Р Е Ш Е Н И Е
№ 203
гр. София, 01.02.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 905/2017 година
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 405 от 11.07.2017 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 13 състав, въззивно решение № 82 от 11.01.2017 г. по в. т. д. № 3065/2016 г., с което след отмяна на решение № 1590 от 22.02.2016 г. по т. д. № 12328/2014 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от В. Б. Н. против [фирма] иск за признаване за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че [фирма] дължи на В. Н. сумата 573 592.13 евро - главница по спогодба от 03.10.2012 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 01.04.2014 г., до окончателното плащане, съгласно заповед за изпълнение от 30.06.2014 г. и допълнителна заповед от 17.03.2015 г., издадени по ч. гр. д. № 17237/2014 г. на Софийски районен съд, и В. Н. е осъден да заплати на [фирма] деловодни разноски в размер на 107 060.98 лв.
В касационната жалба на В. Б. Н. от [населено място] се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е третирал неравно страните при обсъждане на доказателствата и не е осигурил еднаква възможност за всяка от тях да докаже фактите от значение за разрешаването на спора. Навежда оплаквания, че за да отрече настъпването на изискуемостта на установяваното с иска вземане, съдът е извършил недопустимо разширително тълкуване на волята на страните, обективирана в чл.4 от сключената на 03.10.2012 г. спогодба, и в нарушение на чл.235, ал.3 ГПК не е зачел приетия от него за безспорен факт, че вземането е станало изискуемо в хода на производството по чл.422 ГПК. Определя като необоснован извода на съда, че вземането не е било изискуемо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърди, че този извод противоречи на съдържанието на спогодбата и на представен по делото официален документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК, с който е установено настъпването на условията за изискуемост преди иницииране на заповедното производство. Излага и доводи за неправилно възприемане от съда на тълкуването, дадено от ОСГТК на ВКС в т.9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва жалбата като неоснователна по съображения, изложени от процесуалните му представители в писмен отговор от 10.04.2017 г., в открито заседание и в писмени бележки. Изразява становище за оставяне на въззивното решение в сила като поддържа, че изводите на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.422, ал.1 ГПК поради ненастъпила изискуемост на спорното вземане и за неприложимост на разрешенията в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са правилни. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
За да отмени решението на Софийски градски съд и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от В. Б. Н. против [фирма] установителен иск за съществуване на парично вземане за сумата 573 592.31 евро, за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК - спогодба от 03.10.2012 г. с нотариална заверка на подписите, Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства за съществуване на изискуемо вземане по спогодбата, възникнало на предявеното основание към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При постановяване на решението въззивният съд е съобразил, че със спогодбата от 03.10.2012 г. ответникът [фирма] е поел задължение да заплати на В. Н. сумата 573 592.31 евро с начислени лихви при осъществяване на уговорени за това условия. С т.І от спогодбата е установено в отношенията между страните, че сумата 573 592.31 евро е била налична по депозитната сметка на В. Н. в [фирма] към 19.03.2012 г., когато е изтеглена срещу писмено пълномощно от лицето Л. Д.. По повод подадена жалба от Н. с твърдения, че пълномощното е неистинско и не изхожда от него, е образувано досъдебно производство № 15184/2012 г. по описа на 07-мо РПУ на МВР София срещу Л. Д. за престъпление по чл.212 НК. В т.ІV от спогодбата е уговорено, че банката ще преведе сумата по т.І след приключване на посоченото досъдебно производство и при условие, че на депозанта В. Н. не е повдигнато обвинение с обвинителния акт по пр. пр. № 22775/2012 г. по описа на СРП, а в т. VІ - че ако в досъдебната фаза на наказателното производство се установи участие на депозанта в престъплението, ангажиментът на банката ще отпадне и взаимоотношенията ще се уредят съобразно гражданското и наказателното право. След тълкуване на клаузите на т.ІV и т.VІ въззивният съд е преценил, че вложеният в тях действителен смисъл е банката да заплати дължимата сума след установяване в досъдебна фаза на наказателното производство, че депозантът няма участие в неправомерното разпореждане със средствата по депозита. С оглед на установения в процеса факт, че от досъдебно производство № 15184/2012 г. са отделени материали и на основание чл..216 НПК е образувано друго досъдебно производство срещу В. Ц. за участие в същото престъпление, което е приключило с внасяне в съда на обвинителен акт срещу Ц. на 27.01.2015 г., съдът е приел, че уговорените в спогодбата условия за плащане са се осъществили, респ. вземането на ищеца е станало изискуемо, на 27.01.2015 г. Оттук е направил извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК - 01.04.2014 г., вземането не е било изискуемо и искът по чл.422, ал.1 ГПК подлежи на отхвърляне. Изложил е мотиви, че ако фактите, относими към настъпване на изискуемостта, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането не е изискуемо и не е възникнало на предявеното основание.
Въззивният съд е счел за неправилен извода на първата инстанция, че настъпилата към 27.01.2015 г. изискуемост следва да бъде зачетена съгласно чл.235, ал.3 ГПК като факт от значение за спорното право, и е изразил становище за неотносимост на указанията в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, на които се е позовал ищецът - жалбоподател. Аргументирал се е със съображения, че тези указания задължават съда да вземе предвид настъпилите след подаване на заявлението по чл.417 ГПК факти, насочени към установяване на съществували в миналото, но погасени или прекратени преди приключване на съдебното дирене права, какъвто не е процесният случай.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието със задължителните указания в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС на даденото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото правен въпрос дали разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК се прилага за осъществените след предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК факти от значение за изискуемостта на спорно вземане по заповед за изпълнение, издадена въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК.
С Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.9, е формирана задължителна съдебна практика по противоречиво разрешения от съдилищата въпрос към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Според задължителните указания на ОСГТК на ВКС, съществуването на вземането се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че по общото правило на чл.235, ал.3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК - от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е неприложима към спора и като краен резултат се е отклонил от задължителните указания в нея за момента, към който се установява съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Вследствие на това е постановено неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция.
Предмет на установяване с иска по по чл.422, ал.1 ГПК е съществуването на парично вземане на ищеца - касатор В. Н. към ответника [фирма] в размер на 573 529.31 евро, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК - спогодба от 03.10.2012 г. с нотариална заверка на подписите. Според задължителните указания в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК предпоставя съществуване на вземането към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес - в случая към 13.12.2016 г., когато е приключило съдебното дирене пред Софийски апелативен съд. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че вземането по спогодбата е възникнало валидно още при нейното сключване и до датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд не е погасено чрез плащане или друг правен способ, което обуславя основателност на иска за неговото съществуване.
Неправилен е изводът на въззивния съд, че искът по чл.422, ал.1 ГПК подлежи на отхвърляне, тъй като вземането не е било изискуемо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а изискуемостта е настъпила в хода на исковото производство.
С т.І от подписаната на 03.10.2012 г. спогодба банката - ответник се е задължила да заплати на ищеца - касатор В. Н. сумата 573 593.31 евро при изпълнение на уговорени в т.ІV и т.VІ условия. Задължението е поето, след като страните са установили, че посочената сума е депозирана от ищеца за съхранение при ответника на основание договор за депозитна сметка от 11.01.2011 г., че е изтеглена на 19.03.2012 г. от Л. Д., легитимирал се като пълномощник на депозанта В. Н., и че след оспорване на правомерността на тегленето срещу Д. е образувано досъдебно производство под № 15184/2012 г. по описа на 07-мо РПУ на МВР - София за престъпление по чл.212 НК. Условията, с които страните са обвързали изпълнението на задължението по т. І, са конкретизирани в клаузата на т.ІV, според която банката се задължава в срок до 10 работни дни от приключване на досъдебното наказателно производство № 15184/2012 г. по описа на 07-мо РПУ - София и при условие, че на депозанта не е повдигнато обвинение съгласно обвинителния акт по пр. пр. № 22775/2012 г. по описа на СРП, да заплати на депозанта сумата 573 592.31 евро като завери с нея депозитната му сметка, заедно с начислена лихва. Клаузата на т.ІV е достатъчно ясна и точна и посочва недвусмислено условията, при настъпване на които банката дължи изпълнение на поетото с т.І задължение. В т.VІ на спогодбата страните не са уговаряли допълнителни условия за плащане на дължимата сума, а са предвидили освобождаване на банката от поетия ангажимент при несбъдване на посочените в т.ІV условия.
Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е тълкувал разширително клаузите на т.ІV и т.VІ от спогодбата и е вложил в съдържанието им смисъл, който не съответства на действително постигнатото от страните и изразено при подписване на спогодбата съгласие. Текстът на т.ІV визира приключването на конкретно досъдебно производство, образувано под № 15184/2012 г. срещу лицето Л. Д. за престъпление по чл.212 НК, и поставя като условие за изплащане на сумата по т. І липсата на повдигнато обвинение срещу депозанта с обвинителния акт по пр. пр. № 22775/2012 г. на СРП. Спогодбата не съдържа уговорки за отлагане изпълнението на задължението на банката до приключване и на други досъдебни производства по повод разпореждането със средствата от депозитната сметка на ищеца, образувани след нейното сключване. От значение за преценката дали и кога е настъпил падежът на задължението са само уговорките между страните, които са намерили външен израз в текста на спогодбата, а не възнамерявани и предполагаеми уговорки, които не са залегнали в съдържанието й. При отсъствие на уговорки, поставящи плащането на сумата в зависимост от приключване и на други евентуални досъдебни производства, различни от посоченото в т.ІV, изводът на въззивния съд, че задължението на банката да плати сумата 573 529.31 евро е станало изискуемо на 27.01.2015 г., когато е приключило досъдебното производство срещу В. Ц., образувано чрез отделяне на основание чл.216 НПК на материали от досъдебно производство № 15184/2012 г., е необоснован и не кореспондира с ясния текст на спогодбата. Съгласно чл.216 НПК, отделянето на материали от образувано досъдебно производство поради данни за участие в престъплението на други лица има за последица образуване на ново, самостоятелно досъдебно производство, а не продължаване във времето на първоначалното производство. Поради това и като се има предвид изричния характер на уговорките в т.ІV, твърдението на ответника по касация за наличие на други неприключили досъдебни производства по случая няма значение за спора.
От фактическа страна по делото е установено, че досъдебно производство № 15184/2012 г. е приключило на 25.02.2014 г., когато в Софийски районен съд е внесен обвинителен акт по пр. пр. № 22775/2012 г. на СРП срещу Л. Д.. Това обстоятелство е удостоверено от Софийска районна прокуратура в представеното с исковата молба писмо изх. № ПД 502/17.07.2014 г., което не е оспорено от ответника. С приключване на досъдебното производство и изготвяне на обвинителен акт, с който не е повдигнато обвинение на ищеца, са изпълнени условията на т.ІV от спогодбата. В съответствие с постигнатите договорености ответната банка е следвало да заплати на ищеца сумата 573 529.31 евро в срок от 10 работни дни, считано от 25.02.2014 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено на 01.04.2014 г. и към този момент вземането на ищеца за посочената сума е било изискуемо. Настъпването на изискуемостта преди подаване на заявлението е констатирана и в определение от 18.06.2014 г. по ч. гр. д. № 8142/2014 г. на Софийски градски съд, с което е отменено разпореждане на Софийски районен съд за отхвърляне на заявлението и е разпоредено да се издаде заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за дължимата сума по спогодбата. Необоснованият извод на въззивния съд, че изискуемостта е настъпила след предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, е довел до незаконосъобразно отричане на съществуването на вземането към релевантния за основателността на иска момент - приключването на съдебното дирене в производството по чл.422, ал.1 ГПК /т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Предвид безспорно установения факт, че настъпването на изискуемостта на спорното вземане предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК, не могат да се приемат за основателни доводите на ответника по касация, че признаването на вземането за съществуващо ще наруши принципа на правната сигурност като основен принцип на правото на Европейския съюз. Доводите, че уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК би означавало признаване на „последваща плаваща изискуемост” в нарушение на „принципа за забрана на обратното действие”, са лишени от правна логика и не следва да се обсъждат.
По изложените съображения предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск следва да бъде уважен като се признае за съществуващо вземането на ищеца В. Н. към ответника [фирма] за сумата 573 529.31 евро, ведно със законната лихва от 01.04.2014 г., предмет на издадените в производството по ч. гр. д. № 17237/2014 г. заповеди за изпълнение /основна и допълнителна/.
По отговорността за разноски :
В зависимост от крайния изход на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските, вместо което и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът по касация да бъде осъден да заплати на касатора направените в заповедното производство /т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и в исковото производство разноски. По делото са представени доказателства за действително извършени от касатора разноски, както следва : 35 835 лв. - разноски в заповедното производство, 65 466 лв. - разноски пред първата инстанция, 42 312 лв. - разноски пред въззивната инстанция, и 64 779 лв. - разноски за производството пред ВКС, в т. ч. 22 467 лв. държавна такса и 42 312 лв. адвокатско възнаграждение.
В откритото заседание по делото пълномощниците на ответника по касация са направили възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от касатора за процесуално представителство пред касационната инстанция. В производството пред ВКС касаторът е представляван от двама адвокати, но адвокатското възнаграждение от 42 312 лв. е договорено с, респ. платено на, единия от тях - адв. Г. В.. Минималният размер на възнаграждението, изчислен съобразно приложимата разпоредба на чл.7, ал.2, т.6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 22 748.49 лв. След преценка на минималното и на реално платеното възнаграждение, на действителната фактическа и правна сложност на делото и на обема на предоставената в полза на касатора адвокатска защита, изразяваща се в изготвяне на касационна жалба с изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, явяване и участие на адвоката в едно съдебно заседание и подготвяне на писмени бележки, съставът на ВКС намира, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждението е основателно. На основание чл.78, ал.5 ГПК възнаграждението следва да бъде намалено от 42 312 лв. на 30 000 лв.
Като краен резултат ответникът по касация следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на касатора деловодни разноски в размер общо на 196 205 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 82 от 11.01.2017 г. по в. т. д. № 3065/2016 г. на Софийски апелативен съд и вместо него постановява :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В. Б. Н. с ЕГН [ЕГН] има парично вземане към [фирма] за сумата 573 592.31 евро (петстотин седемдесет и три хиляди петстотин деветдесет и две евро и тридесет и един евроцента), за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК - спогодба от 03.10.2012 г. с нотариална заверка на подписите, в производството по ч. гр. д. № 17237/2014 г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 01.04.2014 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на В. Б. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк][жилищен адрес]0, сумата 196 205 лв. (сто деветдесет и шест хиляди двеста и пет лв.) - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |