Ключови фрази
установяване право на собственост * гори * Иск за установяване правото на възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд

ЗАКОН ЗА ОСОБЕНИТЕ ЗАЛОЗИ

РЕШЕНИЕ  № 106

 

София, 19. февруари 2010 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на четвърти февруари две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков

ЧЛЕНОВЕ:           Красимира Харизанова

                              Марио Първанов

при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 3210 по описа на Трето гражданско отделение за 2008 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Допуснато е касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд от 10.04.2008 г. по гр.д. № 40/2008, с което е потвърдено решението на Смолянския районен съд от 14.12.2007 г. по гр.д. № 492/2007, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на материалноправните въпроси за доказателствената сила на списъка на горопритежателите в производството по възстановяване на гори, за доказателствената сила на декларацията за идентичност на имена, за правните последици от недекларирането на непокрит земеделски имот през 1949 г., както и по процесуалноправния въпрос за тежестта за доказване на погасяването на едно материално субективно право.

По доказателствената сила на списъка на горопритежателите в производството по възстановяване на гори едни съдилища приемат, че списъкът не доказва правото на собственост, тъй като не може да удостовери съответното придобивно основание, а други съдилища – че той доказва правото на собственост в производството по възстановяване на гори, тъй като е друго писмено доказателство по см. на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ.

Правилно е второто разрешение. Когато правото на собственост е предмет на установяване в исково производство, в тежест на претендиращия такова право е да докаже по несъмнен начин своето придобивно основание, т.е. всички елементи на правопораждащия фактически състав. Когато обаче предмет на делото е правото на възстановяване на гора, законодателят установява в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ особени правила (аналогични на тези по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ) за облекчено доказване, които важат не само в производството по възстановяване пред административния орган по чл. 11, ал. 1 ЗВСГЗГФ, но и в производството пред съда по 13, ал. 6 и чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. В това производство правото на собственост се доказва нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, а при липса на такива с емлячни и данъчни регистри, протоколи от комисиите по трудово-поземлената собственост, удостоверение за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и други писмени доказателства. Списъкът на горопритежателите е друго писмено доказателство наред с примерно изброените в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях, тъй като доказва правото на собственост с равна сигурност (вж. също Решение № 400 от 23.07.2009 г. на ВКС, ІІ ГО по гр.д. № 2433/2008).

По доказателствената сила на декларацията за идентичност на имена едни съдилища приемат, че декларацията като частен свидетелстващ документ, установяващ изгодни за страната обстоятелства, няма материална доказателствена сила, а други съдилища – че декларацията, дадена под страх от наказателна отговорност пред държавен орган, има материална доказателствена сила, без да изключва възможността за доказване на обратното.

Правилно е второто разрешение. Когато едно лице е известно в обществото с различни имена (било защото то е носило повече собствени, бащини или фамилни имена, или е съществувал различен начин на изписването им, или според обичаите на времето и мястото се е легитимирало със собствено и бащино или със собствено и фамилно име), то (лицето) и наследниците му притежават най-достоверната информация и съответно могат да декларират това обстоятелство в производството по възстановяване (което е административно), под страх от наказателна отговорност съгласно чл. 43 АПК. Последната възможност е уредена изрично и в чл. 534 ГПК. Когато производството е спорно, няма пречка насрещната страна да представи доказателства, оборващи декларираното обстоятелство.

По правните последици от недекларирането на непокрит земеделски имот през 1949 г. едни съдилища приемат, че те не подлежат на възстановяване, тъй като неизпълнението на задължението за деклариране води до погасяване на правото на собственост върху недекларираните имоти, тъй като това са уредените в закона правни последици, а други – че тези последици от неизпълнението на задължението за деклариране не препятстват възстановяването на собствеността.

Правилно е второто разрешение, тъй като действително неизпълнението на задължението за деклариране през 1949 г. е водело до включването на недекларираните имоти в държавния горски фонд, но съгласно чл. 2, ал. ЗВСГЗГФ частните имоти, включени в държавния горски фонд съгласно Закона за собствеността и стопанисването на частните гори (ДВ, бр. 292 от 1947 г.) и Закона за стопанисване и ползуване на г. (ДВ, бр. 71 от 1948 г.), подлежат на възстановяване, независимо от това на какво основание са включени там. Тоест недекларирането на имоти по У. № 573 на П. на ВНС от 28.05.1949 г. не е пречка, но обратното – основание за възстановяването им по реда на ЗВСГЗГФ.

По тежестта за доказване на погасяването на едно материално субективно право едни съдилища приемат, че претендиращият възстановяване собственик трябва да докаже правото на собственост към момента на „отнемането” на собствеността (отчуждаването на имота, обобществяването на земята или включването на имота в държавния горски фонд), т.е. ако е доказано съществуването на правото на собственост в по-ранен момент, претендиращият възстановяване трябва да докаже и обстоятелството, че възникналото право не е погасено към по-късния правнорелевантен момент, а други съдилища – че последното не е необходимо, тъй като в тежест на оспорващия съществуването на едно възникнало право е да докаже погасяването му.

Правилно е второто разрешение, тъй като съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм.) в тежест на страната, която претендира едно право, е да докаже фактите, които го пораждат, а в тежест на страната, която възразява, че то е погасено – правопогасяващите факти.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че истцата, внучка на Н. М. С. , претендира възстановяване на 51,500 дка гора в ревир Х. с. С. и още 63,400 дка гора в м. Шулковица от същия ревир въз основа на представените списъци на горопритежателите и списък с посочване на имотите, местонахажданеието, площ притежател и имотни дялове, без да е ясно от коя година са списъците, в които наследодателят й фигурира с различни имена (Никола М. , Н. М. ), но след смъртта му неговата съпруга Ш декларира през 1949 г. само 51,800 дка гора в м. Хубча. От правна страна съдът приема, че искът за признаване на правото на възстановяване на 51,500 дка гора в ревир Х. е недопустим, тъй като по делото не е доказано, че същата гора не е вече възстановена на наследниците на Ш. Н. М. , а искът за признаване на правото на възстановяване на 63,400 дка гора в същия ревир е неоснователен, тъй като тази гора не е доказано да е декларирана от наследниците на Н. М. С. през 1949 г.

В нарушение на закона въззивният съд е приел, че представените списъци на горопритежателите не доказват правото на собственост, а декларацията за идентичност на имена – идентичността на имената на наследодателя на истцата. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е приел и, че липсата на идентичност на възстановените на наследниците на Ш. Н. М. гори и процесните гори трябва и може да бъде установена от представените писмени доказателства по делото. Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК (чл. 157, ал. 1, изр. 1 ГПК отм.) съдът е длъжен служебно да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др., с каквито съдът не разполага. Също неправилно съдът е приел, че при липсата на данни за декларирането на всички имоти от наследниците на общия наследодател през 1949 г. правото на собственост върху тях е погасено и те не подлежат на възстановяване.

Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено изцяло, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и назначаване на техническа експертиза на разноски на истцата с указания, кои обстоятелства ще се считат установени, ако определеният от съда депозит не бъде внесен в указания срок.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решението на Смолянския окръжен съд от 10.04.2008 г. по гр.д. № 40/2008.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Смолянския окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.