6 Р Е Ш Е Н И Е № 216 София, 06.02.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2755 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Б., срещу решение № 214 от 12.05.2014г. по гр.д. № 244/2014г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 10 от 06.01.2014г. по гр.д. № 3687/2013г. на Пазарджишки РС, допълнено с решение № 127 от 24.02.2014г. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да предаде на Всестранна кооперация „Съгласие” общо 31 373,400 кг. пшенично зърно, на стойност 9 400 лева, представляващо получена при начална липса на основание престация, с която дружеството се е обогатило неоснователно от ползването на земеделска земя – ниви от 627,468 дка, находящи се в землището на [населено място]. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд е квалифицирал иска по чл.232, ал.2 ЗЗД, но иск с това правно основание не е бил предявяван. Твърди, че предявеният иск правилно е бил квалифициран от първоинстанционния съд като иск по чл.59, ал.1 ЗЗД и като такъв е следвало да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил института на конверсията, като счита, че съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД за това е необходимо да е налична воля на страните. Твърди, че от негова страна такава воля липсва, точно обратното – изрично е заявено, че дружеството не би сключило сделка под формата на договор за наем. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид, че договорът за аренда е със специфичен предмет и е уреден със специален закон, в който законодателят явно е изразил категоричната си воля конкретните обществени отношения, подлещажи на регулация чрез договор за аренда, да не могат да бъдат уреждани чрез друг договор. Поддържа, че е недокан по основание и размер предявеният иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като по делото не е бил проведен процес на пълно доказване по отношение на първите две предпоставки за уважаването му – обогатяване на едно лице и обедняване на друго поради липса на ангажирани от ищеца доказателства нито в какъв размер е обеднял, нито в какъв размер се е обогатил касаторът. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. Ответникът Всестранна кооперация „Съгласие” оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивният съд правилно е приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.232, ал.2 ЗЗД, поради което не е налице недопустимост на въззивното решение. Счита, че, съпоставяйки исковата молба и молбата от 25.09.2012г., може да се установи, че посочените факти и обстоятелства са едни и същи – сочи се сключване на договор за наем между страните и че наемателят е получил земята, стопанисвал я е, обработвал я е, но не е предоставял уговорения в договора добив по 50 кг. житно зърно на декар. Поради това поддържа, че не е налице действително изменение на основанието на иска, както изисква разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като не са посочени от него като ищец нови факти и обстоятелства, а използваният израз „неоснователно обогатяване” е един правнотехнически термин, който, от една страна, сочи източника на облигационното отношение, но, от друга страна, служи за квилификация от правна гледна точка на определени факти и обстоятелства. Поддържа още, че възззивният съд правилно е приложил правилото на конверсията, тъй като предпоставките за това са налице. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и да му бъдът присъдени направените по делото разноски. С определение № 462 от 27.07.2015г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед евентуалната му недопустимост. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от ВК „Съгласие” иск за осъждане на [фирма] да му предаде 31373,400 кг. пшеничено зърно на стойност 9 400 лева. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че между страните е сключен договор за наем на земеделска земя, съгласно който наемателят трябва да предостави на наемодателя продукция по 50 кг. зърно пшеница на декар към 30.07.2011г., както и че ответникът в качеството си на наемател е ползвал имота, но не е доставил договореното като наем зърно. С оглед направеното от ответника оспорване, с молба от 25.09.2012г. ищецът е изложил твърдение, че сключеният между страните на 20.01.2011г. договор е без нотариална заверка на подписите, съгласно изискването на Закона за арендата, поради което е нищожен. Твърди, че въпреки това ответното дружество е ползвало земеделските земи с площ 627,468 дка в уговорения едногодишен срок и до този момент не е предало на кооперацията ищец уговореното като наемна цена за ползването на земеделските земи количество зърно общо в размер на 31373,400 кг. на стойност 9 400 лева и така се е обогатило неоснователно с това количество пшеничено зълно. С оглед изложеното е формулирал искане ответникът да бъде осъден да му предаде 31373,400 кг. пшеничено зърно на стойност 9 400 лева. Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел че правната квалификация на предявения иск е чл.232, ал.2 ЗЗД. За да достигне до този извод, е приел, че с представената на 25.09.2012г. писмена молба ищецът е е изложил по същество същите твърдения като тези, изложени в исковата молба, досежно договорните отношения между страните по делото, за ползването на процесните земи от страна на ответника по силата на процесния договор и че до момента уговореното като наемна цена в договора количество зърно не е предадена от ответника на ищцовата кооперация. Приел е, че макар в тази молба да е изложено твърдение, че ответникът се е обогатил неоснователно, с оглед останалите твърдения на ищеца и становището, изразено от ответника, фразата „неоснователно обогатяване” е използвана в по-широк смисъл, а именно като състояние, до което води всяко неизпълнение на поето договорно задължение за насрещна престация, както и че в с.з. на 20.11.2012г. съдът на основание чл.214 ГПК е допуснал изменение на иска, но по същество не е поискано и не е допуснато от съда изменение на иска, като основанието на иска ясно е конкретизирано в исковата молба и се поддържа в молбата от 25.09.2012г.– договорни отношения с конкретно посочен предмет. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е обсъдил обстоятелствата, попадащи в хипотезиса на чл.232, ал.2 ЗЗД, поради което не се налага обезсилване на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, а единствено коригиране на правната квалификация на иска. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните е сключен договор за наем на земеделска земя, която е внесена в кооперацията – ищец от нейните собственици – физически лица. Достигнал е до този извод, като е приел, че между страните е сключен договор за аренда, който не отговаря на изискванията за форма за действителност – с нотариална заверка на подписите, и поради това е налице конверсия на договора за аренда в договор за наем. Приел е, че съгласно т.1 ищецът като наемодател е предоставил на ответника като наемател за временно и възмездно ползване земеделска земя – ниви с обща площ от 627,468 дка, находящи се в землището на [населено място] и ответникът е ползвал предоставената му земя. Съобразил е съдебно-счетоводната експертиза, от която се установява липсата на счетоводно отразяване на предадено или заплатено от ответника на ищеца количество зърно през 2011г. и поради това е приел, че ответникът е неизправна страна по договора и следва да бъде осъден да заплати на ищеца уговореното като наемна цена количество зърно на декар, а именно 31373,400 кг. Настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение не е недопустимо. С оглед изложените в исковата молба твърдения и формулираното в нея искане следва да се приеме, че ищецът е предявил осъдителен иск, основан на сключен межу страните на 20.01.2011г. договор за наем и твърдение за неизпълнението му от ответника като наемател за предаване на договорения наем за ползването на имота. С оглед възражението на ответника за липса на нотариална заверка на подписите на договора за наем и за липса на вписване на договора в Служба по вписванията, с молбата си от 25.09.2012г. ищецът отново е изложил твърдения за сключването на договор за наем в писмена форма без нотариална заверка на подписите и за липса на изпълнение на ответника чрез предаване на договорения наем, като отново е направено искане за осъждане на ответника да му предаде 31373,400 кг. пшеничено зърно на стойност 9 400 лева. С оглед на това настоящият състав приема, че не е налице предприето от ищеца изменение на иска, тъй като са изложени отново същите фактически твърдения и се поддържа същото искане към съда. Изложеното от ищеца в молбата от 25.09.2012г. твърдение за неоснователно обогатяване на ответника поради ползването на имота, предаден му на основание договора за наем, без да е престиран договореният наем, представлява даване на правна квалификация, която не обвързва съда. Съгласно чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК ищецът е длъжен да изложи обстоятелствата, на които се основава искът, и да формулира искането си към съда, като задължение на съда е въз основа на посоченото от ищеца да определи правната квалификация на предявения иск. Поради това, като е съобразил изложените от ищеца твърдения и формулираното искане, подвел ги е под относимите материалноправни норми и е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД, въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск и не е постановил недопустимо решение. По основателността на касационната жалба: От представения с исковата молба договор за наем, сключен между страните на 20.01.2011г., се установява, че ищецът Всестранна кооперация „Съгласие” - като наемодател, е предоставил на ответника [фирма] – като наемател, за временно и възмездно ползване за срок от една година земеделска земя с площ от 627,468 кв.м. в землището на [населено място], общ. Септември, обл. П., срещу което наемателят се е задължил да предоставя продукция по 50 кг. зърно на декар годишно, дължими към 30.07. всяка година. Съгласно т.2 от ТР № 2 от 02.07.2017г. по тълк.д. № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС така сключеният договор за наем е действителен, независимо от наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обекти, посочени в чл.1, ал.3 от специалния ЗАЗ. Неоснователен е доводът на касатора, че не би сключил сделката под правната форма на договор за наем, доколкото съгласието му за сключване именно на такъв договор е изразено с подписването му. От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели М. А. П. – агроном в ответното дружество и Й. С. П. – главен счетоводител в ищцовата кооперация се установява, че в продължение на четири години ответното дружество е ползвало земи, собственост на член-кооператорите в ищцовата кооперация, че е бил сключен и процесният договор за наем и че ответникът е ползвал предоставените му с него земеделски земи. Поради това за ответника е възникнало задължението за предоставяне на уговорения в договора наем за стопанската 2011г. При липса на твърдения и на ангажирани от ответника доказателства за изпълнение на задължението му, предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен. По изложените съображения обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 900 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 214 от 12.05.2014г. по гр.д. № 244/2014г. на Пазарджишки окръжен съд ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.4, офис 10, съд. адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.6 да заплати на Всестранна кооперация „СЪГЛАСИЕ”, ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата 900 лева /деветстотин лева/ - разноски за касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: