Р Е Ш Е Н И Е
№ 230/13 г.
София, 31.01.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Виолета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№2252 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №214 от 07.12.2012г. по гр.д.№385/12г. на Варненския апелативен съд. С него е потвърдено решение №1088 от 31.05.12г. по гр.д.№2272/10г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл.17, ал.2 ГПК, че заповед №146/13.11.1989г. на председателя на комисията по ТСУС е нищожна поради липса на компетентност на нейния издател и е отхвърлен искът по чл.108 ЗС на [община] срещу [фирма] за предаване владението на поземлен имот с идентификатор №10135.5502.540 по КК на [населено място], с площ от 7191кв.м.
Жалбоподателят счита, че въззивното решение е постановено при нарушаване на основните принципи на ГПК, че решаващият състав не е съдействал за изясняване на обективната истина, че е приложил стриктно преклузията за събиране на нови доказателства спрямо [община], но не и спрямо противната страна.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
С определение №300 от 03.06.2013г. по настоящото дело е допуснато служебно касационно обжалване на въззивното решение поради съмнение за неговата допустимост в частта, с която е прогласена нищожността на заповед №146/13.11.1989г. на председателя на комисията по СТУС [населено място].
Съгласно чл.17, ал.2 ГПК, гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол. Произнасянето е само в мотивите на решението, доколкото е във връзка с основния гражданскоправен спор. Гражданският съд няма правомощието да прогласява с диспозитива на решението си нищожността на административния акт – в този смисъл и практиката по чл.274, ал.3, т.1 ГПК – определение №195/26.03.13г. по ч.гр.д.№1346/2013г. на ІV ГО. Такова правомощие има само административният съд, в процедура по обжалване на административния акт, при спазване на правилата на АПК.
По съществото на касационната жалба:
Съдът е сезиран с иск по чл.108 ЗС.
Спорният имот представлява част от терен, който с регулационния план на [населено място] от 1989г., утвърден със заповед №146/13.11.1989г. на председателя на комисията по ТСУС, е отреден за озеленяване и улична регулация. Тези мероприятия не са реализирани. Позовавайки се на предназначението на имота към момента на влизане в сила на §7 от ЗМСМА и на отреждането му по плана от 1989г., [община] претендира право на собственост на основание §7, т.4 ЗМСМА и §42 ПЗР на ЗИД ЗОбС.
Ответникът противопоставя върху имота права, удостоверени с нотариален акт №176, т.ІІІ, рег.№10620, дело 535/2009г., издаден на основание чл.587, ал.1 и ал.2 ГПК. Нотариалният акт е за право на собственост върху имот с идентификатор № 10135.5502.567, целият с площ от 22 366 кв.м., от които 15175 кв.м. са удостоверени пред нотариуса с документ за собственост / възлагателно постановление на Варненския окръжен съд от 12.04.2002г. по т.д.№161/99г., постановено в производство по чл.717, ал.4 ТЗ, с което на дружеството са възложени вещите и имуществените права на [фирма] – в несъстоятелност и договор за доброволна делба от 05.06.2009г. с [фирма]/, а за другите 7191кв.м., представляващи спорният имот по настоящото дело, нотариусът е приел основанието придобивна давност.
Установено е по делото, че съгласно регулационния план на [населено място] от 1967г. спорният имот с площ от 7191 кв.м. е част от по-голям терен, отреден за работилница на Техникум по корабостроене и П. по корабостроене. Реално усвоената площ обаче е по-малка от отредената и това се установява от кадастралните планове от 1968г. и 1984г. В тези планове имотът на Техникума е заснет с пл.№2382 и в него не влиза спорният терен, който към този момент представлява свободни площи между имота на Техникума и съседни имоти - резервоар на В и К, предприятие „Багра” и плавателен канал. Едва през 1991г. е извършено попълване на кадастралната основа, като в плана е нанесена масивна ограда, изградена съобразно предвижданията на З. от 1967г. и включваща спорната площ към терена на Техникума по корабостроене. Този кадастрален план обаче не отразява реално правото на собственост, тъй като в производството по несъстоятелност на [фирма] като актив са записани и съответно – прехвърлени на ответника по реда на чл.717, ал.4 ТЗ само 14 862 кв.м., представляващи реално усвоената до 1991 г. площ от Техникума по корабостроене, но не и спорната площ, която излиза извън тези граници.
При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният от [община] срещу [фирма] иск за собственост е неоснователен. На първо място - общината не е доказала, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е бил държавна собственост. Не било доказано и това, че по силата на действащ подробен устройствен план спорният имот е отреден за озеленяване, улици и алеи. Заповедта, с която е утвърден регулационният план от 1989г., е нищожен административен акт, тъй като е издадена от некомпетентен орган. Съгласно чл.75, ал.1, т.2, б.”в” ППЗТСУ /отм./, заповедта е следвало да бъде подписана от председателя на ИК на ОНС, съответно – председателя на ИК на ОбНС, при който е съставен съвет за териториално и селищно устройство. Вместо това в случая заповедта е подписана от председателя на комисията по ТСУС. Освен това липсва и съответствие между текстовата и графичната част на заповедта, доколкото е одобрен план за „спортен комплекс Канал-море-езеро”, а в графичната част само един поземлен имот е отреден за спортен комплекс. При това положение към момента на влизане в сила на ЗМСМА действащ е бил регулационният план от 1967г., според който спорният имот е отреден за Техникум и П. по корабостроене, а не за благоустройствени мероприятия. Не са налице предпоставките на §7, т.4 ЗМСМА и §42 ПЗР на ЗИД ЗОбС и [община] не се легитимира като собственик на спорния имот по силата на посочените текстове от закона. Общината не е собственик и на евентуалното основание придобивна давност, тъй като няма доказателства да е упражнявала фактическа власт върху спорния имот за срока по чл.79, ал.1 ЗС.
Решението е неправилно. От събрания по делото доказателствен материал съдът не е установил обективната истина.
Погрешен е изводът на въззивния съд, че няма данни спорният терен към момента на влизане в сила на ЗМСМА да е бил държавна собственост. Изяснено е по делото, че още с РП от 1967г. този терен, както и намиращите се в съседство земи, са били отредени за държавни нужди, без в плана да има данни преди това те да са представлявали частни имоти, които подлежат на отчуждаване. Този извод следва пряко от данните по КП от 1968г. /извадка на стр.124 от първоинстанционното производство/. Няма данни за частни имоти и в плана от 1989г. - в този смисъл е тройната експертиза от 16.01.12г. и обясненията на вещите лица в съдебно заседание. Особеното мнение на вещото лице инж.К. В. е необосновано и не следва да се взема пред вид. От тези данни следва извод, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният терен е бил държавна собственост. Макар с регулационния план от 1967г. този терен да е бил предоставен за стопанисване и управление на Техникум по корабостроене, на практика той не е бил усвоен от това държавно учреждение, останал е извън оградената и реално ползвана от него площ и не се е включил в капитала на [фирма], който е включвал само усвоената от техникума площ от 14 862 кв.м. Този извод следва от обстоятелството, че в производството по несъстоятелност на [фирма] съдът е издал възлагателно постановление по чл.717, ал.4 ТЗ /редакция преди изменението С ДВ бр.53/2003г./ само по отношение на усвоената част от терена, предоставен на Техникум по корабостроене, но не и за спорния имот 10135.5502.540 с площ от 7191кв.м., който е извън площта, за която се отнася това възлагателно постановление. Ответникът [фирма], в полза на което е издадено възлагателното постановление, не се легитимира като собственик на спорния имот въз основа на това постановление. Това е наложило обединяването на двата съседни имота в един общ, за който на дружеството е издаден нотариален акт за собственост на основание давностно владение, постановление за възлагане по чл.717, ал.4 ТЗ и договор за доброволна делба. От всички тези данни следва извод, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е имал характер на държавна собственост и не е бил част от имуществото на държавно предприятие.
Неправилни са и изводите на въззивния съд по прилагането на материалния закон.
Действително, заповед №146/13.11.1989г. на председателя на комисията по ТСУС В., с която е утвърден последният план, определящ регулационния статут на процесния имот, е подписана от некомпетентен орган. Това обстоятелство обаче не е решаващо за изхода на делото. Съгласно §7, т.4 на ЗМСМА, в първоначалната му редакция, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините местните пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Законът има предвид не само реално изградените улици и зелени площи, а и тези, които фактически изпълняват тази функция. Предвижданията на уличнорегулационните планове относно тези имоти не са от решаващо значение за преминаването на собствеността, за разлика от приетата по-късно разпоредба на §42 ПЗР на ЗОбС.
В настоящия случай към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е включвал условно две части: продължение на [улица], отделящо имота на В. корабостроителница от съседен имот и свободни площи между имота на Корабостроителницата, резервоар на В и К и плавателен канал, които по естеството си са представлявали зелени площи. По своите характеристики тези части отговарят на предвижданията на §7, ал.4 ЗМСМА за преминаване на държавната собственост върху тях в общинска. Обстоятелството, че през 1991г. са били заградени от Корабостроителницата и приобщени към нейния имот, без това заграждане да е отговаряло на правата и, не се отразява на собствеността, която е станала общинска по силата на закона. Предвижданията на плана от 1989г., които затвърждават обществения характер на имота чрез отреждането му за алеи и озеленяване, имат второстепенно значение и не влияят пряко на процеса на преминаване на собствеността от държавна в общинска. Не е била налице и пречката на §7, ал.2 ЗМСМА /нова, ДВ бр. 49/1995г./ за преминаване на собствеността, тъй като спорният имот не е бил част от уставния фонд на ДФ „В. корабостроителница”, в противен случай щеше да се включи в масата по несъстоятелността и да премине в собственост на ответното дружество по реда на чл.717, ал.4 ТЗ.
В обобщение – настоящият състав приема, че ищецът е станал собственик на процесния имот на основание §7, ал.4 ЗМСМА. Ответникът владее този имот без правно основание, тъй като не е могъл да придобие общински имот по давност – чл.86 ЗС, вр.чл.3, ал.1, т.3 ЗОбС и §1 от ЗИД ЗС /ДВ бр.46/2006г., с последващи изменения/. Искът по чл.108 от ЗС е основателен и следва да бъде уважен. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и спорът да се разреши съобразно приетото от настоящия състав.
С оглед изхода на делото, на ищеца следва да се присъдят сторените разноски в размер на 10 042,28 лв., от които 8730,63 лв. за първа инстанция и 1311,65 лв. за въззивна инстанция. За касационното производство разноски не са претендирани и не следва да бъдат присъждани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №214 от 07.12.2012г. по гр.д.№385/12г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1088 от 31.05.12г. по гр.д.№2272/10г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл.17, ал.2 ГПК, че заповед №146/13.11.1989г. на председателя на комисията по ТСУС [населено място] е нищожна поради липса на компетентност на нейния издател.
ОТМЕНЯ решение №214 от 07.12.2012г. по гр.д.№385/12г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1088 от 31.05.12г. по гр.д.№2272/10г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен искът по чл.108 ЗС на [община] срещу [фирма] за предаване владението на поземлен имот с идентификатор №10135.5502.540 по КК на [населено място] и вместо него постановява:
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да предаде на [община] на основание чл.108 ЗС владението на поземлен имот с идентификатор №10135.5502.540 по КК на [населено място], одобрена със заповед №РД 18-73 от 23.08.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 7191 кв.м., при граници имот №10135.5502.2; имот №10135.5502.5, имот №10135.5502.557; имот №10135.5502.7; имот №10135.5502.79 и имот №10135.5502.69.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [община] разноски в размер на 10042,28 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|