4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 99 гр. София, 15.03.2022г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: EМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 736 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. С. Т. срещу определение № 733 от 16.12.2021г. по ч. гр. дело № 1786/2021г. на Старозагорски окръжен съд /СтОС/, с което е потвърдено определение № 1018 от 04.11.2021г. по гр. дело № 3077/2021г. на Казанлъшки районен съд /КРС/, с което е прекратено на основание чл. 118, ал. 1 ГПК вр. с чл. 127, ал. 2 СК производството по делото, образувано по негова молба с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, поради неподсъдността му на сезирания КРС, като делото е изпратено по подсъдност на Пловдивски районен съд. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към нея частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно, тъй като нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд са изпълнили задължението си служебно да следят за интереса на малолетното дете при изследване на въпроса за неговия настоящ адрес, с оглед приложението на специалната подсъдност по чл. 127, ал. 2 СК, приложима по делото. Освен това счита, че в нарушение на процесуалните правила за доказване на правнорелевантни факти чрез пълно и главно доказване, въззивният съд е извел извода си за наличие на „индиции за обоснована вероятност“ за фактическото местоживеене на малолетното дете на страните към датата на предявяване на молбата с правно основание чл. 127, ал. 2 СК в [населено място]. Моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато на друг състав на окръжния съд. Претендира сторените в настоящото производство съдебно – деловодни разноски. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Първоинстанционният съд е сезиран с молба на касатора С. с правно основание чл. 127, ал. 2 СК за определяне на режима на лични контакти между молителя и малолетното дете Рая, родено на 13.02.2020г. от съвместното му фактическо съжителство с П. С. М.. Молителят С. е изложил твърдения, че с ответницата по молбата са във фактическа раздяла от края на м. септември 2021г., като М., заедно с детето Рая, се е преместила да живее в дома на родителите си в [населено място]. В отговора на молбата с правно основание чл. 127, ал. 2 СК ответницата е направила отвод за местна неподсъдност на делото пред КРС, като е заявила, че практикува адвокатска професия в [населено място], в процес е на наемане на квартира там, и е представила доказателство за регистриран постоянен адрес в [населено място]. Същевременно Отдел „Закрила на детето“ при Дирекция „Социално подпомагане“, [населено място], е уведомил съда, че е в невъзможност да изготви социален доклад по искането за привременни мерки, защото при проведен телефонен разговор с майката М., социалният работник е бил уведомен, че майката и детето живеят в [населено място]. КРС е извършил служебна справка в НБДН, след което е установил, че малолетната Рая е с регистриран настоящ адрес в [населено място]. При така установените факти относно настоящия адрес на детето е уважил възражението за местна неподсъдност на делото пред сезирания съд, изпращайки го на компетентния Пловдивски районен съд. СтОС е приел за приложима специалната подсъдност на чл. 127, ал. 2 СК, според която молбата за спорна съдебна администрация се предявява пред районния съд по настоящия адрес на детето. Посочил е, че настоящ адрес по смисъла на тази разпоредба е фактическото местопребиваване към момента на депозиране на молбата, а не регистрираният настоящ адрес по ЗГР. От представените пред първоинстанционния съд доказателства, вкл. извършената служебна проверка в НБДН, е заключил, че са налице косвени доказателства /индиции/, че към момента на подаване на молбата фактическото местопребиваване на детето Рая е в [населено място] /регистрирани в НБДН постоянен адрес на майката и настоящ адрес на детето в [населено място]; невъзможност на социалните работници от Отдел „Закрила на детето“ при Дирекция „Социално подпомагане“, [населено място] да изготвят социален доклад; получаването на препис от молбата с правно основание чл. 127, ал. 2 СК от ответницата чрез трето лице на адреса в [населено място] и практикуването на професията на майката в [населено място]/. От друга страна е посочил, че молителят не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърдението си, че детето живее в дома на родителите на майка си в [населено място]. Поради това е счел, че е налице „обоснована вероятност“ настоящият адрес по смисъла на пар. 1, т. 15 ДР Закона за закрила на детето на малолетната Рая да е в [населено място], където тя е живяла от момента на своето раждане, при което местнокомпетентният съд е Пловдивски районен съд. С горепосочените решаващи изводи е потвърдил първоинстанционното определение. Предпоставка за допускане на касационен контрол на въззивно определение е извеждането на правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Касаторът не е поставил правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Такъв не може да бъде изведен и от касационния съд съобразно правомощията му в горепосоченото тълкувателно решение. Ето защо не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване. Изложени са съображения единствено досежно правилността на атакуваното определение, които е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящата фаза на касационното производство. В нея касационният съд дължи произнасяне по поставен правен въпрос, обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и по въпроса дали последните са законосъобразни. Единственият довод, който се съдържа в касационната жалба и изложението към нея, е за неправилност на извода на въззивния съд, че с конкретните приети по делото доказателства и при приложението на процесуалните правила относно процеса на доказване в гражданския процес, е установено по безспорен начин, че настоящият адрес на малолетното дете по смисъла на чл. 127, ал. 2 СК е в [населено място]. Дори да беше осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване, не е налице изискуемото от законодателя допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, наведено от касатора. В константната практика на Върховния касационен съд, за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на подаване на молбата по чл. 127, ал. 2 СК, в който смисъл следва да се тълкува законовата разпоредба, като се изхожда от характера на производството по споровете за местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, в което производство основната цел е закрила интересите на детето. При спор за определяне на местна подсъдност се преценява къде е било фактическото пребиваване на детето, а това е мястото, където е неговата обичайна среда на живот. Временно отсъствие от това място не означава смяна на пребиваването му, нито отвеждането му от обичайното местопребиваване от някой от родителите, може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където то е отведено. Въззивният съд, изцяло в съответствие с горепосочената практика, е съобразил, че малолетното дете на страните Рая, от раждането си, живее в [населено място] и че този правнорелевантен факт не е опроверган от бащата, който не е ангажирал никакви доказателства /нито преки, нито косвени/ в подкрепа на твърдението си, че фактическото местопребиваване на детето е в [населено място]. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното определение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 733 от 16.12.2021г. по ч. гр. дело № 1786/2021г. на Старозагорски окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.