Р Е Ш Е Н И Е № 40 гр. София, 29 март 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Деница Вълкова дело № 61 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационни жалби от адвокат И. И. от САК - защитник на подсъдимия Л. И. Я. и от подсъдимия Г. С. П., чрез защитника и негов баща - адвокат С. П. от САК, срещу нова въззивна присъда №260014 от 27.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 600/2020 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд – София (АСНС). В жалбата на защитника на подсъдимия Я. се релевират касационни основания по чл.348 ал.1, т.1 и т.2 от НПК, като се излагат подробни съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила изразяващи се в постановяване на въззивната присъда от незаконен състав, липса на мотиви, извършени процесуални нарушения при оценката на доказателствата и игнориране (необсъждане) на всички доказателствени материали. Сочи се, че не е съобразен основен принцип в наказателния процес за вземане на решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. С аналогични аргументи за „неправилна процесуална дейност“ при оценката на доказателствата и формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав се твърди нарушение на закона по смисъла на чл.348, ал.1,т.1, във вр. чл.348, ал.2 от НПК. Поради това се претендира отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия Я., а при условията на евентуалност, ако ВКС не го оправдае, се иска връщане на делото за ново разглеждане на АСНС. В жалбата на подсъдимия П. се навеждат също касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, които касаторът обвързва с частично аналогични доводи за осъществена от въззивния съд неправилна доказателствена дейност в нарушение на чл.13 и чл.14, чл.107, ал.5 и чл.303 от НПК; изолирано и превратно тълкуване на доказателствен материал; игнориране на доказателства и позоваване на недопустими доказателствени материали (аудиозаписи на телефонни разговори и справки за трафични данни от мобилни оператори), като счита, че изброените в допълнението към касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила относно аналитичната дейност на въззивния съд са довели до неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Твърди се, че подсъдимият П. е осъден по непредявено обвинение, доколкото в постановлението за привличането му като обвиняем не е посочен съставомерен признак по чл.142, ал.1 от НК в приложимата редакция. Поддържат се и заявените в допълнението към касационната жалба на защитника на подсъдимия Я. – адвокат И. И. доводи за наличие на касационни основания по чл.348, ал.1,т.1 и т.2 от НПК, които считат напълно относими и към подсъдимия Г. П.. Поради това, при условията на евентуалност, ако не се уважи главното искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимите П. и Я., се моли за връщане на делото за ново разглеждане от АСНС. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимите Л. Я. и Г. П. не се явяват, редовно призовани. Явяват се защитниците им - адвокатите И. И. и С. П., които поддържат касационните жалби и допълненията към тях, навеждайки допълнителни доводи за обосноваване на заявените касационни основания и направените искания за оправдаване на подсъдимите или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, тъй като не намира да са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, поради което предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт. Частният обвинител Д. С. Д. се явява пред ВКС без процесуален представител и заявява, че се присъединява към позицията на прокурора при ВКП. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби и допълненията към тях доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира следното: С присъда от 27.01.2020г., постановена по НОХД № 3679/2018 г., Специализираният наказателен съд е оправдал изцяло подсъдимите по предявените им обвинения за отвличане по чл.142, ал.2,т.2 и т.7, във вр. ал.1 НК и опит за изнудване по чл.214, ал.2, т.1, във вр. ал.1, предл. първо, във вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, във вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, във вр. чл.18, ал.1 от НК за подсъдимия Л. Я. и за отвличане по чл.142, ал.2,т.2 и т.7, във вр. ал.1 НК и опит за изнудване по чл.214, ал.2, т.1, във вр. ал.1, предл. първо, във вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, във вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1, във вр. чл.18, ал.1 от НК за подсъдимия Г. П., по съображения за недоказаност на обвиненията. По ВНОХД № 600/2020 г., образувано по въззивен протест на прокурор от Специализираната прокуратура, АСНС отменил присъдата на СНС и вместо нея постановил нова въззивна присъда № 260014 от 27.10.2021г., предмет на настоящата касационна проверка, с която признал подсъдимите за виновни, както следва: Подсъдимият Л. Я., с ЕГН [ЕГН]: 1. В това, че на 15.01.2009 г., около 05.15ч. в [населено място], [жк], пред [жилищен адрес] в съучастие като съизвършител с Г. П. и неустановено лице отвлякъл Д. С. Д. с користна цел, като деянието е извършено от три лица, поради което и на основание чл.142, ал.2, т.2 и т.7, вр. ал.1, във вр. чл.2 от НК и чл.54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода; 2. В това, че на 15.01.2009г., около 05.15ч. в [населено място], [жк], в съучастие, като съизвършител с неустановено по делото лице (съизвършител) и с Г. П. (помагач), с цел да набави за себе си имотна облага в размер на 12 000лв., принудил Д. С. Д., чрез сила да извърши нещо противно на волята му – да подпише запис на заповед, с която безусловно се задължил да заплати на 15.02.2009г. на Л. Я. сумата от 12 000лв., и с това направил опит да му причини имотна вреда в същия размер, като деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда по чл.130, ал.2 от НК и е извършено от две лица, като макар и довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици – имуществено разпореждане от страна на Д. с исканата парична сума, поради което и на основание чл. 214, ал.2, т.1 вр. ал.1, пр.1, алт.1 вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4 вр.чл.20, ал.2, вр.ал.1 вр. чл.18, ал.1 пр.2 от НК и чл.54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на четири хиляди лева. На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия Я. е наложено едно общо най-тежко наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от пет години на основание чл.66, ал.1 от НК и на основание чл.23, ал.3 от НК към така определеното наказание лишаване от свобода е присъединено наказанието глоба в размер на четири хиляди лева. Подсъдимият Г. П., с ЕГН [ЕГН]: 1. В това, че на 15.01.2009 г., около 05.15ч. в [населено място], [жк], пред [жилищен адрес] в съучастие като съизвършител с Л. Я. и неустановено лице, отвлякъл Д. С. Д. с користна цел, като деянието е извършено от три лица, поради което и на основание чл.142, ал.2, т.2 и т.7, вр. ал.1, във вр. чл.2 от НК и чл.55, ал.1,т.1 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода; 2. В това, че на 15.01.2009г., около 05.15ч. в [населено място], [жк], в съучастие, като помагач с Л. Я. и неустановено по делото лице (съизвършители), с цел да набави за Л. Я. имотна облага в размер на 12 000лв., умишлено улеснил Л. Я. и неустановеното лице да принудят Д. С. Д., чрез сила да извърши нещо противно на волята му – да подпише запис на заповед, с която безусловно се задължил да заплати на 15.02.2009г. на Л. Я. сумата от 12 000лв., с което направил опит да му причинят имотна вреда в същия размер, като деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда по чл.130, ал.2 от НК и е извършено от две лица, като макар и довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици – имуществено разпореждане от страна на Д. с исканата парична сума, поради което и на основание чл. 214 ал.2 т.1 вр. ал.1, пр.1, алт.1 вр. чл.213а ал.2, т.2 и т.4 вр.чл.20 ал.4 вр.ал.1 вр.чл.18, ал.1 пр.2 от НК и чл.55, ал.1,т.1 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на две хиляди лева. На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия П. е наложено едно общо най-тежко наказание две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от четири години на основание чл.66, ал.1 от НК и на основание чл.23, ал.3 от НК към така определеното наказание лишаване от свобода е присъединено наказанието глоба в размер на две хиляди лева. С присъдата съдът се е произнесъл и относно деловодните разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимите. Касационните жалби са допустими. Подадени са от процесуално легитимирани страни – защитник и подсъдим, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледани по същество жалбите са частично основателни, но не по изложените в тях съображения. Ангажираните в касационните жалби и писмените допълнения към тях идентични касационни основания (по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК) и припокриването и взаимната свързаност на доводите в тяхна подкрепа, както и особеностите на обвинението, доколкото касае деяния в съучастие между двамата подсъдими, налагат съвкупното разглеждане на двете касационни жалби. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде разгледано първо с оглед законовите последици от евентуалното му допускане – отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий. Приоритетното му разглеждане се обуславя от принципното положение, че само в рамките на правилно установените фактически положения, по законосъобразния процесуален ред, е допустимо да се обсъжда приложението на закона, каквото е основното оплакване на касаторите във връзка с главното искане за оправдаване на подсъдимите. Относно довода за постановяване на обжалваната присъда от незаконен състав: В допълнението към касационната жалба на защитника на подсъдимия Я. - адвокат И., към което се присъединява и защитникът на подсъдимия П. – адвокат П., са изложени принципно правилни съображения за случаите, в които се признава нарушение на чл.6, §1 от ЕКПЧ поради неосигуряване на изискването за безпристрастен съд. Основна предпоставка за справедлив съдебен процес съгласно разпоредбите на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл.10 от НПК е разглеждането и решаването на делото от независим и безпристрастен съд. В конкретния случай от документираната по делото процесуална дейност на АСНС не могат да се изведат обективни опасения относно безпристрастността на въззивния съдебен състав, постановил обжалваната нова присъда, тъй като извършените от него и оспорени от касаторите процесуални действия имат своето правно основание и отговарят на критериите за безпристрастност и непредубеденост съгласно практиката на ЕСПЧ (вж. Решения по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005, Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Ц. - Г. срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary -12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997, Thorgeir Thorgeirson v. Iseland-25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus - 15.12.2005). Така например въззивният съд не може да бъде упрекнат за липса на безпристрастност поради постановеното от него Определение №608 от 15.09.2020г., с което е прекратено съдебното производство по ВНОХД №456/2020г. по описа на АСНС и делото е върнато на първоинстанционния СНС на основание чл.323 от НПК за привеждането на въззивния протест в съответствие с изискванията по чл.320 от НПК. Видно от мотивите на определението, запознавайки се със съдържанието на въззивния протест, АСНС е изискал прокурорът да изложи конкретни съображения във връзка с претендираната незаконосъобразност на атакуваната от него първоинстанционна оправдателна присъда. По този начин АСНС е гарантирал процесуалните права на подсъдимите и е предотвратил опасността да бъдат поставени „в невъзможност да разберат въз основа на какви конкретни възражения се иска влошаване на положението им от въззивната инстанция с признаването им за виновни по обвинението за две престъпления и съответното им осъждане“. АСНС изрично е посочил, че допълнителното мотивиране на въззивния протест се налага и с оглед осигуряване възможност на подсъдимите „да реализират процесуалното си право по чл.322 НПК за подаване на писмени възражения срещу протеста до даване ход на делото пред въззивната инстанция“ (вж. л.24-25 от ВНОХД №456/2020г. по описа на АСНС). Следователно постановеното от въззивния съд допълнително администриране на въззивния протест освен, че е съобразено със законовите изисквания за редовност на сезиращия АСНС процесуален документ, се явява изцяло в полза на подсъдимите, доколкото с въззивния протест е била поискана отмяна на оправдателната присъда и постановяване на нова осъдителна такава, ерго влошаване положението на двамата подсъдими, поради което несъстоятелно се свързва с нарушаване на принципа за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ. Всъщност е точно обратно – изисканите от АСНС допълнителни усилия от подателя на въззивния протест са в полза на подсъдимите и гарантираното им от закона право на защита и възражения срещу протеста и свързаните с него неблагоприятни за подсъдимите правни последици при евентуално уважаване искането на прокурора, поради което противно на застъпеното от касаторите становище следва да се приеме, че по този начин съдът е гарантирал установения в чл.12 от НПК принцип за състезателност и равни права на страните в наказателния процес. С посоченото определение, което не попада в кръга на актовете по чл.346 от НПК, подлежащи на касационна проверка, неоснователно се претендира и нарушение на чл.14 от НПК, тъй като посочената разпоредба касае доказателствената дейност на съда по фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК, а не администрирането на делото, чието легитимно предназначение е постигането на редовността на въззивния протест като предпоставка за един от най-съществените аспекти на справедливия съдебен процес, а именно състезателност и равенство на страните. Служебното призоваване на частния обвинител Д. Д. и повереника му адвокат К. за участие в производството пред въззивната инстанция и допускането им да участват при събиране на доказателства и в съдебните прения пред АСНС, въпреки заявената от тях процесуална позиция пред първоинстанционния съд, че не поддържат частното обвинение поради липса на правен интерес, също не може да обоснове липса на безпристрастност на въззивния съдебен състав. Видно от протокола от проведеното на 27.10.2021г. съдебно заседание пред АСНС в хода на съдебните прения повереникът на частния обвинител Д. е посочил причините, поради които последният се е дезинтересирал от частното обвинение още преди постановяване на първоинстанционната оправдателна присъда, а именно - изминалите 13 години от началото на наказателния процес и факта, че в деня на последното съдебно заседание на СНС (27.01.2020г.) подсъдимият Я. му е възстановил удържаната по изпълнителния лист сума в размер на 3 800 лв., както и платеното от Д. адвокатско възнаграждение на повереника (вж. л.369 и л.373 от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Въззивният съд не може да търпи основателен упрек, че е изпълнил процесуалните си задължения съгласно чл.328 и чл.329, ал.3 от НПК, във вр. чл.253, т.3 от НПК за призоваване и осигуряване на участие на частния обвинител като самостоятелна страна в наказателния процес, поради което и на това основание неправилно се твърди липса на безпристрастност. Законът не освобождава въззивната инстанция от задължението да призове и да осигури участие на частния обвинител и повереника му и в случаите, в които те са заявили изрично, че не поддържат частното обвинение след като липсва изричен отказ от последващо участие на пострадалия като частен обвинител. Тезата на касатора би била споделима само, ако е постановено нарочно определение за заличаването на частния обвинител като страна в наказателния процес, предпоставено от такъв изричен отказ от участие в наказателния процес, но случаят не е такъв. Не се касае до процесуален пропуск на АСНС да отмени конституирането на частния обвинител като страна, а до липса на основание за това, тъй като с явяването си пред съдебните инстанции, включително пред ВКС, както и с участието в съдебните прения, частният обвинител недвусмислено е манифестирал волята си, че не желае да бъде заличен като страна в съдебното производство. Неподаването на въззивна жалба, което касаторите приравняват на мълчаливо съгласие на частния обвинител с постановената оправдателна присъда от първоинстанционния съд, не изключва качеството му на самостоятелна страна в наказателния процес – частен обвинител във въззивното и в касационното производство, което оправдава призоваването му за участие в съответните съдебни заседания. Това е така, защото на подобно пасивно процесуално поведение (неупражняване право на жалба) законът не предава заявените от защитата правни последици, както например заявление на прокурора, че не поддържа обвинението, не десезира съда т.е. не го освобождава от задължението да се произнесе по неговата обоснованост, нито отпада задължението за призоваване на прокурора за участие в съдебно заседание в съответната инстанция като страна в наказателния процес. Непризоваването на частния обвинител и неосигуряването на възможност да участва в съдебното заседание пред въззивния съд би представлявало нарушение на процесуалните права и законни интереси на частния обвинител, за които съдът е длъжен да следи служебно предвид изричното заявление на частния обвинител Д., че макар да не поддържа въззивния протест и частното обвинение, не се оттегля от участие като страна във въззивното производство (вж. л.378 гръб, ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Освен това несъстоятелно касаторите считат, че частният обвинител Д. е „напълно незаинтересован“ от делото, защото процесуалните му действия налагат обратни изводи. След като е бил призован той се е явил пред въззивната инстанция, изразил е позиция, както за даване ход на делото, така и е дал съгласие за приобщаване на гласни доказателства и експертни заключения. При повторния разпит като свидетел пред въззивния съд за пореден път Д. е потвърдил, че на инкриминираната дата е бил отведен принудително (чрез „удари“) от двамата подсъдими и трето неустановено лице в лек автомобил, в който противно на волята си подписал запис на запис, с която се задължил да плати на подсъдимия Я. сума в размер на 12 000 лв., за да обезщети последния за вредите от предизвиканото от Д. на 15.12.2008г. ПТП, от което на управлявания от подсъдимия Я. лек автомобил „Мерцедес“ били причинени имуществени вреди (вж. л.229-230, л.369 и л.378 от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Горното дава основание да се отхвърли като несъстоятелен доводът в допълнението към касационната жалба на защитника адвокат И., че относно частния обвинител „е налице обективиран, изричен и категоричен отказ от процесуални права, да участва в по-нататъшното развитие на наказателното производство“ след като не е упражнил правото си на въззивна жалба срещу постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда и поради това участието му във въззивното производство е незаконосъобразно и обуславя незаконност на въззивния съдебен състав, който е допуснал участието му в съдебно заседание пред АСНС. Извод за незаконност на съдебния състав поради пристрастност не може да бъде направен и от обстоятелството, че частният обвинител е разпитан последен от въззивния съд т.е. след останалите свидетели, изслушани във въззивното съдебно следствие, тъй като съдът преценява реда, по който да разпита свидетелите, в това число частния обвинител (чл.280, ал.1, предл. второ от НПК). Логично е Д. да е възприел показанията на разпитаните преди него свидетели предвид процесуалното му право да участва в съдебното следствие като страна (частен обвинител), но това не води до пристрастност (незаконност) на съдебния състав, тъй като по този начин съдът е гарантирал проявлението на основния принцип за равенство на страните във въззивното производство. Несъстоятелен е и доводът за липса на безпристрастност на въззивния съд поради предприетото поставяне на частния обвинител и подсъдимия Я. в очна ставка без последният да е дал обяснения пред АСНС. Действително към момента на постановяване на определението за извършване на очна ставка между двамата, подсъдимият Я. не е бил разпитан от въззивния съд, но дадените от него обяснения пред първоинстанционния съд, които са част от доказателствената съвкупност, са толкова противоречиви спрямо показанията на пострадалия Д., че същественото противоречие между тях е достатъчна предпоставка за извършване на това процесуално следствено действие съгласно чл. 143, ал.1 от НПК, законосъобразността на което и съответствието му с чл.13 и чл.14 от НПК опровергават защитния довод за незаконност на съдебния състав. Освен това разпоредбата на чл.143, ал.1 от НПК не държи сметка в кой момент подсъдимият е дал обясненията, които са мотивирали съда да разпореди извършване на очна ставка. Достатъчно за приложението й е наличието на съществено противоречие в свидетелските показания или между тях и обясненията на подсъдимия, който обективен факт е налице в случая, доколкото подсъдимият Я. категорично отрича потвърдената от показанията на пострадалия Д. теза на държавното обвинение относно авторството на деянията. Освен това подкрепеността на обвинението от фактическа страна се основава не само на първоначалните показания на пострадалия Д., но също и на дадените от него аналогични показания пред въззивния съд при повторния му разпит въпреки заявлението, че няма правен интерес да поддържа частното обвинение поради прекомерната продължителност на наказателния процес и възстановените му имуществени вреди от подсъдимия Я., за което е представил писмени доказателства - два броя разписки, също приобщени към доказателствения материал по съответния процесуален ред от въззивния съд (л.370 от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Не без значение за положителната преценка на ВКС относно законността на въззивния съдебен състав в контекста на заявената от защитата липса на безпристрастност е и фактът, че след изричния отказ на подсъдимия Я. да участва в очна ставка с частния обвинител Д., въззивният съд е отменил определението си за допускането й, охранявайки процесуалното право на подсъдимия Я. да откаже да дава обяснения (л.371 от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Не търпи основателна критика процесуалният подход на АСНС да назначи съдебно-медицинска експертиза в съдебно заседание на 24.03.2021г. за установяване механизма на посочените в медицинските удостоверения телесни увреждания на пострадалия Д. и на подсъдимия Я. (л.235 от ВНОХД №600/2020г. на АСНС), тъй като по този начин въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения за разкриване на обективната истина и провеждане на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото съгласно чл.13 и чл.14 от НПК, предприемайки добросъвестно действия да провери, чрез експертно изследване, кой е достоверният механизъм на уврежданията, съответно кои гласни доказателствени средства са по-надеждни с оглед същественото противоречие между данните от показанията на частния обвинител Д. и обясненията на подсъдимия Я., дадени пред първоинстанционния съд за телесните увреждания на двамата и начина на причиняването им. Отново се касае за стриктно изпълнение на процесуалните задължения от страна на въззивния съд при осъществяване на доказателствената му дейност във връзка с необходимостта от проверка на противоречиви писмени и гласни доказателства, което априори изключва извод за незаконност на съдебния състав поради пристрастност. Действително в мотивите на обжалваната присъда въззивният съд е посочил, че към инкриминираната дата (15.01.2009г.) приложимата редакция на основния състав на отвличането – чл.142, ал.1 от НК (ДВ, бр.92/27.09.2002г.) изисква като съставомерен признак и наличието на специална цел у дееца, а именно противозаконно да лиши от свобода отвлеченото лице, която безспорно между страните отсъства в повдигнатото