1 Р Е Ш Е Н И Е № 274 гр. София, 10 април 2020 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор К. Софиянски, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 1098/2019 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби от защитника на подсъдимия Й. Б. срещу решение № 327/29.07.2019г. по внохд № 312/2019г. по описа на Апелативен съд - София. С жалбите се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. С препращане към развити във въззивната жалба съображения се заявява, че първоинстанционното производство е разгледано и решено от незаконен състав, а въззивният съд е подходил формално и повърхностно при изследване на основателността на това възражение. Твърди се, че в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд е конституирал като страни по делото частните обвинители, като е действал служебно. Поставя се акцент на тенденциозността на воденото пред окръжния съд – Кюстендил първоинстанционно производство, като защитата се позовава на действията на съда по ръководство и контрол на провежданите съдебни заседания и в частност тези, с които за засягани правата на защитата. По същество се оспорват изводите относно обективната и субективната съставомерност на деянието, като се твърди, че въззивният съд не само безкритично е утвърдил фактическите изводи на окръжния съд, но и в нарушение на процесуалния закон недопустимо ги е доразвил, при пълното игнориране на безспорно установени факти относно наличието/липсата на спирачни следи на двата автомобила; тяхното местоположение на пътното платно и положението на лекия автомобил, управляван от жертвата непосредствено преди удара. Възразява се и срещу дадената оценка на показанията на св. С. с позоваване на редица несъответствия и противоречия в показанията й, останали без обсъждане от въззивния съд. Подробно се изтъкват доводи за неправилност на изводите относно механизма на произшествието, включително и отхвърлянето на посочения от подсъдимия механизъм като недостоверен. Игнорирано било съответствието между обясненията му, показанията на съпругата му, изводите на проф. К. и доц . У. и заключението на тройната автотехническа експертиза. Допълнително, в противоречие със заключението на допълнителната тройна автотехническа експертиза, съдът е приел, че подсъдимият е „допуснал отклоняване на автомобила и пресичане на разделителната линия......, навлизайки в насрещната лента за движение”. Претендира се и липса на мотиви относно това в какво се е изразило неправомерното поведение на подсъдимия. Пороците в дейността по събирането и оценката на доказателствените материали са довели до липса на задълбочени и ясни мотиви относно съществени за отговорността на подсъдимия обстоятелства – бил ли е длъжен и могъл ли е да предвиди настъпването на злополуката; предотвратима ли е била тя единствено чрез предприемане на определени действия от негова страна и какви е следвало да бъдат те, с какъв вид непредпазлива вина е действал, налице ли е съпричиняване на резултата от пострадалия и дали злополуката не се дължи изцяло на неговото поведение. Твърди се, че за изясняване на тези въпроси защитата неколкократно е поставяла въпроса за необходимостта от допълнителни задачи към тройната автотехническа експертиза, които искания са оставяни без уважение, като по този начин релевантните въпроси са останали без отговор. Справедливостта на наложеното наказание се оспорва с доводи за формален подход при индивидуализирането му – акцент бил сложен на скоростта на движение на автомобила при игнориране на противоречието в автотехническите експертизи относно нейната величина, подценяването на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства - възраст и влошено здравословно състояние, положителните характеристични данни, липсата на данни за други предхождащи нарушения на правилата за движение по пътищата, факта на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В заключение се иска при условията на алтернативност - отмяна на съдебния акт и връщане на делото на първоинстанционния съд за новото му разглеждане или намаляване наложеното наказание с прилагането на чл.66, ал.1 от НК. В съдебно заседание подсъдимият не се явява. Защитниците му поддържат касационната жалба, като изтъкват подробни доводи в нейна подкрепа. Изтъкват и допълнителни съображения – че решаващият съд не е съобразил въобще настъпилите промени в санкцията на чл. 343, ал. 3 от НК и следователно – приложението на чл. 2, ал. 2 от НК; че липсват дължимите мотиви относно субективното измерение на деянието, както и по доводите за съпричиняване от страна на пострадалия; че не са отчетени правилата за реабилитацията по предходните наказания за нарушение на правилата за движение по пътищата, като по този начин неправилно е изведен извода за високата лична обществена опасност на подсъдимия. Алтернативно молят за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия; отмяна на акта и връщане на делото за новото му разглеждане или за намаляване размера на наложеното наказание с прилагане на чл.66, ал.1 от НК. Повереникът на частния обвинител В. В. моли решението да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Механизмът на произшествието бил изяснен при спазване на процесуалния закон, съдилищата не са допуснали претендираните в касационната жалба процесуални нарушения, а наложеното на подсъдимия наказание било справедливо. Претендира разноски. Повереникът на частния обвинител К. К. поддържа позиция за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на атакуваното решение. Претендира разноски. Частният обвинител Х. Д. моли решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Прокурорът при ВПК намира жалбата за частично основателна. Счита, че въззивният съд не е изпълнил процесуалните си задължения за комплексен анализ на доказателствените материали и е оставил без отговор в мотивите си редица въпроси от значение за отговорността на подсъдимия и размера на наказанието, което следва да понесе. Поставя акцент на факта за оставена от автомобила на подсъдимия спирачна следа, започваща в неговото платно за движение и навлизаща едва в последната си третина в платното на пострадалия. От друга страна навлизането в насрещното платно от подсъдимия е било само частично и въобще не е изследван въпроса пострадалият В. можел ли е да управлява своя автомобил в оставащата част на платното; съдът е игнорирал въобще скоростта на движение на автомобила на пострадалия В., респ. не е изследван въпроса дали именно поради тази скорост пострадалият не е могъл да предотврати произшествието; не бил даден и логичен отговор поради какви причини именно в платното на движение на подсъдимия са започнали спирачните следи и защо в по-голямата си част те се намират именно там; че всички тези въпроси имат решаващо значение относно преценката за съпричиняване от страна на пострадалия, а то – за размера на наказанието. Пледира за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, както и тези на страните в съдебно заседание и, след като извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 14.05.2018г. по нохд № 272/2016г., Окръжният съд – Кюстендил признал подсъдимия Й. Б. за виновен в това, че на 10.05.2014г., около 12,30ч., на главен път Е-79, в близост до разклона на [населено място], при управление на МПС-л.а. „Д. С.”, движейки се в посока [населено място], е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 8, ал. 1 от ЗДвП, чл.16, ал.1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и чл. 44, ал. 1 от ЗДвП, поради което е навлязъл в насрещната лента за движение и се е ударил в л.а. „М. к.т” с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от М. В. В. от [населено място], като по непредпазливост е причинил смъртта му, както и телесни повреди на две лица- тежка телесна повреда на Х. Г. Д./постоянно общо разстройство на дздравето му, опасно за живота/ и средни телесни повреди на К. Л. К./разстройство на здравето, временно опасно за живота, счупване на челюст и трайно затрудняване движението на десен долен крайник, поради което на осн. чл. 343, ал. 4 във връзка с ал. 3, б.”б”, изр.1 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на 4/четири/ години и 2/два/ месеца лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване. На осн. чл. 343г и чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът наложил на подсъдимия наказание ”лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 6/шест/ години. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. Недоволен от присъдата останал подсъдимия, която чрез защитника си я е атакувал пред Софийски апелативен съд. С решение № 327/29.07.2019г. по внохд № 312/2019г. по описа на Софийски апелативен съд, първоинстанционната присъда била изменена като подсъдимият Б. бил оправдан да е допуснал нарушения на чл. 8, ал. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал.1 от ЗДвП и чл. 44, ал. 1 от ЗДвП. В останалата част първоинстанционния съдебен акт бил потвърден. На подсъдимия били възложени направените в хода на въззивното производство разноски - адвокатско възнаграждение на повереник и за назначаване и изслушване на експертно заключение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок. По същество жалбата е основателна, макар и не по всички наведени в нея доводи. Неоснователно е възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК – присъдата да е постановена от незаконен състав, поради проявена от него предубеденост и тенденциозност при разглеждане и решаване на делото. То е подкрепено с доводи в две насоки – служебното конституиране на частните обвинители в производството и начина за водене и контрол на съдебните заседания. Известно е, че гарантираното на подсъдимия от чл. 6, § 1 на ЕКЗПЧОС и чл. 7 от ЗСВ право на справедлив процес включва изискванията делото да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Дали един съд е обективен и безпристрастен се решава не на базата на „субективното схващане” на лицето, „а дали при конкретните обстоятелства на случая може да се приеме, че опасенията му са обективно оправдани...”/Nortier v. the Netherlands, 13924/88, 24 август 1993 г/. Следователно, за да е налице незаконен състав, поради проявена от него или негов член предубеденост или тенденциозност от изхода на делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил лично заинтересован или предубеден. В обхвата на тези данни могат да се включат действия от различно естество на съдията или съдебния състав (включително и процесуални - свързани с хода и движението на делото, приобщаване на доказателства и пр.). Същинската разлика между тези действия, които дават основание за отвод на съда поради неговата предубеденост и тези, които се явяват основание за отмяна на съдебния акт поради пороци в процесуалната му дейност е, че чрез първите се демонстрира по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна преценка на същия този орган. Уточнението се налага, поради детайлно развитото недоволство от упълномощения защитник от начина на разглеждане и ръководство на съдебното заседание от първата инстанция и от липсата на задълбочен отговор по това оплакване от въззивната инстанция, пред която то е било е било направено. Касационната инстанция констатира, че действително първоинстанционното производство е протекло в напрегната атмосфера /с искане за отвод на съдебния състав, квалифициране на неговите решения, споменаване на Главния инспектор, отказ от защита и заявено намерение за напускане на съдебното заседание от страна на упълномощения защитник/, която е изводима от надлежно отразените действия на субектите на процеса. Отразени са и забележките, напомнянията, отказите и санкциониращите действия на решаващия съд по повод процесуалното поведение на защитата. Въпреки създаденото напрежение между защитата и съда, решаващият съд е подходил професионално, използвайки предоставения му по НПК инструментариум за налагане ред в съдебната зала и продължаване на разглеждане на делото. По-важно е друго - прегледът на документите и съдебните протекли в хода на първоинстанционното производство, позволява извода, че в действията си той е бил ръководен от принципите за обективност и безпристрастност. На всяко искане на защитата е даван отговор, съдържащ и съответните аргументи за него, молбите са докладвани своевременно в съдебно заседание за вземане становище от останалите страни, подсъдимият всякога е бил уведомяван за насрочените съдебни заседания и съдът не е провеждал съдебно дирене при невъзможност или при отказ на редовно упълномощения защитник да участва в събирането на доказателства. Наред с това, за разкриване на обективната истина, съдът е уважил и част от доказателствените искания на защитата - напр. за назначаване на допълнителна разширена автотехническа експертиза. Затова, опасенията на защитника, че подсъдимият е осъден от пристрастен и предубен съд, са неоправдани. В нито един момент на защитника не е била отнета възможността за активно участие в процеса и развиване на линията на защита, поради което не може да се приеме нарушение на чл. 6 §1 от ЕКПЧ/в този смисъл вж. X v. the United Kingdom, 5574/72, 21 март 1975 г., DR3, 10; C.G. v. the United Kingdom, 43373/98, 19 декември 2001 г./. Що се касае до твърдението, че предубедеността е намерила обективен израз в начина, по който частните обвинители са конституирани в процеса, определен като „служебен”, ВКС не се съгласява с него. Първо, то не отговаря на действителното положение, доколкото съдът е бил надлежно сезиран със съответните искания от легитимираните лица за конституирането им като частни обвинители в процеса, а „служебното” произнасяне по дефиниция означава намеса на съда по негов почин, без инициатива от страна на гражданите или субектите на процеса. Второ – оплакването не държи сметка за съдържанието на понятието „процесуално нарушение”, кога то е съществено и в кои хипотези може да бъде отстранено от допусналия го решаващ орган. Вярно е, че първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по направените искания за конституиране на частни обвинители, като с определение е дал ход на съдебното следствие. Непосредствено след това и преди да е пристъпил дори към прочитането на обвинителния акт, го е отменил с довода, че е допуснал пропуск, който следва да отстрани. Поради това е отменил определението за даване ход на съдебното следствие, конституирал е частните обвинители и отново е пристъпил към даване ход на съдебното следствие. При собствената си констатация, че пострадалите биха били лишени от възможността да участват като страни в наказателното производство, е неоправдано да се очаква от първоинстанционния съд да продължи с разглеждане на делото и да постанови в крайна сметка един незаконосъобразен акт. Затова, позоваването на формалното обстоятелство, че съдът веднъж е дал ход на съдебното следствие, не може да постигне положителен резултат за защитата. С въззивното решение са утвърдени фактическите изводи на първата инстанция. Прието е, че събраните в хода на въззивното съдебно следствие допълнителни доказателства/обяснения на подсъдимия, изслушването на допълнителна автотехническа експертиза, показанията на св. К. Б. - син на подсъдимия, както и данни за личността на подсъдимия и здравословното му състояние/, не обуславят корекции в приетата от окръжния съд фактология, относно механизма на протичане на произшествието, виновното поведение на подсъдимия и причинната връзка между него и настъпилия тежък резултат. Съдът подробно се е спрял на значимите за отговорността на подсъдимия обстоятелства, като подробно е посочил времето, мястото, посоката на движение на автомобилите/участници в транспортното произшествие/, конкретните особености на пътното платно, разрешената за участъка скорост на движение. След това е приел, че подсъдимият Б. първоначално се движел в дясната по посока на движението му пътна лента със скорост от 102 км./ч. Същевременно, в обратната посока пътувал пострадалия М. В.,управляващ л.а. „М. к.”. До него пътувала приятелката му – св. С., а отзад – частните обвинители Х. Д. и К. К.. Преди разклона за Рилския манастир пострадалият В. изпреварил неизвестен автомобил, след което продължил в дясната по посока на движението му пътна лента, като управлявал превозното средство със скорост от 119 км/ч. и пред него не се движели други автомобили. Позовавайки се на св. С., въззивният съд е приел, че по средата на спускането „ тя видяла, че в насрещната пътна лента се движи сив автомобил, който внезапно от много близко според тази свидетелка разстояние навлязъл в тяхната пътна лента и започнал да се движи срещу тях”/с.173 от решение по внохд № 312/2019г. по описа на САС/. Утвърден е фактическия извод, че подсъдимият Б. задействал спирачната система, след което изминал още 15 м. от разделителната линия към насрещната пътна лента, където настъпил челен удар между двете превозни средства, в резултат на който другият водач В. загинал, а пътуващите с него св. К. и св. Д. получили телесни увреждания, подробно посочени в мотивите на решението. Известно е, че съществено място за преценка процесуалната законосъобразност на атакуваното решение, е убедителността на залегналите в него фактически изводи относно механизма на възникване и протичане на произшествието. На тази плоскост, касационната проверка е насочена преимуществено към аналитичната дейност на решаващите инстанции във връзка с изясняване дължимото от страна на подсъдимия поведение като водач на пътно превозно средство и неговото съдържание, респ. с дадените отговори на въпросите кои правила за безопасно управление на моторно превозно средство са нарушени от него и налице ли е пряка и непосредствена причинна връзка между осъщественото от него управление на превозното средство и настъпилия тежък резултат. Въззивният съд е съобразил, че подсъдимият за първи път едва в хода на въззивното съдебно следствие е дал обяснения, в които е посочил своята версия за протичане на злополуката, поради което съдът е назначил допълнителна тройна автотехническа експертиза, която да се запознае с този доказателствен източник да даде отговор относно техническата достоверност на заявеното от подсъдимия и съпругата му. Независимо от събирането на допълнителен доказателствен материал, контролираният съд в обобщение е приел, че различията в приетите експертни заключения са минимални и че по технически път обясненията на подсъдимия/относно мястото на удара - в неговата лента за движение/, се опровергават. Наред с това, с препращане към заключенията на тройната автотехническа експертиза и на допълнителната такава, изслушана във въззивното производство е конкретизирал, че видимостта в участъка на пътя е 200 метра, а механизмът на произшествието е протекъл по следния начин: - подсъдимият допуснал отклоняване на автомобила и пресичане на разделителната линия на 12,5 метра преди мястото на удара, навлизайки в насрещната лента за движение; -ударът между двете МПС е в зоната на лентата за движение, в която се е движел л.а.”М. колт”, управляван от пострадалия М. В.; -в момента на удара автомобилът/”М.”/, управляван от пострадалия се е намирал изцяло в собствената си лента за движение с направление на движение леко надясно спрямо неговата посока на движение под ъгъл около 355 градуса, а лекият автомобил/”Д.”/, управляван от подсъдимия - от собствената дясна лента за движение при косо навлизане в лявата пътна лента; -скоростта на движение на л.а. „М.” преди и към момента на ПТП е била 119 км/ч.; -скоростта на движение на л.а.”Деу” преди ПТП е била 102 км./ч., а към момента на удара - около 80 км/ч., като непосредствено преди удара автомобилът се е движел при „ефективно задействана спирачна система”; -водачът на л.а. „М.”- пострадалият В. не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на транспортното произшествие, включително и чрез спиране. Невъзможността за предотвратяване е налична и при разрешената за участъка скорост на движение от 90 км/ч.; - автомобилът, управляван от подсъдимия е бил технически изправен – не е установена неизправност в спирачната му система, за което говори и оставената 15- метровата спирачна следа, вследствие от триенето по асфалтовата настилка на силно натоварени леви гуми при ефективно задействана спирачна уредба на л.а. „Деу”, което е било съчетано с преразпределение на инерционни сили в МПС- то в посока наляво. На базата на изтъкнатото, въззивният съд е утвърдил фактическия извод на окръжния съд, че причината за възникване на транспортното произшествие се корени изцяло в поведението на подсъдимия Б., който като водач на МПС е навлязъл в насрещната пътна лента за движение при наличие в нея на насрещно движещ се лек автомобил, като не е контролирал непрекъснато автомобила си да се движи в дясната пътна лента. Препращането към фактическите констатации на контролирания съд е необходимо за илюстриране на пороците при формиране на вътрешното му убеждение, на едностранчивия подход при оценката и анализа на събрания доказателствен материал, както и на липсата на отговор по наведените от защитата доводи относно неправилността на първоинстанционния съдебен акт – все процесуални нарушения от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т.2 от НПК, обуславящи отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касационната инстанция констатира, че макар и пространни, мотивите на решението не съдържат убедителен отговор на подробно развитите във въззивната жалба и в пледоарията на защитника доводи за допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд при извеждане на правно-значимата фактология, а оттам и по приложимото право. Така, липсва отговор въобще по въпроса относно причината подсъдимият непосредствено преди удара да е бил в режим на ефективно спиране, с натиск върху спирачния педал с максимална ефективност, като именно в такъв режим е завил наляво/вж.разяснения на в.л. У. – л. 155 от внохд № 312/19г. по описа на САС- л./. Без коментар е останал и довода, че спирачната следа от около 15 метра е започнала именно в лентата за движение на подсъдимия, както и какво е значението на това обстоятелство. Ако съдът бе изпълнил задължението си да отговори на този довод, най-малкото би отчел, че констатацията му относно това, че след задействането на спирачната система, подсъдимият изминал още 15 м. от разделителната линия към насрещната пътна лента не съответства съвсем точно на отразеното в протокола за оглед. В него спирачната следа като разположение на пътното платно е описана по следния начин: „ На 50,13 м. от ориентира и 4,38 м. вляво от осевата линия започва спирачна следа с дължина 15 метра, която завършва на 10 см вдясно от предна лява гума на лекия автомобил „Д. с.”. Разположението на спирачната следа не е съотнесено към ширината на пътната лента, по която се е движел пострадалият В./3,90 м./, респ. не е даден отговор на въпроса откъде е започнала и реакцията на подсъдимия за задействане на спирачната уредба на автомобила. Не се съзира задълбочен коментар и на поведението на пострадалия водач М. В., а обобщено е отбелязано, че липсват обективни данни той да е „завършвал маневра изпреварване”, връщайки се в своята лента. Липсва какъвто и да е отговор по оплакването за „еволюцията” в показанията на св. С. - приятелка на загиналия В. и това, че показанията й относно механизма на произшествието, съвсем не са убедителни. Съдът се е задоволил единствено да утвърди дейността на окръжния съд по анализа и оценката показанията на свидетелката, без да развие собствени съображения в тази насока. В мотивите не се съдържа и аргументиран отговор относно лансираната от защитата теза, че подсъдимият е реагирал на внезапно възникнала опасност на пътя, изразяваща се в движението на насрещно движещ се в неговата лента за движение автомобил с висока скорост, като е действал правомерно, предприемайки незабавно действия по спиране на автомобила и се е опитал да избегне удара между превозните средства. Обясненията на подсъдимия и показанията на съпругата му са отхвърлени като недостоверни поради опровергаването им от доказателствата за мястото на удара и поради нелогичността им. Тя, според съдилищата, позовали се на експертните становища, се е изразила в това, че пострадалият не би могъл за извършва изпреварване на други автомобили, тъй като след злополуката, те/ движейки се в лентата, където тя е станала/ също биха участвали в нея. Защитната теза на подсъдимия обаче съдържа не само обстоятелството, че другият водач е изпреварвал други превозни средства, но и друг съществен момент – а именно, че пострадалият се е движел с висока скорост в неговата лента за движение. По това твърдяно от подсъдимия и съпругата му обстоятелство, съдът не е взел отношение, съпоставяйки го с останалите доказателствени източници, така както го задължава нормата на чл. 14 от НПК. Като последица - не е направена и изискващата се логическа връзка с данните за видимостта между двамата водачи /200 метра/, началото и края на оставената от подсъдимия спирачна следа, нейното разположение на пътното платно, в коя лента за движение/собствената или насрещната/ е реакцията на водача Б., намаляването на скоростта на управлявания от подсъдимия автомобил от 102 км./ч. на 80 км/ч. и липсата на подобно намаляване от страна на пострадалия В., както и отсъствието на оставени от неговия автомобил спирачни следи. На следващо място, съдът не е обърнал необходимото внимание на разясненията на вещите лица, дадени в хода на въззивното производство, че: 1/относно поведението на подсъдимия - „....се касае за завиване на ляво във фазата от момента на възприемане на опасността до мястото на удара”, като възприемането на опасността е станало в собствената на подсъдимия лента за движение, когато се е намирал на 63 м. от мястото на удара/л.155 от внохд № 312/2019 по описа на САС и л.568, т.2 от нохд № 272/16 на КОС/; 2/ на базата на извършения анализ „..за разположението на двата автомобила в момента на удара” може да се направи извод, че „преди сблъсъка, лекият автомобил „М. к.” е бил в насрещната пътна лента, връщайки се към собствената лента, когато е настъпил удара”/л.156 от въззивното дело/; 3/ действията на подсъдимия по спирането на автомобила са технически правилни, а неправилни са действията му по завиване волана на ляво. По този начин съдът не само е игнорирал част от експертните заключения, но и като последица - не е изпълнил задължението си да даде ясен отговор по въпрос, релевантен за отговорността на дееца. Такъв въпрос несъмнено е дали реакцията на подсъдимия/задействане на спирачна уредба и отклоняване автомобила вляво/, е в резултат на възникнала „опасност” на пътя, предвидима ли е била тя или не. Разрешаването му пък е от значение за преценката налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия, а оттам – и за въпросите относно наказателната отговорност, която следва да понесе подсъдимия и нейните параметри. На последно място, при приетата от решаващата инстанция фактология, че „подсъдимият допуснал отклоняване на автомобила и пресичане на разделителната линия на 12,5 метра преди мястото на удара, навлизайки в насрещната лента за движение” е неясно какво съдържание се влага в израза, още повече в контекста на извода му, че водачът следва да бъде оправдан да е допуснал нарушение на чл. 20, ал.1 от ЗДвП, тъй като по делото не се установявало подсъдимият да е загубил контрол над автомобила. Доколкото в настоящия случай не е даден убедителен отговор съществени доводи на защитата във въззивната жалба, а част от доказателствения материал не бил предмет на доказателствен анализ, е допуснато съществено нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК, съставляващо касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Налице е основание за отмяна на въззивното решение в потвърдителната му част и в частта относно разноските и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. При новото разглеждане следва да се отстранят всички констатирани нарушения, като след извършване на съвкупен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност по делото, включително и при необходимост чрез провеждане на въззивно съдебно следствие, се даде отговор на поставените във въззивната жалба въпроси. С оглед на изхода на настоящето производство, възраженията по правилното приложение на материалния закон и по справедливостта на наказанието се оставят без коментар. Те следва да получат убедителен отговор при новото разглеждане на делото. Предвид изложеното и като констатира основателност на наведените в касационната жалба на подсъдия доводи, на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 327 от 29.07.2019 г., постановено по внохд № 312/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд в потвърдителната му част и частта относно разноските. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав, от стадия на разпоредително заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: