Р Е Ш Е Н И Е № 176 гр. София, 15.05.2010 год.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети април две хиляди и десета година, в състав:                                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ                                                        ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА                                                                            ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ   при участието на секретаря Т. Иванова, като  разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 673 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационната жалба на Е. И. Д., чрез пълномощника й адв. Ив. С. , против въззивното решение № 135 от 19.02.2009 год. по гр. д. № 1120/2008 год. на Софийския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 10.10.2008 год. по гр. д. № 668/2007 год. на Самоковския районен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените против касаторката ревандикационни искове за идеални части от имот, представляващ УПИ * – 803 в кв. 59 по плана на с. Г., с площ 522 кв. м., ведно с построените в него сгради и вместо това е постановено друго, с което същата е осъдена да предаде на ищците В, И. и С. П. владението върху собствените им общо 2/8 ид. ч. от горния имот и отменил констативния нотариален акт № 42/90 год., с който наследодателят на страните И е признат за собственик на този имот за разликата над 5/8 ид. ч., на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./. Касаторката обжалва горното въззивно решение и в частта му, с която възивният съд отменил първоинстанционното решение и в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване завещателното разпореждане на И. П. от 8.02.96 год. за допълване на запазените части на ищците до размер общо 4/9 ид. ч. и в частта, с която са отхвърлени предявените искове за собственост относно земеделските земи, като вместо това постановил друго, с което възстановил запазените части на ищците – на В. П. – 2/9 ид. ч., на И. П. и С. П. – по 1/9 ид. ч. за всеки от тях, от наследството, останало от И. П. , като намалил завещателното му разпореждане със саморъчното завещание от 8.02.96 год. общо с 4/9 ид. ч., осъдил ответницата да предаде на ищците владението върху тези им части от описаните подробно земеделски земи в с. Г., в местностите „М”, „С” и „И”, а за останалите земеделски земи признал за установено между страните, че ищците са собственици на същите ид. ч. и постановил отмяната на нотариалния акт на ответницата №/2006 год. за разликата над 4/9 ид. ч., на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваните му части поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените от въззивния съд изводи и искане за отмяната му и вместо това исковете бъдат отхвърлени. Претендира и направените по делото разноски. Ищците В. И. П., И. Г. П. и С. Г. П., чрез пълномощника им а. З, в представената писмена защита оспорват касационната жалба. С определение № 843 от 1.09.2009 год. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение в обжалваните от касаторката части, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Предмет на разглеждане от въззивния съд са няколко обективно съединени искове. Първият от тях е за собствеността на имота, представляващ парцел **** – 803 в кв. 59 по плана на с. Г., който общият на страните наследодател И прехвърлил с нот. акт № 165/90 год. на ответницата, негова дъщеря, срещу задължение за издръжка и гледане. Твърденията на ищците са били, че този имот не е бил изключителна собственост на наследодателя, тъй като е придобит по време на брака му с неговата съпруга, поради което и по наследство от последната ищците притежават сочените идеални части, чиято ревандикация претендират. За да уважи тези искове, въззивният съд е приел, че вещнопрехвърлителното действие на договора за покупко-продажба на имота от наследодателя е настъпило по време на брака му с Р. П. , с вписването му през 1943 год. и съгласно чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти /отм./, поради което и след смъртта на съпругата му при действието на СК от 1985 год. /отм./ е възникнала обикновена дялова съсобственост между наследниците й – деца и преживял съпруг. Последният е собственик на ½ от прекратената съпружеска общност и 1/8 ид. ч. от наследството на съпругата си, поради което и е могъл да се разпореди в полза на ответницата само с 5/8 ид. ч., а не с целия имот. Въззивният съд намерил за неоснователно и евентуалното възражение на последната за придобиване на собствеността по давност, тъй като не било установено същата да е демонстрирала пред ищците, като сънаследници, намерението си да владее и техните наследствени части, позовавайки се на разпоредителната сделка от баща й през 1990 год. Приел, че упражняваната от нея фактическа власт върху имота, установена от събраните свидетелски показания, не е достатъчно основание да се направи извод за настъпване на правните последици на придобивната давност, с оглед обстоятелството, че и ищците са декларирали имота и са плащали данъци за него. Произнасянето по въпроса за придобиване на собствеността по давностно владение е един от въпросите, които имат отношение към правилността на направения извод, с оглед поддържаното възражение от ответницата за основанието на владението й - нотариалния акт за разпоредителната сделка от баща й от 1990 год., т. е. наличие на добросъвестно владение, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. В определението по чл. 288 ГПК съдът е приел, че по този въпрос произнасянето от въззивния съд е в противоречие с представената от касаторката съдебна практика – решението с № 1* от 25.11.2008 год. 2008 год. по гр. д. № 3307/2007 год. и решение № 1* от 1.10.2008 год. по гр. д. № 3202/2007 год., двете на ВКС, ІV г. о., в които е прието, че при установено владение върху имот на годно да прехвърли собствеността правно основание, каквото е сключения договор за продажба в предписаната от закона нотариална форма, е налице доборосъвестно владение, имащо за последица оригинерно придобиване на правото на собственост, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Това е обосновало и извода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Установено е по делото, че наследодателят И се е разпоредил с този имот в полза на касаторката с договор за прехвърляне на правото на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 165/90 год. От свидетелските показания, включително и тези, ангажирани от ищците, се установява, че този имот се владее от Е. Д. , дъщеря на наследодателя и спорове между наследниците не е имало, включително и до смъртта на И. П. през 1997 год. по повод претендирани от другите наследници права от наследството на съпругата му Р. П. Поради това и дори да се приеме, че процесният имот не е бил изключителна собственост на наследодателя И същият не е могъл да се разпореди изцяло с него, то по делото не са събрани доказателства, че това обстоятелство е било известно на приобретателката, сега касатор. Обратното, представен е констативен нот. акт № 42/90 год., с който И. П. е признат за собственик по давностно владение и покупка на спорния имот, както и записка за вписване на договора за покупко-продажба по Закона против спекулата с недвижими имоти /отм./, сключен през 1933 год. /т. е. преди сключване на брака му с Р. П. /, част от който имот представлява спорния УПИ * в кв. 59 /удостоверение от Община С. от 4.04.2008 год./. При тези доказателства и при липса на други, които да установят знанието на касаторката, че праводателят й не е бил изключителен собственик на имота, предмет на сключената в предписаната от закона форма и действителна сделка по нот. акт № 165/90 год., следва извода за добросъвестността й, съгласно чл. 70, ал. 2 ЗС. От доказателствата е установено, че след прехвърлянето на имота същата го е е владяла на правно основание, годно да я направи собственик, поради което и има качеството на добросъвестен владелец, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и до предявяване на настоящите искове е изтекъл период, далеч надхвърлящ изискуемия се по чл. 79, ал. 2 ЗС за придобиване право на собственост по давност върху претендираните от ищците идеални части от наследството на Р. П. Направените от въззивния съд изводи за наследствен характер на имота са неправилни и необосновани, тъй като касаторката се легитимира като собственик на имота и към момента на смъртта на наследодателя И не е следвало да манифестира по отношение на наследниците някакво свое намерение за придобиване на права, извън правата, придобити по разпоредителната сделка. Решението на въззивния съд в тази му част е в противоречие с представената от касаторката съдебна практика, която настоящият състав намира за правилна и съгласно нея постановява решението си за неоснователност на исковете относно този имот в с. Г.. С оглед на това въззивното решение в тази му част подлежи на отмяна и вместо това този иск следва да се отхвърли. По отношение исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН: Въззивният съд в обжалваното решение е приел, че саморъчното завещание на наследодателя И е било оставено на съхранение при нотариус, по реда на чл. 25, ал. 2 ЗН и обявяването му по молба на касаторката не представлява действие по упражняване на правата й по завещанието, за да се приеме за основателно възражението й за наличие на погасителна давност против иска срещу нея за намаляване на завещанието до размер на запазените части от наследството в полза на ищците. Следователно, релевантен за изхода на спора по този иск е въпросът за началото на давностния срок, в който може да се упражни правото на възстановяване на запазената част от наследството – чл. 30, ал. 1 ЗН. Съдът в обжалваното решение е приел, че давностният срок за погасяване това право на ищците, представляващ общия такъв по чл. 110 ЗЗД, не е изтекъл, тъй като началният му момент е този, в който ответницата е подала молбата за снабдяване с нотариален акт за земеделските земи – 12.06.2006 год. Това представлява начина, по който тя е обективирала намерението си да се ползува от завещанието, респ. да упражни правата си по него. Приел, че обявяването на същото от нотариуса, при който е било оставено за съхранение, макар и по искане на ответницата, не представлява такова действие, за да се приеме, че от този момент - 27.05.97 год. е започнал да тече срока за погасяване по давност на исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН, които поради тези съображения намерил за основателни. В определението си по чл. 288 ГПК касационният съд е приел, че произнасянето по този релевантен за изхода на спора въпрос е в противоречие с представеното от касаторката решение № 3* от 28.04.93 год. по гр. д. № 946/92 год. на І г. о. на ВС, в което е прието, че от датата на обявяването от нотариуса на завещание, оставено при него на съхранение, заветникът е обективирал намерението си да се ползува от него, т. е. той е упражнил правата си по завещанието. От този момент започва да тече и петгодишния давностен срок за предявяване на иска по чл. 30 ЗН. В обжалваното решение съдът е приел, че тази хипотеза е относима само при завещание, намиращо се в лицето, което се ползува от него, т. е. налице е противоречиво произнасяне по този въпрос, каквото се констатира и при съпоставка със съображенията в представеното решение № 679 от 25.11.96 год. по гр. д. № 848/96 год. на ВКС, І г. о. Настоящият състав намира, че направеният от въззивния съд извод е неправилен. Саморъчното завещание на И. А. П. от 8.02.96 год. е било предадено за пазене на нотариус Сп. Х. по нот. д. № 174/96 год. Обявяването му е станало на 27.05.1997 год. в присъствието на Е. И. Д., видно от изпратените от Службата по вписванията, гр. С. доказателства – нотариалното дело, копие от протокол за обявяване на завещанието и препис от същото, подписано от молителя и нотариуса, удостоверението за датата на обявяване на завещанието. Касаторката, ползуваща се от завещанието, е възразила, че исковете по чл. 30 ЗН са погасени по давност, с изтичане на петгодишен срок от обявяването му, срещу което възражение ищците са се бранели единствено с твърдението за неприложимост на разпоредбата на чл. 110 ЗЗД /вж. въззивната жалба на ищците/. Този им довод е неоснователен, видно и от разясненията в ППВС № 7/73 год., т. 3, б. „г” – искът за намаляване на завещания и дарения за възстановяване на запазена част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. В настоящия случай упражняването на правата на касаторката по завещанието е момента на отправеното искане да бъде отворено и обявено то, съгласно чл. 27, ал. 4 ЗН с оглед съхраняването му от нотариуса. Разграничаването, направено от въззивния съд за приложимост на тази хипотеза само за случаите, в които завещанието се намира в този, който иска да бъде отворено и обявено, не се споделя от настоящия състав, тъй като и в този случай се предполага неизвестност на съдържанието на завещанието – същото може да бъде в полза не на този, който го е съхранявал. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че нотариалните книги са публични и всеки, а още повече наследниците на завещателя, може/са могли/ да се уведомят за наличието на завещание и за лицето, в полза на което е направено то, за да защитят евентуално накърнени с него свои имуществени права. В този смисъл е и представеното от касаторката решение № 3* от 28.04.93 год. по гр. д. № 946/92 год. на ВС, І г. о., която съдебна практика настоящата инстанция намира за правилната. Затова, като е приел, че упражняването на правата по завещанието от Е. Д. е осъществено едва на 13.06.2006 год. с представянето му към молбата за снабдяване с констативен нотариален акт за земеделските земи, възстановени на наследодателя след смъртта му с решенията от 1.02.99 год. и от 10.07.2005 год., въззивният съд е направил необоснован и неправилен извод. Още повече, че наследодателят не е имал други имоти, които да е оставил в наследство и това обстоятелство не е било спорно между страните по делото, за да се изисква от заветницата да се легитимира със завещанието в предходен момент. Поради изложените съображения, настоящата инстанция намира, че от обявяване на завещанието на 27.05.97 год. до предявяване на исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН – на 27.11.2007 год., е изтекъл петгодишния срок на погасителната давност, поради което и предявените искове, като погасени по давност, са неоснователни. С оглед този извод следва и неоснователността на исковата претенция за собственост върху възстановените земеделски земи, както и за отмяна на констативния нотариален акт в полза на касаторката, тъй като последната се легитимира като техен собственик на основание възстановяване по ЗСПЗЗ и завещателното разпореждане. В заключение, въззивното решение в обжалваните му части е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост и следва да се отмени в тези му части, като вместо него се постанови друго, с което исковете се отхвърлят. С оглед този изход на спора на касаторката следва да се присъдят направените от нея разноски по делото в размер на 3 900 лв. /адвокатско възнаграждение и държавна такса за производството/. Поради тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 291, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. Р Е Ш И:   ОТМЕНЯВА въззивното решение № 135 от 19.02.2009 год. по гр. д. № 1120/2008 год. по описа на Софийския окръжен съд в обжалваните от Е. И. Д., чрез пълномощника й а. Ив. С. , части, с които исковете са уважени, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от В. И. П., И. Г. П. и С. Г. П., всички от с. Г., Софийска област против Е. И. Д. от с. с., искове за собственост и предаване на владението върху общо 2/8 ид. ч. от поземлен имот с площ 522 кв. м., представляващ УПИ * – 803 в кв. 59 по плана на с. Г., Софийска област, ведно с построените в него сгради – паянтова къща, паянтова стопанска сграда и паянтов сайвант и за отмяна на нот. акт № 42/1990 год. на Самоковския районен съд, като НЕОСНОВАТЕЛНИ. ОТХВЪРЛЯ предявените от В. И. П., И. Г. П. и С. Г. П., всички от с. Г., Софийска област против Е. И. Д. от с. с. искове за възстановяване на запазените им части от наследството на И. П. общо до размер 4/9 ид. ч. /2/9 ид. ч. за първия и по 1/9 ид. ч. за останалите двама ищци/ и за намаляване на завещателното разпореждане на И. А. П. със саморъчното му завещание от 8.02.96 год. до този размер от 4/9 ид. ч., както и за собствеността върху земеделските земи в землището на с. Г., а именно – нива с площ 1.293 дка – имот № 0* в м. „М”, ливада с площ 1.854 дка – имот № 0* в м. „С”, ливада с площ 1.871 дка – имот № 0* в м. „И”, нива с площ 0.650 дка – имот № 0* в м. „Б”, ливада с площ 1.040 дка – имот № 0* в м. „А” и ливада с площ 0.499 дка – имот № 0* в м. „А”, както и за отмяната на нот. акт № 198/2006 год. на нотариус М. Х. , до горния размер, като НЕОСНОВАТЕЛНИ. ОСЪЖДА В. И. П., И. Г. П. и С. Г. П. да заплатят на Е. И. Д. направените по делото разноски в размер на сумата 3 900 лв. /три хиляди и деветстотин лева/. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: