1
12
Р Е Ш Е Н И Е
№ 50062
гр. София, 01.12.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на осемнадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 278 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Съксес инвестмънтс“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 11743 от 31. 07. 2020 г. по в. т. д. № 530/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което след частична отмяна на решение № 1328 от 18. 07. 2019 г. по т. д. № 2790/2017 г. на Софийски градски съд, допълнено с решение № 2113 от 25. 11. 2019 г. по същото дело, е прогласен за нищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № 130/2016 г., с който „М. продъктс България“ АД е прехвърлило на „Съксес инвестмънтс“ ЕАД правото на собственост върху застроен неурегулиран имот с идентификатор 04234.6983.256 с площ от 4967 кв. м., находящ се в [населено място], ведно с построената в него едноетажна „производствена сграда за хранителни добавки“, представляваща източната сграда с идентификатор 04234.6983.256.1 със застроена площ от 833, 50 кв. м., и „Съксес инвестмънтс“ ЕАД е осъдено на основание чл. 34 ЗЗД да предаде на „М. продъктс България“ АД владението на описания недвижим имот. С въззивното решение са оставени без разглеждане предявеният евентуален иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и съединените с него искове по чл. 55, ал. 1 и чл. 206, ал. 2 ЗЗД. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот поради липса на съгласие, по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за обявяване нищожността на договора като привиден и че прикритият договор за дарение е нищожен на основание чл. 226, ал. 3 ЗЗД, както и съединените с тях искове по чл. 34 ЗЗД за връщане на имота, предмет на прехвърленото право на собственост, тъй като не е обжалвано.
Касаторът „Съксес инвестмънтс“ ЕАД поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният акт е нищожен, тъй като липсва яснота по кой от предявените искове за нищожност на процесната сделка се е произнесъл съдът. При условията на евентуалност /ако не се споделят горните доводи/ касационният жалбоподател се позовава на недопустимост на въззивното решение. Излага съображения, че ако се приеме, че соченото от съда основание за прогласената нищожност на сделката е различно от това по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, актът на въззивния съд е недопустим. Касационният жалбоподател твърди, че в противоречие с изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивното решение не е надлежно мотивирано. В жалбата се изразява становище, че неравностойността на престациите не би могла да бъде единствен критерий за противоречие на сделката с добрите нрави и преценката за засягане на действителността на сделката следва да се извърши с оглед действителната воля на страните – преследваната от тях цел и дали тя е свързана с удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. Сочи, че пренебрегвайки останалите събрани по делото доказателства, решаващият състав е приел, че действителната воля на страните е материализирана единствено в нотариален акт № 130/2016 г. Без обсъждане в атакувания акт останали съглашенията на страните от 27. 04. 2016 г., 28. 04. 2016 г. и 5. 05. 2016 г., представените договор за кредит и нотариален акт, обективиращ договор за учредяване на ипотека, както и данните за извършени от касатора, ответник по исковете плащания за погасяване на задълженията по договора за кредит. Касационният жалбоподател оспорва извода на съда за липса на еквивалентност на престациите на страните по процесния договор за продажба на недвижим имот. Моли обжалваното въззивно решение да бъде прогласено за нищожно, евентуално – да бъде обезсилено или отменено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касация „М. продъктс България“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт № 130 т. І д. № 78/2016 г. от 5. 05. 2016 г., „М. продъктс България“ АД, представлявано от изпълнителния директор Н. Б. Н., е прехвърлило на „Съксес инвестмънтс“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Н. Б. Н., правото на собственост върху имот с идентификатор 04234.6983.256 с площ от 4967 кв. м., находящ се в [населено място], ведно с построената в него едноетажна „производствена сграда за хранителни добавки“, представляваща източната сграда с идентификатор 04234.6983.256.1 със застроена площ от 833, 50 кв. м., срещу цена от 63 400 лв. Посочил е, че съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза средната пазарна цена на имота към датата на сключване на договора – 5. 05. 2016 г. е възлизала на 768 000 лв., съответно посочената в нотариалния акт продажна цена е 12 пъти по-ниска от средната пазарна цена на вещта.
Въззивният съд е счел, че действителната воля на договарящите е обективираната в посочения нотариален акт, тъй като съгласно последния процесната сделка е сключена на 5. 05. 2016 г., а споразумението между същите страни е подписано на 27. 04. 2016 г. и я предхожда. В мотивите на въззивното решение от фактическа страна, преди да бъде направен посоченият извод относно волята на страните, е отбелязано, че по делото е представено споразумение от 27. 04. 2016 г., съгласно което „М. продъктс България“ АД се задължава да продаде на „Съксес инвестмънтс“ ЕАД недвижимия имот, ипотекиран в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД за обезпечаване на задължението на „М. продъктс България“ АД по договор за банков кредит от 4. 04. 2016 г. в размер на 250 000 евро. Констатирано е, че страните по споразумението са уговорили купувачът да заплати по банков път сумата от 63 695, 90 лв. срещу издадена фактура и до деня на изповядване на сделката пред нотариус, а за останалата сума от 250 000 евро, представляваща левовата равностойност на 488 357, 50 лв. – да встъпи изцяло в дълга на „М. продъктс България“ АД по договора за банков кредит и/или да погасява редовно дълга към банката.
Решаващият състав е посочил, че нарушение на добрите нрави по смисъла на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, намираща приложение и при търговските сделки, е налице при нееквивалентност на престациите. Приел е, че в случая със сключения договор за прехвърляне на недвижим имот от 5. 05. 2016 г. се накърняват добрите нрави, доколкото е налице „драстична“ нееквивалентност на насрещните престации по договора, поради което следва да бъде уважен предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на този договор. Формирал е и извод за основателност на предявения иск по чл. 34 ЗЗД за връщане на недвижимия имот, предмет на нищожната сделка, чието владение е било предадено на ответника.
С определение № 6 от 10. 01. 2022 г. по т. д. № 278/2021 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимия за изхода на делото въпрос: за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:
По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните са налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.
По същество на касационната жалба:
Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Въззивното решение не е засегнато от пороци, които да обусловят нищожността му. Неоснователни са доводите на касатора за неразбираемост на волята на съда, доколкото формулировката на диспозитива на въззивното решение сочи на ясната воля на съда за отмяна на първоинстанционното решение в частта по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и за обявяване нищожността на договора за продажба на недвижим имот на посоченото основание поради накърняване на добрите нрави предвид нееквивалентността на престациите. Произнасянето на въззивния съд е съобразено с предмета на въззивно обжалване с оглед частите, в които първоинстанционният акт е влязъл в сила /частите за отхвърляне на исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 2 и 5 ЗЗД/. При разглеждането на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД съдът не се е отклонил от диспозитивното начало на процеса, като е взел предвид искането на ищеца и е определил предмета на делото въз основа на фактите и обстоятелства, на които той се позовава.
Върховният касационен съд намира, че е налице въведеното касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК с оглед възприетото разрешение на процесуалноправния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, поради което касационната жалба е основателна. Въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил надлежно въведеното от ответника възражение за липса на несъразмерност на престациите и несъответствие на договорената по сделката цена на пазарната, доколкото процесният договор е сключен след ипотекирането на имота за обезпечаване на задължения на ищеца по договор за банков кредит от 4. 04. 2016 г. за предоставяне на сумата от 250 000 евро и задълженията по този договор се погасяват от ответника, съответно за действителна цена на придобиването от 552 457, 50 лв., както и на представените в подкрепа на тези възражения писмени доказателства- договор за банков кредит от 4. 04. 2016 г., нотариален акт от същата дата, обективиращ договор за учредяване на ипотека за обезпечаване на задълженията по договора за кредит, споразумения на страните от 27. 04. 2016 г., 28. 04. 2016 г. и 5. 05. 2016 г. Посочените фактически възражения са релевирани с отговора на исковата молба, а писмени доказателства /с изключение на нотариалния акт за учредяване на ипотека, който е представен от ищеца с исковата молба/ са представени с допълнителния отговор във връзка с направения довод на ищеца, че между страните не е съществувало съгласие за погасяване на задълженията по визирания договор за кредит от страна на ответното дружество. В този смисъл не може да бъде споделена тезата на ищеца, намерила израз и във въззивната му жалба, че по силата на процесуалното правило на чл. 370 ГПК правото на ответника да представи тези доказателства е било преклудирано. С оглед доводите във въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и независимо от липсата на депозиран отговор на въззивната жалба от страна на ответника повторното разрешаване на материалноправния спор е изисквало отговор на оплакванията, че въззивният съд неправилно е счел за неоснователни възраженията, че споразуменията нямат достоверна дата и са антидатирани, както и анализ на съдържанието на визираните допустими доказателства и изясняване на значението им за действителната воля на страните относно цената на прехвърляния имот по процесната сделка. Касае се до дължима преценка в рамките на правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК поради оспорването с въззивната жалба на изводите на първоинстанционния съд, че процесните споразумения в съвкупност разкриват привидността на уговорката за цената по нотариалния акт, а именно уговорен по-висок размер на същата – 551 757, 50 лв. и различен начин за плащането й, поставени в основата на преценката за липса на значителна нееквивалентност на насрещните престации по сделката.
