Р Е Ш Е Н И Е № 22 гр. София, 08 февруари 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание, проведено на тридесет и първи януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1121 по описа за 2018 г Настоящето производство е образувано по искане на Главния прокурор, депозирано на 30.10.2018 г, за възобновяване на ВНОХД № 143/18 по описа на Софийски апелативен съд, по което е постановено решение № 144 от 11.04.2018 г, с което е потвърдена присъда на Софийски окръжен съд № 43 от 6.12.2017 г, по НОХД № 127/17, влязла в сила на 9.05.2018 г. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимият М. Х. М. е признат за виновен в това, че на 12.11.2015 г в [населено място], Софийска област, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие с две неустановени лица, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 311 лв, от владението на И. И. Х. с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила, и грабежът е придружен със средна телесна повреда, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 69 вр. чл. 66 НК, за срок от две години, като е оправдан по обвинението да е действал в съучастие като съизвършител с непълнолетните подсъдими К. И. И. и Ц. М. М.. Подсъдимите К. И. И. и Ц. М. М. са признати за невинни в това, че на 12.11.2015 г в [населено място], Софийска област, като непълнолетни, но можещи да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си, в съучастие помежду си и с подсъдимия М. Х. М., са отнели чужди движими вещи, на обща стойност 311 лв, от владението на И. И. Х. с намерение противозаконно да ги присвоят, като за това употребили сила, и грабежът е придружен със средна телесна повреда, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК са оправдани по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 НК. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Оспорено е оправдаването на подсъдимите К. И. и Ц. М., респективно, оправдаването на осъдения подсъдим М. М. по обвинението да е извършил престъплението в съучастие с оправданите подсъдими. Сочи се, че са допуснати множество съществени процесуални нарушения, а именно: Първата инстанция е отказала да проведе съкратено съдебно следствие по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, независимо от това, че тримата подсъдими са заявили, че признават фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съдът е оставил без уважение искането на прокуратурата за събиране на нови доказателства. Не са приобщени обясненията на обвиняемия Ц. М., дадени в разпита му от 26.04.2016 г. При разпита на пострадалия е пропуснато да се изясни дали намерените обгорели вещи са идентични с инкриминираните. Неправилно са игнорирани показанията на св. Ф. и св. А., възпроизвеждащи „самопризнанието” на обвиняемия Ц. М.. Не е взето предвид, че тримата обвиняеми са възстановили причинените имуществени вреди, за което е изготвена разписка, приложена по делото. Не е съобразено обстоятелството, че по време на разпитите на досъдебното производство обвиняемият Ц. М. е признал вината си и е изразил желание да сключи споразумение с прокуратурата. Извън вниманието на съда е останало това, че оправданите подсъдими са признали вината си на досъдебното производство и са изказали съжаление за стореното. Не е взето предвид, че в последната си дума оправданите подсъдими са заявили, че съжаляват, че са действали поради увлечение и декларират, че извършеното от тях повече няма да се повтори. Сочи се, че с потвърждаването на оправдателната част на присъдата е допуснато нарушение и на материалния закон. Иска се, по реда на възобновяването, да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП пледира за уважаване на искането. Защитата на осъдения М. М. счита, че искането е неоснователно. Осъденият М. не участва лично в производството пред ВКС. Защитата на оправдания К. И. изразява становище, че искането е неоснователно. Оправданият И. моли искането да не бъде уважено. Защитата на оправдания Ц. М. пледира искането да бъде оставено без уважение. Оправданият М. не участва лично в настоящето производство. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от легитимна страна, в законоустановения шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила, и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество е неоснователно, по следните съображения: Инкриминираното деяние е извършено от непълнолетните М. М., К. И. и Ц. М.. Към момента на провеждане на досъдебното производство и тримата все още са били непълнолетни. Когато обвиняемият е непълнолетен, адвокатската защита е задължителна, съгласно чл. 94, ал. 1, т. 1 НПК. Условие за процесуалната валидност на обяснения, дадени от непълнолетен обвиняем, с които той признава вината си и разказва за случилото се, тоест, депозира самопризнания, е спазването на императивното изискване да му бъде осигурена адвокатска защита. Ако това изискване не е изпълнено, самопризнанието не може да се ползва при формиране на доказателствените изводи. Достъпът до адвокат е от съществено значение за преценката дали процесът е бил справедлив съгласно изискванията на чл. 6 от Европейската Конвенция за правата на човека / Конвенцията /. Съдът по правата на човека / Съдът / е коментирал „самопризнание”, направено пред полицейски служител преди привличането на лицето към наказателна отговорност, приобщено чрез свидетелските показания на служителя, като е отбелязал, че не е допустимо да се заобиколи процесуалният закон, който гарантира всички процесуални права на обвиняемия, и да се „замести” липсващото самопризнание, по реда на НПК, с признание на лицето, на което не е осигурена защитата, предвидена в Конвенцията. Съдът е посочил, че защитата, предоставена от чл. 6 на Конвенцията, се прилага за всяко лице, което е обект на „наказателно обвинение”. „Наказателно обвинение” съществува от момента, в който лицето е официално уведомено от компетентния орган за подозрението, че е извършило престъпление, или от момента, в който то съществено е засегнато от действията, предприети от властите, в резултат на подозрение срещу него. В този смисъл е Решението по делото „Д. М. срещу България” / жалба № 34779 /, ЕСПЧ. Съдът е обсъдил и въпроса доколко извънпроцесуалното признание, включено в доказателствената съвкупност чрез свидетелски показания на полицейските служители, пред които е направено, е представлявало решаващо доказателство за осъждане на жалбоподателя. Прието е, че процесът не е бил справедлив, тъй като достъпът до адвокат е бил ограничен, за което не е имало „убедителни причини”. Съдът е коментирал, че когато, по време на разследването, лицето е било непълнолетно или по друг начин „особено уязвимо”, компетентните органи следва да му осигурят най-високия стандарт на защита съобразно Конвенцията. Изложеното по-горе, отнесено към настоящия случай, дава основание за следните изводи: По делото липсват самопризнания на обвиняемите, респективно, подсъдимите, които да са депозирани, по реда на НПК. В показанията на св. Ф. и св. А. се съдържа извънпроцесуално признание на непълнолетния Ц. М., заявено по време на „беседа” с полицейски служители, преди лицето да бъде привлечено към наказателна отговорност и да му бъдат разяснени и гарантирани процесуалните му права. Повдигане на обвинение на непълнолетно лице и разпит на същия като обвиняем се провежда с участието на адвокат, защитник, тъй като, в тази хипотеза, адвокатската защита е задължителна/чл. 94, ал.1, т.1 НПК/.Когато е привлечен към наказателна отговорност, обвиняемият Ц. М. не е възпроизвел „самопризнанието”, а се е ползвал от правото си да не дава обяснения. Изявленията на обвиняемия по време на разпит, че „се признава за виновен и съжалява за извършеното”, но отказва да даде обяснения, не представляват самопризнание с доказателствено значение. Това е така, защото такова изявление е декларативно и не съдържа описание на релевантните обстоятелства/липсва разказ на инкриминираните събития/, за да се приравни на дадени обяснения, които са доказателствено средство по НПК. Ето защо, когато обвиняемият, макар и да е заявил, че се признава за виновен, отказва да даде обяснения, изявлението му, „че признава вината си”, не може да се цени като самопризнание по смисъла на НПК. Изложеното има отношение и към останалите обвиняеми М. М. и К. И., които също са се ползвали от правото си да не дават обяснения, макар и да са заявили, че „признават вината си”. Не би могло да се придава доказателствено значение и на другото им изявление, че желаят да сключат споразумение с прокуратурата. Такова изявление има отношение към по-нататъшния ход на наказателния процес / в случая, дали производството да продължи по Гл. 29 НПК /, а самопризнанието, за да има доказателствена стойност, следва да е направено при даване на обяснения от обвиняемия, подсъдимия, тоест, по реда и при условията на процесуалния закон. Аналогично е положението с изявленията на подсъдимите, направени в „последната им дума”, когато дори не е възможно да бъдат депозирани обяснения, тъй като на този етап съдебното следствие е приключено и не се събират доказателства. Друг е въпросът, когато в „последната си дума”, подсъдимият заяви, че желае да даде обяснения. Тогава съдът може да възобнови съдебното следствие и да му осигури такава възможност, но по настоящето дело тази хипотеза не е налице. Вярно е, че тримата обвиняеми са участвали във възстановяване на причинената имуществена вреда, но този факт пряко не установява участието на оправданите подсъдими в престъплението, а представлява факт с косвено значение, който самостоятелно не би могъл да доведе до осъждането им, ако не е подкрепен от други факти, които да формират несъмнени изводи относно тяхната виновност / каквито, в случая, липсват /. Неоснователно е възражението, че не е изяснена идентичността на иззетите обгорели вещи и инкриминираните такива, тъй като въззивният съд е приел, че такава идентичност е налице. В същото време е посочил, че този факт не дава сведения за самоличността на лицата, които са подпалили отнетото от пострадалия имущество, поради което не може да се счита, че уличава оправданите подсъдими. Съгласно чл. 303 НПК, за да се постанови осъдителна присъда, следва тя да почива на доказани факти / а не на предположения / и обвинението да е доказано по несъмнен начин. Този стандарт не е изпълнен по отношение на подсъдимите К. И. и Ц. М. и затова Софийският апелативен съд е счел, че липсва основание за пререшаване на въпроса за наказателната им отговорност. Въззивният съд е обсъдил доказателствата, касаещи оправданите подсъдими, и законосъобразно е приел, че липсва стабилна доказателствена основа за тяхното осъждане. Съобразил е показанията на пострадалия, че не може да даде сведения за самоличността на другите двама нападатели, извън М. М., тъй като е видял само него, а го познава от преди. Взел е предвид отговора на свидетеля относно участието на подсъдимия И. в престъплението, който е следният: „Не мога да кажа дали е бил там, не го видях. Предполагам, че е бил, след като видях майка му пред сградата на РПУ”. Показанията на пострадалия не уличават подсъдимия Ц. М., а евентуалното осъждане на подсъдимия И., въз основа на неговите показания, би било недопустимо, на основание чл. 303, ал. 1 НПК / присъдата би почивала на предположение /. Софийският апелативен съд е взел предвид, че по делото липсват самопризнания, по смисъла на НПК, депозирани от оправданите подсъдими, а осъденият подсъдим, отказвайки да даде обяснения, не е уличил своите съпроцесници, тоест, липсва и т. нар. „оговор”. Отказът на обвиняемите да дават обяснения е процесуална пречка за прочитане и приобщаване на обясненията им от досъдебното производство в съдебната фаза, а възражението на прокуратурата в тази насока е неоснователно. Единственият факт, който има отношение към оправданите подсъдими, е изводим от извънпроцесуалното признание на Ц. М. пред служител на МВР, дадено в рамките на проведена с него „беседа”, приобщено чрез показанията на св. Ф. и св. А.. Съдебната практика е изяснила, че такава „беседа” не представлява доказателствено средство за установяване на релевантните факти, относими към самопризнанието / в този смисъл е Решение № 215 от 8.11.2018 г, по н. д. № 215/18, Второ НО на ВКС /. От друга страна, свидетелски показания на полицейски служители, възпроизвеждащи извънпроцесуално признание, не могат безусловно да се ценят като подкрепящи обвинителната теза, тъй като това би означавало чрез тях да се „замести” липсващо самопризнание, депозирано по реда на НПК, което е недопустимо. В този смисъл е трайната съдебна практика по националното право и практиката на Съда по правата на човека. Освен това, по настоящето дело, е от значение и друго обстоятелство, а именно: качеството на лицето, което е депозирало извънпроцесуалното признание. Касае се за непълнолетно лице, което е „уязвимо лице”, спрямо което не е осигурена защитата, предвидена в Конвенцията. Този факт сериозно разколебава справедливостта на процеса по смисъла на чл. 6 от Конвенцията и представлява самостоятелно основание за дискредитиране на „самопризнанието”. Извън изложеното, извънпроцесуалното признание не би могло да обуслови различие в правното положение на оправданите подсъдими и поради друга причина, а именно: Ако хипотетично признанието бъде приравнено на самопризнание, дадено по реда на процесуалния закон, то не би променило изхода на делото, тъй като осъдителната присъда не може да почива единствено на самопризнания / чл. 116, ал. 1 НПК /. Първата инстанция законосъобразно е отказала да проведе съкратено съдебно следствие по Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, тъй като е констатирала, че признанието на подсъдимите К. И. и Ц. М. не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Неоснователно е възражението, че е допуснато нарушение на процесуалните права на прокуратурата да ангажира доказателства в подкрепа на обвинението, тъй като искането се е отнасяло до събиране на характеристични справки, а по делото е имало приложени писмени характеристики за подсъдимите лица. С оглед на изложеното, настоящата инстанция счита, че въззивният съд е провел задълбочен и прецизен доказателствен анализ, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Следователно, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт, по реда на възобновяването, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. Приетите факти не обвързват оправданите подсъдими с извършеното престъпление, поради което, като е потвърдил присъдата, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. По изложените съображения, искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главния прокурор за възобновяване на ВНОХД № 143/18 по описа на Софийски апелативен съд, по което е постановено решение № 144 от 11.04.2018 г, с което е потвърдена присъда на Софийски окръжен съд № 43 от 6.12.2017 г, по НОХД № 127/17, влязла в сила на 9.05.2018 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: