Ключови фрази

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 117

гр. София, 07.10.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия В. гр. дело № 4457/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. Д., С. Т. М., Б. Т. М. и М. Т. М., всички чрез адв. М. срещу решение № IV-66/26.06.2019 г. по гр. д. № 624/2019г. на Окръжен съд – Бургас (ОС–Бургас), IV въззивен граждански състав.
Ответникът „Строймар 2013“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул. „Иглика“ № 1, чрез адв. Т. в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ангажира становище за неоснователност на касационната жалба.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 17/19.02.2019 г. по гр. д. № 164/2018 г. на Районен съд – Царево (вж. решение № 642/18.07.2019 г. по гр. д. № 624/2019 г. на ОС – Бургас за поправка на очевидна фактическа грешка) за отхвърляне на предявените от касаторите против търговското дружество искове с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта при трудова злополука на 11.04.2017 г. на техния наследодател Т. М. Д. – съпруг на първата и баща на останалите ищци, както следва : за съпругата М. А. Д. - 70 000 лв. и по 50 000 лв. за всяка от дъщерите му, ведно със законната лихва върху горните суми, считано от датата на злополуката - 11.04.2017 г. до окончателното им изплащане.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 11.04.2017 г. пострадалият Т. Д. е извършвал работа по шпакловане на таван и стълбище в кула А1 на строителен обект. Работата му била възложена от ответното дружество, явяващо се изпълнител на обекта. Приел е, че дейността е извършвана от лицето на необезопасена строителна площадка, намираща се на третия етаж на кулата, на височина 5 метра. Около 14,30 часа работникът паднал от площадката, в резултат на което получил комбинирана черепно-мозъчна и гръдна травма, а по - късно същият ден е починал. Установено е също, че на 18.04.2017 г. ответникът подал декларация за трудова злополука пред ТП на НОИ. Въз основа на декларацията е извършена проверка, резултатите от която са обективирани в протокол № 5103-02-13/19.07.2017 г., а с разпореждане № 5104-02-87 от 28.07.2017г. ТП на НОИ декларираната злополука е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила. Инстанцията по същество обаче е отрекла съществуването на претендираното вземане на ищците като е приела, че по делото липсват данни за възникнало валидно трудово правоотношение с източник писмен трудов договор, сключен между наследодателя Д. и ответника. Развити са мотиви, че безвиновната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на трудова злополука, може се ангажира единствено и само при наличие на валиден трудов договор. Според съда в конкретния случай такъв договор не е наличен сред доказателствения материал по делото, доколкото предвидената от закона форма за действителност на трудовия договор е писмената, а тя не е спазена. Споделено е разбирането, че трудовото правоотношение, основано на трудов договор, не може да се установява с други гласни или писмени доказателства, освен със самия договор. За неоснователни са счетени доводите на ищцовата страна, че съществуването на трудоводоговорна връзка между наследодателя и ответното дружество е установимо по косвени данни, вкл. че за наличието на такава свидетелства факта на оповестяване на инцидента от търговеца пред ТП на НОИ като трудова злополука, респ. че същият е подал уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ.
С определение № 433/18.05.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Изискването по чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор спазено ли е единствено и само когато изразеното съгласие на насрещните страни е обективирано в съставения за това (един) документ или е възможно да се удовлетвори и по различен начин?“.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното.
По поставения въпрос е формирана съдебна практика – решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 251/25.05.2011 г. по гр. д. № 255/2009 г. на ВКС, IV г.о., която се споделя от настоящия състав на ВКС и чийто правни разрешения са в смисъл, че изискването на чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор, като форма за валидност е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато работникът е подал писмена молба за приемане на работа и предложението му е прието от работодателя, удостоверено в писмена форма (чрез заповед, акт или с друго название документ за назначение, който отразява насрещното волеизявление на предприятието да приеме кандидата на исканата работа и обективира постигнатото съгласие), за което предложителят е уведомен. Достигането на приемането у предложителя (кандидата за наемане на работа) може да се доказва с всички доказателствени средства. Нещо повече, законодателят урежда отношенията между страните като при действителен трудов договор в хипотезата когато работникът е бил добросъвестен и твърди, че е подал молба или заявление за кандидатстване за работа или е подписал договор, дори изискването за форма на трудовия договор да не е спазено – арг. чл. 75, ал. 1 КТ. Работникът е добросъвестен по смисъла на цитираната разпоредба когато конкретните условия за полагане на наемен труд са му известни, той ги е приел и е изпълнявал, респ. започнал да изпълнява към датата на настъпване на релевантния юридически факт добросъвестно своята престация, изразяваща се в предоставяне на работна сила. Работодателят, който е допуснал работник да престира наемен труд, респ. приел е без възражение изпълнението на работата му, отговаря насрещно за задълженията си, както при действителен трудов договор. Следователно, в разглежданите по-горе случаи работодателят дължи на работника, за времето през което последният е работил, изплащане на трудово възнаграждение (доколкото е установено количеството на положения труд, в т.ч. при липса на достатъчно данни за размера на уговореното трудово възнаграждение, той се определя от съда при условията на чл. 162 ГПК и като се съобразят всички други установени обстоятелства по делото) и на обезщетения, регламентирани в трудовото право, вкл. и по чл. 200 КТ при трудова злополука.
При дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение то се явява неправилно.
Основателно е оплакването в касационната жалба, че необосновано и в нарушение на материалния закон втората инстанция е приела да отсъства предпоставка от фактическия състав на основанието по чл. 200 КТ, доколкото липсва трудов договор между страните, облечен в писмена форма и обективиращ постигнатото помежду им съгласие по полагане на работна сила от пострадалия Д.. Събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност несъмнено установяват съществуване на трудовоправна връзка между последния и търговското дружество – негов работодател (молба от Т. М. Д. с дата 10.04.2017 г. до ответника за назначаване на работа в предприятието като „шпакловчик“, проект на трудов договор № 115 от 11.04.2017 г., изготвен от работодателя и изведен в регистъра му, удостоверяващ дата на постъпване на работа от лицето - 11.04.2017 г.; съставена длъжностна характеристика от ответника за длъжността „шпакловчик“, подготвена за връчване на работника с вписване на датата 10.04.2017 г.; декларирането на 18.04.2017 г. от ответника на трудовата злополука с работника Д., настъпила на 11.04.2017 г., пред ТП на НОИ – по естеството си съдържащо признание от ответника за характера на отношенията с пострадалия, като трудовоправни; съставения протокол № 5103-02-13/19.07.2017 г. и издаденото въз основа на констатациите по него разпореждане № 5104-02-87 от 28.07.2017г. ТП на НОИ, с което декларираната злополука е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал.1 КСО - влязло в сила, като необжалвано и обвързващо работодателя). Дори и вън от сочените обстоятелства, самият факт, че Т. Д. е бил добросъвестен (доколкото е бил подал молба за назначаване на работа в деня преди злополуката; бил е запознат с трудовата си функция, която да изпълнява и мястото си на работа, и е започнал на следващия ден да престира работна сила на въпросния обект, според уговорките в договора, за което не е срещнал възражения или противопоставяне от страна на работодателя си), без да е спазена формата за валидност на трудовия договор, задължава, по правилото на чл. 75, ал. 1 КТ, отношенията помежду им да се разглеждат като при действителен трудов договор. А една от последиците на това съглашение е задължението на работодателя да обезвреди засегнатите блага (материални и нематериални) на работника при внезапно увреждане на здравето му (вкл. и при негова смърт), настъпило в изпълнение на осъществяваната трудова функция – т. е. да отговаря имуществено за вреди по чл. 200 КТ.
При наличието на предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество на основание чл. 200 КТ следва да се определи обемът й, чрез присъждане на справедливо обезщетение за претендираните търпени морални вреди в полза на наследниците на загиналия работник. В случая своевременно – с отговора на исковата молба, ответникът е направил възражение за намаляване на отговорността си при условията на чл. 201, ал. 2 КТ – с твърдение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, поради допусната груба небрежност. По това защитно възражение обаче – с оглед постановения правен резултат – съдилищата не са изложили съображения.
С оглед на тези доводи и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК въззивното решение следва да се отмени и делото да се върне на ОС – Бургас за произнасяне по исковете по чл. 200 КТ при съобразяване с направеното от ответника по делото възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Т. Д. - наследодател на ищците, по чл. 201, ал. 2 КТ.
При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе на основание чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС.
По горните мотиви Върховният касационен съд, III г. о.
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № IV-66/26.06.2019 г. по гр. д. № 624/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, IV въззивен граждански състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.