с обвинителния акт обвинение срещу подсъдимите за извършено от тях в съучастие и с трето лице отвличане на частния обвинител Д., доколкото прокурорът не е формулирал изрично такава цел съгласно текста на закона. Въпреки това в оспорения въззивен акт са изложени подробни съображения за причините, поради което АСНС счита за правилно осъждането на подсъдимите съгласно тази (действаща към 15.01.2009г.) редакция на чл.142 от НК, което опровергава довода за липса на безпристрастност на въззивния съд поради осъждането на подсъдимите по непредявено обвинение. АСНС е посочил конкретна съдебна практика на ВКС, с която е обосновал, че отвличането винаги съдържа в себе си и противозаконно лишаване от свобода, поради което е приел за ненужно допълване на фактическата рамка на обвинението с такава специална цел. Приел е също, че при реализирано противозаконно принудително преместване в пространството от едно място на друго, пострадалото лице се намира и във фактическа невъзможност, с различна времева продължителност, да се движи свободно. Същевременно, разсъждавайки отново в аспекта на правото на защита на подсъдимите, АСНС е обосновал и разбирането си, че от внимателния прочит на обстоятелствената част на обвинителния акт ясно се установява инкриминирането на тази специална цел - словесно при представяне на фактите. В този смисъл съдът е приел надлежно предявяване на посочения допълнителен съставомерен признак на подсъдимите, макар същият да не е изрично формулиран с цитиране на законовия текст, още в качеството им на обвиняеми, поради което е изразил становище, че не се касае до осъждане по непредявено обвинение (л.50-51 от мотивите към въззивната присъда – л.408-409 от ВНОХД № 600/2020г. на АСНС). При това положение и въпреки несъгласието на настоящия касационен състав по въпроса за редовността на обвинението за отвличане при непосочване на този съставомерен признак в постановлението за привличане на подсъдимите като обвиняеми в ДП и впоследствие в обвинителния акт, както и при липсата на инициатива на прокурора за изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК в крайния за това момент в първоинстанционното съдебно производство, фактът, че АСНС е аргументирал, включително с цитирана в мотивите на обжалваната присъда практика на ВКС убеждението си, че не се касае до ангажиране на отговорност по непредявено обвинение, а по фактически предявено такова (чрез съдържанието на обвинителния акт), доводът за незаконност на съдебния състав на това основание не може да бъде споделен. В конкретния случай произнасянето по нередовно (непълно) обвинение би могло да обоснове отменително касационно основание поради нарушено право на защита на подсъдимите съгласно т.4.2 от ТР №2/2002г., ОСНК на ВКС, но не и поради незаконност на въззивния съдебен състав, след като същият е решил делото мотивирайки убеждението, че се произнася по надлежно предявено обвинение. Поради това и доколкото въззивният съд не си е позволил да изрази каквото и да е заключение за обосноваността на обвинението преди изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимите, както и че постановеното допълнително администриране на въззивния протест за отстраняване на неговите непълноти и предприетите допълнителни доказателствени усилия са станали по предвидения в закона ред и в резултат на реализирани от въззивния съд законоустановени правомощия, настоящата инстанция намира така заявения довод за отмяна на въззивната присъда поради незаконност на съдебния състав за несъстоятелен. По оплакването за липса на мотиви: ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил стриктно процесуалните си задължения по чл. чл.339, ал.1 и ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК при постановяване на атакуваната въззивна присъда. Осъществената от АСНС въззивна проверка на първоинстанционната присъда не търпи съществена критика, тъй като в мотивите на оспорения въззивен акт направените от защитата възражения, аналогични с направените в допълненията към касационните жалби, са получили конкретен и адекватен отговор, поради което оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в липсата на мотиви не може да бъде споделено. За да упражни правомощието си по 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, въззивният съд е приел фактическа обстановка, различна от възприетата от първата инстанция и въз основа на правната й оценка е достигнал до извод за съставомерност на деянията, предмет на обвинението за отвличане и опит за изнудване на пострадалия Д., извършени в условия на съучастие от подсъдимите и трето неустановено по делото лице. В изпълнение на задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото АСНС е положил възможните процесуални усилия провеждайки ново (въззивно) съдебно следствие, в хода на което за изясняване на поставените във въззивния протест въпроси и за проверка защитните тези на подсъдимите съдът е разпитал повторно свидетелите Г., Г., С., Ч., Б. и Г., както и частния обвинител Д. и съпругата му. Освен това за допълнително изясняване на релевантните факти и проверка на събраните гласни доказателства, както и за преодоляване противоречието между показанията на пострадалия Д. и обясненията на подсъдимия Я., въззивният съд е назначил допълнителна съдебно-медицинска експертиза, заключението по която също е дало основание на въззивния съд да възприеме не произволно, а в резултат на дължимия обективен доказателствен анализ обвинителната теза за случилото се на 15.01.2009г. АСНС е събрал и писмени доказателствени материали, в това число допълнителни справки от мобилни оператори, които е анализирал изключително прецизно ведно с останалите доказателства и доказателствени средства, приобщени в първоинстанционното съдебно следствие. Не е налице липса на мотиви, когато АСНС ясно е заявил какви фактически положения приема за установени и въз основа на кои доказателствени материали прави това. Установявайки нови фактически положения относно фактите от предмета на доказване спрямо установените в първоинстанционната оправдателна присъда, на стр.23-37 от мотивите към въззивната присъда (вж. л.395-402 от ВНОХД № 600/2020г. на АСНС) въззивният съд е изложил подробни и убедителни съображения в съответствие с изискването в чл.339, ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК защо е дал вяра на показанията на пострадалия Д. и съпругата му свидетелката Д. и е игнорирал обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелите Ч., Г., Б. и С. в частта, в която им противоречат. АСНС не само адекватно е опровергал аналитичната дейност на СНС, посочвайки допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събиране и оценка на кредитираните от него доказателствени материали, но за да възприеме еднопосочните и последователни във времето показания на пострадалия Д. и съпругата му, се е позовал на подкрепеността им от редица други доказателствени материали, в това число заключенията на КСППЕ, трите СМЕ ( две в ДП и една допълнителна, назначена от АСНС), графическата експертиза, потвърждаваща показанията на Д., че е подписал записа на заповед при стрес предвид установените от вещите лица изменения в почерка и причините за тях (л.235, т.1 от ДП), АУАН за причиненото преди инкриминираната дата ПТП от пострадалия, по повод на което е възникнал конфликтът между него и подсъдимите (л.37-38, т.1 от ДП), справките от мобилните оператори, които АСНС е анализирал изключително задълбочено и коректно (вж. л.21-26, л.34-35 и л.38-39 от мотивите на обжалваната присъда) и които потвърждават заявената от пострадалия продължителност на съответните телефонни разговори между него и подсъдимите, както времето и мястото на провеждането им. Относно оплакването за допуснати нарушения в аналитичната дейност на АСНС: С оглед обхвата на касационния контрол следва да се посочи, че касационните жалби и допълненията към тях съдържат доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните по делото доказателства, като изразявайки несъгласие с оценката на доказателствата, направена от решаващия съдебен състав и навеждайки доводи за неправилно игнориране на обясненията на подсъдимите в частта, в която отричат съпричастност към инкриминираните деяния и медицинското удостоверение за телесните увреждания на подсъдимия Я., се претендира неправилност на възприетата фактическа обстановка и се оспорва авторството и вината на подсъдимите съобразно обвинението срещу тях за извършените от тях отвличане и опит за изнудване. На практика касаторите претендират фактическа необоснованост на въззивната присъда, макар и с твърдения за допуснати процесуални нарушения в аналитичната дейност на АСНС и липса на мотиви. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания въззивен съд по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата. От съдържанието на въззивната присъда се опровергава възражението в допълнението към касационната жалба на защитника на подсъдимия Я., че игнорирайки данните от обясненията на подсъдимия Я., показанията на свидетелката Н. Г. и СМУ за причинените телесни увреждания на този подсъдим, въззивният съд е стигнал до погрешни изводи относно авторството на деянията. На депозираните от двамата подсъдими обяснения, както и на показанията на посочената свидетелка, АСНС е отделил специално внимание и с основание е приел, че доколкото напълно се опровергават от останалите източници на информация, включително показанията на пострадалия Д. и съпругата му и справките от мобилните оператори, същите представляват несполучлив опит за доказване на изолирана защитна теза, поради което правилно и аргументирано решаващият въззивен съд е отрекъл тяхната достоверност. Надеждността на показанията на свидетелката Н. Г. (живееща на съпружески начала с подсъдимия Я.) също не е отречена от АСНС голословно, а след съпоставянето им именно със СМУ, на което защитата се позовава и в което са отразени наранявания по долната част на тялото на подсъдимия Я., каквито оплаквания свидетелката отрекла от негова страна. Въпросното СМУ също е било предмет на задълбочено експертно изследване, чрез назначената от АСНС допълнителна СМЕ, заключението по което е дало обективна база съдът да възприеме данните от другото СМУ (удостоверяващо телесните увреждания на пострадалия Д.) и съобщения от пострадалия механизъм за причиняването им съобразно тезата на обвинението. Поради това упрекът на защитата, че АСНС се е отнесъл безкритично към показанията на пострадалия Д., кредитирайки ги без основание, съответно че въззивната присъда почива на предположения в нарушение на чл.303 от НПК, се явява несъстоятелен. Не е вярно, че АСНС е оставил извън оценъчната си дейност показанията на пострадалия Д., дадени в съдебно заседание на 27.01.2020г. по НОХД №3679/2018г. по описа на СНС. На стр.16 от мотивите към въззивната присъда е видно, че тези показания са отчетени според действителното им съдържание, а именно, че по инициатива на подсъдимия Я. била проведена среща между двамата, на която последният попълнил декларация с ангажимент да възстанови до 09.02.2020г. на Д. удържаните вноски в размер на 3 718, 29 лв. по образуваното във връзка с инкриминираната запис на заповед изпълнително дело срещу Д., както и че подсъдимият Я. му платил тази сума, а също и платеното от Д. адвокатско възнаграждение за повереник по настоящото наказателно производство. Така съобщените от пострадалия Д. факти са потвърдени от допълнително приложените по делото два броя разписки за платените му от подсъдимия Я. суми и независимо от заявлението на Д. на 27.01.2020г. пред СНС, че по този начин е уредил имуществените и неимуществените си отношения с подсъдимия Я., поради което няма претенции към него и не поддържа обвинението като частен обвинител, доказателствените изводи на АСНС не могат да се считат опровергани на това основание, защото Д. не е отрекъл в нито един момент правдивостта на еднозначните показания, които е дал в предходните разпити. Точно обратно. Съобщените от него на 27.01.2020г. допълнителни факти пред СНС и последващите показания, които Д. е дал по-късно пред АСНС - на 27.10.2021г., че на 15.01.2009г., след нанасяне на удари („първоначалните бяха още пред блока“) и „след като ме завлякоха до тяхната кола“ подписал запис на заповед „след консултация между двамата подсъдими“ за сумата от 12 000 лева, която двамата подсъдими претендирали за щети от ПТП-то от 15.12. 2008г. и случаят бил медийно отразен във вестник „24 часа“ по настояване на Д., изцяло кореспондират с обвинителната теза за съучастническата дейност на двамата подсъдими във връзка с осъществената спрямо пострадалия Д. принуда като елемент от състава на инкриминирания опит за изнудване. Възражението, че свидетелката Ч. е „бивша, а не настояща приятелка“ на подсъдимия П. и че за свидетелите Б. и С. не са събрани данни за заинтересованост, поради което неоснователно АСНС е отказал вяра на показанията им, подкрепящи защитната теза на подсъдимите, не е пренебрегнато от АСНС. Съпоставяйки въпросните свидетелски показания с писмените доказателства по делото съдът аргументирано е отказал да ги кредитира в полза на защитната теза на подсъдимите (вж. л.19-22 от мотивите на въззивната присъда – л.394-395 от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Според действителното им съдържание са оценени и показанията на свидетелите К. и А. (полицейските служители посетили мястото на причиненото от пострадалия Д. ПТП на 15.12.2008г. в [населено място], от което били причинени материални щети на управлявания от подсъдимия Я. лек автомобил „Мерцедес“), като на стр.22-23 от мотивите на обжалваната присъда АСНС е дал адекватен отговор на направеното от касатора възражение срещу кредитиране показанията на пострадалия, като е аргументирал убедително, обратно на твърденията в допълнението към касационната жалба, защо не се касае до значително несъответствие между показанията на полицейските служители и пострадалия Д.. При разпита им пред СНС на 11.02.2002г. двамата свидетели са заявили, че не си спомнят подробности за въпросното ПТП, тъй като след него са посетили стотици такива по служба и дори не могат да разпознаят участниците в това ПТП, но са потвърдили прочетените им показания на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1,т.2 от НПК, че на мястото на пътния инцидент са дошли още двама мъже с друг автомобил, в каквато насока са показанията на пострадалия Д.. Поради това несъстоятелно в допълнението към касационната жалба от адвокат П. се изразява становище за липса на обективни данни, подкрепящи твърдението на пострадалия Д., че и подсъдимият П. е бил там. Показанията на пострадалия Д., като източник на преки доказателства са подкрепени от редица писмени и гласни и доказателствени материали и експертните заключения, конкретно посочени и коректно интерпретирани в мотивите на обжалвания въззивен акт, поради което критиките на защитата в обратна насока не могат да бъдат приети за основателни. Поради това и като съобрази, че АСНС е подложил всички тези доказателствени източници на задълбочен и всестранен анализ, преценявайки ги поотделно и в тяхната взаимовръзка, съобразно действителното им съдържание и при спазване на правилата на формалната логика, като е обсъдил всички гласни и писмени доказателства без да им придава съдържание и смисъл каквито те нямат, настоящият касационен състав счита възражението на касаторите срещу оценката на гласните и писмените доказателства за неоснователно. Неоснователно е и възражението срещу признатата от АСНС доказателствена сила на приложените справки за трафични данни от мобилни оператори, от които съдът е извел допълнителни аргументи в подкрепа на преценката да се довери на показанията на пострадалия Д.. В съпроводителните писма, с които справките са изпратени на органите на ДП, е посочено, че предоставянето им е по „разрешение на председателя на ГС-София“ и „разрешение на СГС“ (вж. л.2 и л.23, т.3 от ДП). Такива разрешения действително не се съдържат в материалите по делото, както правилно се констатира в допълнението към касационната жалба на подсъдимия П.. Това обстоятелство, както и липсата на изложени от АСНС съображения за реда, по който тези справки са събрани и приобщени към доказателствения материал, не дават основание да се възприеме защитният довод, че оценяването им е в нарушение на процесуалния закон, тъй като за разлика от действащото понастоящем изискване в чл. 159а от НПК (нов – ДВ, бр. 24 от 2015 г., в сила от 31.03.2015 г.) за предоставяне на справки за трафични данни в ДП само въз основа на мотивирано разпореждане на съдия от съответния първоинстанционен съд, издадено по искане на наблюдаващия прокурор, към датата на предоставянето на справките за нуждите на разследването по настоящото наказателно производство, НПК и специалният закон (ЗЕС) не са изисквали такова съдебно разрешение. Видно от диспозициите на разпоредбите на чл.250в, ал.4 от ЗЕС и чл.159 от НПК (в редакция към момента на изискването на справките – ДВ, бр.86/2005г., в сила от 29.04.2006г.) събирането на удостоверените в тях трафични данни е било допустимо без съдебна санкция, ерго липсата на съдебно разрешение е ирелевантна за годността на коментираните справки като доказателствен източник поради императивно установеното в посочените разпоредби задължение на съответния мобилен оператор да предаде по искане на органите на досъдебното производство компютърните информационни данни, данните за абоната на компютърно-информационна услуга и данните за трафика, които могат да имат значение за делото. След като в конкретния случай в изпълнение на чл.13, ал.2 от НПК разследващият орган е съобразил всички процесуални изисквания за събиране на трафични данни от проведената телефонна комуникация между пострадалия и подсъдимите, действащи към момента на изискване на оспорените справки, същите правилно са ползвани на общо основание за установяване на фактическата обстановка по делото, както и за проверка на показанията на пострадалия Д.. Този извод не се променя от обявената впоследствие противоконституционност на разпоредбата на чл.250в, ал.4 от ЗЕС (вж. Решение №2/12.03.2015г. по к.д. №8/2014г. на КС във връзка с Решение от 08.04.2014г. на Съда на ЕС, с което Директива 2006/24/ЕО е обявена за недействителна), защото посоченото решение на КС няма обратно действие и разпоредбата от ЗЕС, обявена за противоконституционна от КС, не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила – арг. чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на Република България т.е. само занапред, а законосъобразността на действията по разследване се преценяват към момента на извършването им т.е. към по-ранния момент, когато е липсвало процесуално изискване за съдебен контрол. Правилото в действащата понастоящем новела на чл.159а от НПК ( обн. ДВ, бр.24/2015г.) обективно не е могло да бъде съобразено от органа на ДП към 2009г.-2010г., когато са изисквани отделните справки от органа на ДП. Аргументи за отхвърляне на това възражение могат да бъдат извлечени и от главните мотиви към посоченото решение на КС, съгласно които подобна намеса в основните лични права на гражданите като правото на неприкосновеност на личния живот и на свободата и тайната на кореспонденцията и другите съобщения, следва да се счита „конституционно търпима“, когато е подчинена на легитимна цел от общ интерес, каквато несъмнено представлява разкриването на тежки престъпления като тези предмет на конкретното обвинение и след като е съобразен и принципът за пропорционалност съобразно юриспруденцията на Конституционния съд (вж. Решение № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г., Решение № 20/1998 г. по к.д. № 16/1998 г., Решение № 1/2002 г. по к.д. № 17/2001 г., Решение № 5/2003 г. по к. д. № 5/2003 г., Решение № 15/2010 г. по к.д. № 9/2010 г., Решение № 2/2011 г. по к.д. № 2/2011 г., Решение № 13/2012 г. по к.д. № 6/2012 г.), както и тази на ЕСПЧ ( вж. Решението по делото С и Марпър срещу Обединеното кралство/S and Marper v. U. K, 2008 г., Малоун срещу Обединеното кралство/Malone v. U.K., 1984 г., Вебер и Саравия срещу Германия/Weber and Saravia v. Germany, 2006 г., Аман срещу Швейцария/Aman v. Switzerland, 2000 г., Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България, 2008 г.), доколкото такива престъпни прояви не биха могли да бъдат убедително разкрити и пълноценно разследвани без изследване и анализ на трафичните данни (вж. стр.8-9 от мотивите на Решение №2/2015г. по к.д. №8/2014г. на КС). Защитата несъстоятелно критикува АСНС, че не е проверил отразените в справките от мобилните оператори обстоятелства относно продължителността на телефонните комуникации и териториалния обхват на клетките, в които е отбелязано, че са засечени тези разговори, чрез друг доказателствен способ, а именно експертиза, позовавайки се на Решение №103/20.06.2019г. по н.д. №395/2019г., І н.о. ВКС. Цитираното отменително решение на ВКС касае различен случай, при който основен източник на трафични данни са били оспорените от защитата свидетелски показания на лица, които са извършвали оперативно-издирвателни мероприятия, като ВКС е приел, че контролираният съд не е индивидуализирал „чрез конкретно посочване“ кои намиращи се по делото „разпечатки“ от мобилни оператори е имал предвид при извеждане на доказателствените си изводи. Поради това ВКС е дал указания за назначаване на експертиза по-скоро за проверка показанията на тези свидетели без да отрича доказателствената сила на справките за трафични данни, събрани без съдебно разрешение. В процесния случай, АСНС обяснимо не е предприел експертно изследване на подробните писмени справки от мобилните оператори за достоверността на отразената в тях телефонна комуникация като териториален обхват и продължителност на разговорите, тъй като от съдържанието им е видно, че те са извлечение от специализираните софтуери на съответния доставчик на електронни услуги, което е солидна гаранция за достоверността им, а също и защото АСНС е приел за установено по категоричен начин, че подсъдимият Я. ползвал именно номер на мобилен телефон [ЕГН], който е посочен от самия него като телефон за контакт в ДП. Отделно не е налице нито една от хипотезите по чл.144, ал.2 от НПК, обуславящи задължителна експертиза, неназначаването на която да обоснове претендираното от касаторите отменително основание с оглед провеждане на допълнително следствие от АСНС за назначаване на такава експертиза. Справките са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.283 от НПК с нарочно определение от първоинстанционния съд на 27.01.2020г., след предявяването им на страните ведно с останалите писмени доказателствени материали, при липса на възражения, включително от подсъдимите и защитниците им (л.351 от НОХД №3679/2018г. на СНС). Поради това АСНС не е имал основание да предприеме исканите от защитата допълнителни доказателствени усилия за назначаване на техническа експертиза, още повече, че и към 27.01.2020г. при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, за мобилния оператор е отпаднало задължението да съхранява тези данни. Вярно е, че само от съдържанието на справките за трафични данни не може да се проведе успешно доказване на присъствието на подсъдимия П. на мястото на ПТП на 15.12.2008г., респективно в[жк]на 15.01.2009г., но такъв извод не е направен в обжалваната присъда на АСНС, който е приел този факт за категорично установен на база показанията на пострадалия Д., като източник на преки доказателства, за кредитирането на които съдът уместно се е позовал на многобройни подкрепящи ги експертни заключения и други доказателствени материали, в това число и на установените в справките от мобилните оператори телефонни разговори (като продължителност и конкретни номера, съвпадащи с посочените от Д.). От значение за преценката за неоснователността на това възражение е, че противоречията между гласните доказателства въззивният съд е преодолял и обективирал в мотивната част на обжалваната присъда по изискуемия в чл.305, ал.3 от НПК ред, като оспорените справки всъщност са послужили само за проверка на показанията на свидетеля Д., без да са поставени в основата на фактическите изводи на АСНС, както счита защитата. Не е вярно, че АСНС е основал фактическите си изводи на частни аудиозаписи на телефонни разговори, предадени доброволно от пострадалия Д. на органите на досъдебното производство върху компактдиск, с твърдението, че са проведени и записани от него чрез телефона на съпругата му, без знание и съгласие на подсъдимия П. т.е. в нарушение на забраната по чл.32, ал.2 от Конституцията на Република България. Възражението за недопустимо използване в наказателния процес на съдържанието на частни аудио и видеозаписи, изготвени в нарушение на посочената конституционно установена забрана е правено и пред АСНС, който на стр.25-28 от мотивите на обжалваната присъда е аргументирал обратно становище на изложеното от СНС в постановената първоинстанционна оправдателна присъда, подкрепяйки го с практика на касационната инстанция (Решение № 224/14.03.2019г. по н.д. №1033/2018г., ІІІ н.о на ВКС). На тази база АСНС принципно е приел, че поради експертно потвърдената липса на манипулация аудиозаписите могат да бъдат ценени като доказателства (не като доказателствени средства). Въпреки това АСНС изрично е посочил, че няма да ги ползва в процеса на доказване не поради неправилно приетата от СНС „недопустимост“, а поради лошите им технически характеристики и високата компресия на звука, които според заключението на фоноскопската експертиза ги прави негодни за идентификация на лицето, обозначено в обстоятелствената част на експертното заключение като „М1“ (л.397, гръб от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). Това опровергава твърдението в допълнението към касационната жалба на подсъдимия П., че въззивният съд е направил фактическите си изводи от съдържанието на частни аудиозаписи на телефонни разговори. В заключение, обратно на доводите на защитата, настоящият касационен състав прие, че АСНС е изпълнил процесуалните си задължения да извърши внимателна преценка на доказателствата, след като е съпоставил и анализирал средствата за тяхното установяване поотделно и общо и в корелация помежду им и по този начин убедително е защитил извода си, че доказателствената съвкупност води до единствения възможен извод относно авторството на инкриминираните принудителни действия в лицето на подсъдимите Я. и П.. С оглед горното и изводимите от съдържанието на жалбите и допълненията към тях доводи, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, проверката на въззивната присъда сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допусни при постановяването й, поради което искането за връщане на делото за ново разглеждане от АСНС е неоснователно. По доводите за нарушения на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК: При вярно установените факти, АСНС е приложил частично неправилно материалния закон. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на двамата подсъдими за извършен от тях в съучастие опит за квалифицирано изнудване против собствеността на пострадалия Д.. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция за дейността на двамата подсъдими правилно са били подведени под нормите на престъпленията по чл.214, ал.2, т.1, във вр. ал.1, предл. първо, във вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, във вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, във вр. чл.18, ал.1 от НК за подсъдимия Я. и по чл.214, ал.2, т.1, във вр. ал.1, предл. първо, във вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, във вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1, във вр. чл.18, ал.1 от НК за подсъдимия П., тъй като чрез законосъобразни доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на посочените престъпления и съответните форми на съучастие, поради което присъдата в тази част следва да бъде оставена в сила. Относно обвинението за квалифицирано отвличане обаче, ВКС намира, че са налице основания да упражни правомощията си по чл.354, ал.1, т.2, във връзка с чл.24, ал.1, т.1 НПК, а именно – да отмени новата присъда и оправдае подсъдимите, тъй като фактите, приети за установени от АСНС не сочат от субективна страна да е извършено престъпление отвличане съобразно приложимата към инкриминираната дата редакция на чл.142 от НК. Както правилно е посочено от защитата, а също и в мотивите на обжалваната присъда, приложима (съобразно критериите в чл.2, ал.1 и ал.2 от НК) към инкриминираната дата - 15.01.2009г. е редакцията на чл.142 от НК (ДВ, бр.92/2002г.), която за разлика от действащата понастоящем, изисква за съставомерност на деянието освен принудително преместване в пространството на жертвата, също и доказването на специална цел на дееца, а именно противозаконното й лишаване от свобода. По делото не е установено по несъмнен начин наличието на този съставомерен признак. Установените по делото факти сочат, че подсъдимите са предприели принудителните действия спрямо частния обвинител Д. не с цел да го лишат противозаконно от свобода, а само с користна цел, за да подпише запис на заповед, с която да поеме имуществено задължение да плати на подсъдимия Я. сума в размер на 12 000 лева, като след успешното постигане на тази цел подсъдимите незабавно са освободили пострадалия. Този извод се налага от приетите от АСНС фактически положения за краткия престой на Д. в автомобила с подсъдимите (от 5,15 часа до около 6 часа сутринта т.е. по-малко от час, през което време подсъдимият П. му разяснявал къде и какво да напише и къде да подпише записа на заповед), както и че непосредствено след като Д. подписал, подсъдимият П. му казал „да изчезва“ (л.389 гръб от ВНОХД №600/2020г. на АСНС). При разпита си пред СНС пострадалият Д. потвърждава, че подсъдимите го пуснали веднага след като подписал записа на заповед (вж. л.139 от НОХД №3679/2018г. на СНС). Горното внася сериозно съмнение в извода на АСНС, че в случая е доказан и този съставомерен признак, а именно целта на съучастниците - подсъдими за противозаконното лишаване от свобода на пострадалия едновременно с користната им цел. Касае се за привидна идеална съвкупност, а не реално до съвкупност по смисъла на чл.23 от НК, тъй като принудителното отвеждане на пострадалия до автомобила на подсъдимите, преместването му в пространството чрез сила и нанесеният побой всъщност се явяват действия, които са част от изпълнителното деяние на изнудването по чл.214 от НК и не представляват самостоятелно отвличане, както неправилно е приел АСНС, доколкото с реализирането на користната цел (подписване на записа на заповед) пострадалият е бил незабавно освободен от автомобила. Това налага оправдаването на подсъдимите по обвинението за отвличане, а като последица отмяна и на наложените на подсъдимите наказания за това престъпление, както и отмяна на наложените на основание чл.23 от НК общи наказания за всеки подсъдим, постановеното за тях условно осъждане и присъединяването на основание чл.23, ал.3 от НК на наложените глоби. Последните следва да се изтърпят от подсъдимите като наложени кумулативни имуществени санкции за извършеното от тях престъпление по чл.214 от НК, а не като резултат от присъединяване по чл.23, ал.3 от НК, което поради отпадане на съвкупността от престъпления става безпредметно. При този изход от касационната проверка се преодолява допуснатото нарушение на правото на защита на подсъдимите изразяващо се в осъждането им за отвличане без своевременно и по предвидения в закона процесуален ред предявяване на всички съставомерни признаци за това престъпление и конкретно на необходимата към 15.01.2009г. за субективно съставомерно поведение по чл.142 от НК цел на съучастниците противозаконно да лишат от свобода жертвата. ВКС напълно споделя изложените от защитата съображения в тази връзка в контекста на ТР №2/2002г., ОСНК на ВКС, което както се изтъкна вече не може да обуслови отменително основание поради незаконност на съдебния състав, както настоява защитата, а само отменително основание по чл.348, ал.3,т.1 от НПК като резултат от нарушено право на защита на подсъдимите с оглед редовността на обвинението, което се преодолява с оправдаването им по това обвинение. Впрочем допуснатото нарушение на правото на защита на подсъдимите е функция от постановленията за привличането им като обвиняеми в ДП, в които е посочена действащата понастоящем редакция на чл.142, ал.2, т.2 и т.7, вр. ал.1 от НК (вж. л-106-108 и л.110-112, т.6 от ДП), предвиждаща по-тежки наказания и същевременно по-малко съставомерни признаци за осъществяване на престъплението отвличане, поради което и на двете основания се явява неприложима (по-неблагоприятна) съгласно чл.2 от НК. Ноторно е, че с отпадането на съставомерен признак от състава на съответното престъпление, както е в случая с последвалото законодателно изменение на чл.142 от НК, се облекчава дължимото от прокурора доказване на обвинението, което не е благоприятно за подсъдимите. Това самостоятелно обуславя извод, че действащият понастоящем закон не е по-благоприятен, както правилно е приел АСНС, не само поради предвидената по-тежка наказуемост. Изводът обаче на АСНС, че този съставомерен признак е бил предявен фактически на подсъдимите, чрез изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, не може да бъде споделен. Съгласно т.4.1 от ТР №2/2002г. по т.д. №2/2002г., ОСНК на ВКС освен в обвинителния акт, а също и в постановлението за привличане на обвиняемите в това качество следва да се посочат фактически всички обективни и субективни признаци на състава на престъплението, предмет на обвинението, като гаранция за правото им на защита, респективно справедлив съдебен процес. В случая това изискване не е съобразено нито от органите на ДП, нито от въззивния съд, поради което и поради непредприето изменение на обвинението по реда и в сроковете по чл.287 от НПК, изложените в допълнението към касационната жалба на подсъдимия П. възражения в тази връзка се явяват основателни. Въпреки това допуснатото нарушение следва да бъде отстранено от настоящата инстанция, без да се налага връщане на делото за ново разглеждане, тъй като са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, при които ВКС може да отмени осъдителна присъда и да оправдае подсъдимите, осъдени за деяние, което съгласно установените от контролирания съд фактически положения не съставлява престъпление, в случая не е съставомерно като отвличане по чл.142, ал.1 от НК в редакция към инкриминираната дата 15.09.2009г., в какъвто смисъл следва ВКС да постанови решението си относно обвинението срещу двамата подсъдими за отвличане. Касаторите не ангажират касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и не навеждат оплаквания за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, както и на определения на основание чл.66 от НК изпитателен срок (пет години за подсъдимия Я. и четири години за подсъдимия П.) относно наложените им на основание чл.23 от НК общи (най-тежки) наказания, съответно три години лишаване от свобода за подсъдимия Я. и две години лишаване от свобода за подсъдимия П., поради което съобразно разпоредбата на чл.347 от НПК принципно не се дължат от касационната инстанция доводи в тази насока. Въпреки това в конкретния случай, поради оправдаването на подсъдимите от ВКС за едно от двете престъпления, предмет на обвинението за множество престъпления по чл.23 от НК от ВКС и последиците от това, а именно отмяна на определените на подсъдимите на основание чл.23 от НК общи наказания, както и на постановеното за тях условно осъждане на основание чл.66 от НК, се налага ВКС да се занимае с въпроса какъв да бъде изпитателният срок на условното осъждане относно осъществения от подсъдимите опит за изнудване, като предварително се съобрази, че с оглед принципа reformatio in pejus ефективното изтърпяване на наложените за това престъпление наказания лишаване от свобода за всеки от подсъдимите е а приори изключено. С други думи, при това процесуално развитие на делото, обсъждането на въпроса за евентуално ефективно изтърпяване на наложените на подсъдимите наказания две години лишаване от свобода за подсъдимия Я. и една година лишаване от свобода за подсъдимия П. за опита за изнудване е недопустимо, като произнасянето на настоящата инстанция следва да се ограничи до преценката за продължителността на съответния изпитателен срок на условното осъждане за всеки подсъдим, като се държи сметка, че приложението на чл.66, ал.1 от НК поради процесуалната позиция на прокурора и частния обвинител е гарантирано за всеки от тях. Настоящият касационен състав като съобрази, че наложените на подсъдимите наказания за опит за изнудване са значително по-леки от наложените за отвличането, за което същите следва да бъдат оправдани от ВКС и като отчете допълнително прекомерната продължителност на наказателния процес (повече от 13 години) като компенсаторно средство в контекста на чл.13 от ЕКПЧ, намира, че изпитателният срок по отношение на всеки от подсъдимите следва да бъде определен в минималния установен в чл.66, ал.1 от НК размер, а именно три години. Изложеното предопределя осъществяване на правомощията по чл.354, ал.1, т.2, във връзка с чл.24, ал.1, т.1 НПК относно обвинението за отвличане и по чл.354, ал.1, т.1 от НПК относно обвинението за извършен от подсъдимите в съучастие опит за квалифицирано изнудване, като поради отпадане на основанието за приложение на чл.66 от НК относно определените на подсъдимите общи наказания на основание чл.23 от НК предвид отмяната им от ВКС, на подсъдимите следва да бъде приложено за първи път от ВКС условно осъждане по отношение наложените им наказания лишаване от свобода за престъплението по чл.214 от НК за всеки от тях. Оправдаването на подсъдимите по обвинението за отвличане не налага корекция в обжалвания акт относно отговорността на подсъдимите за направените деловодни разноски. Основание за това се извежда освен от правилото в чл.189, ал.3 от НП, а също и от обстоятелството, че присъдените от АСНС разноски в тежест на подсъдимите, са направени за доказване и на обвинението по чл.214 от НК, за което осъдителната присъда следва да остане в сила. Това изключва изменение или отмяна на въззивния акт в частта за разноските. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.2, във връзка с чл.24, ал.1, т.1 НПК и чл.354, ал.1,т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ НОВА ПРИСЪДА № 260014 от 27.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 600/2020 г. на Апелативен специализиран наказателен съд – София в частта, с която подсъдимите Л. И. Я. и Г. С. П. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл.142, ал.2, т.2 и т.7, във вр. ал.1 НК за всеки от тях и са им наложени наказания три години лишаване от свобода на основание чл.54 от НК на подсъдимия Л. И. Я. и две години лишаване от свобода на основание чл.55, ал.1,т.1 от НК на подсъдимия Г. С. П., като ги ОПРАВДАВА по така предявеното им обвинение за отвличане. ОТМЕНЯ наложените на основание чл.23 от НК общи наказания – три години лишаване от свобода на подсъдимия Л. И. Я. и две години лишаване от свобода на подсъдимия Г. С. П., както и постановеното във връзка с тях условно осъждане на основание чл.66 от НК с изпитателен срок от пет години за подсъдимия Л. Я. и четири години за подсъдимия Г. П., както и постановеното на основание чл.23, ал.3 от НК присъединяване към отменените общи наказания на наказанията глоба в размер на четири хиляди лева за подсъдимия Л. Я. и в размер на две хиляди лева за подсъдимия Г. П.. ОТЛАГА на основание чл.66, ал.1 от НК наложеното на основание чл.214, ал.2, т.1, във вр. ал.1, предл. първо, във вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, във вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, във вр. чл.18, ал.1 от НК за подсъдимия Л. Я. наказание две години лишаване от свобода и на основание чл.214, ал.2, т.1, във вр. ал.1, предл. първо, във вр. чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, във вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1, във вр. чл.18, ал.1 от НК за подсъдимия Г. С. П. наказание една година лишаване от свобода за изпитателен срок от три години за всеки от тях. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.