Така установените процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, са довели и до неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки – арг. от 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Преценката за противоречието с добрите нрави се прави към момента на сключване на договора. В практиката на ВКС, намерила израз в решение № 834 от 26. 10. 2009 г. по гр. д. № 136/2009 г., I г. о., решение № 615 от 15. 10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., ІІІ г. о., решение № 24 от 09. 02. 2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., решение № 62 от 4. 07. 2018 г. по т. д. № 1490/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 128 от 17. 01. 2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г., І г. о., решение № 241 от 15. 01. 2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., IV г. о., последователно се застъпва становище, че нееквивалентността на насрещните престации по един възмезден договор, наведена от ищеца като основание на иска му за нищожност, може да съставлява накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Накърняване на добрите нрави е налице при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото разбиране за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните. В този смисъл въззивният съд правилно е приел, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД намира приложение и при търговските сделки и нееквивалентността на насрещните престации по договор за продажба на недвижим имот, сключен между търговци, може да съставлява нарушение на добрите нрави. Като е извършил преценка за наличието на прекомерна разлика в престациите само въз основа на съотношението между уговорената цена по процесния договор за продажба на недвижим имот и пазарната цена на имота и е отказал да обсъжда възраженията на ответника относно действителната воля и отношения на страните, както и да анализира представените в тази насока доказателства, въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по тълкуване и приложение на нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По делото се установява, че процесният договор за прехвърляне на правото на собственост върху поземлен имот в [населено място] и построената в него производствена сграда е сключен на 5. 05. 2016 г. между ищеца като продавач и ответника като купувач във формата на нотариален акт, в който са удостоверени волеизявленията на страните по договора, че договорената цена е 63 400 лв. и че същата е получената напълно от продавача чрез банкови преводи от дружеството-купувач преди деня на сключване на сделката. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза пазарната цена на поземления имот и тази сграда към момента на сключване на договора е възлизала общо на 768 000 лв. Съгласно представения по делото нотариален акт № 99/2016 г. на 14. 04 2016 г. описаният имот е придобит от ищеца на основание договор за продажба, сключен с „И. пропърти инвестмънтс София“ ЕАД, за сумата от 140 000 евро. С договор за банков кредит от 04. 04. 2016 г., сключен между ищеца кредитополучател и „Първа инвестиционна банка“ АД, страните по договора са се съгласили банката да предостави на „М. продъктс България“ АД кредит в размер на 250 000 евро, а ищецът да върне кредита чрез плащане на погасителни вноски до 20. 04. 2023 г., като Н. Б. Н. и В. Д. И. са се задължили солидарно с кредитополучателя да погасяват всички задължения по договора. Според отразеното в договора се касае до инвестиционно кредитиране, като сумата от 126 000 евро е предоставена за закупуването на процесния недвижим имот. За обезпечаване на задълженията по договора за банков кредит на 14. 04. 2016 г. ищецът е учредил в полза на банката ипотека върху собствени недвижими имоти, между които и процесния поземлен имот и построената върху него производствена сграда, което е видно от нотариален акт № 100/2016 г.
От представеното по делото споразумение от 27. 04. 2016 г., сключено между страните по делото, представлявани от изпълнителния им директор Н. Б. Н., се установява, че „М. продъктс България“ се е задължило да продаде ипотекирания в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД процесен недвижим имот. В т. 2 на споразумението е обективирано съгласието на страните относно продажната цена, а именно купувачът да заплати по банков път сумата от 63 695, 90 лв. срещу издадена фактура и до деня на изповядване на сделката пред нотариус, а за останалата сума от 250 000 евро, представляваща левовата равностойност на 488 357, 50 лв., ответното акционерно дружество се е задължило да встъпи изцяло до 20. 05. 2017 г. и/или погасява редовно дълга на „М. продъктс България“ АД по обсъдения договор за банков кредит, ведно с лихвите и таксите по него. Съгласно подписаното на 28. 04. 2016 г. допълнително споразумение към горното страните са уговорили промяна на продажната цена на 63 400 лв. и начин на заплащането й, както следва: „М. продъктс България“ АД да задържи сумата от 10 000 лв. като плащане по цената, която сума съставлява надплатена част от полученото на 19. 04. 2016 г. плащане в общ размер на 26 400 лв., от които само 16 400 лв. са предназначени за погасяване по фактура № 2/19. 04. 2016 г., а останалите са били недължими; сума от 32 500 лв. купувачът „Съксес инвестмънтс“ ЕАД да заплати вместо продавача за погасяване на задължения на „М. продъктс България“ АД към Д. М. Д. по договор за заем и сума от 20 900 лв. ответникът да заплати вместо ищеца за погасяване на задълженията на последния към Е. В. Т. по договор за заем. В споразумението от 28. 04. 2016 г. е отразено, че поради отказа от страна на банката, задължението на „Съксес Инвестмънтс“ ЕАД по споразумението за встъпване по кредита отпада. В допълнително споразумение от 5. 05. 2016 г. на същите страни е уточнено, че посочената сума от 337 512, 10 следва да се счита в евро, като същата представлява стойността на всички дължими погасителни вноски по договора за кредит, сключен с „Първа инвестиционна банка“ от 4. 04. 2016 г., обезпечен с ипотека, а не уговорена между страните цена, доколкото кредитът може да бъде погасен и предсрочно от купувача.
Настоящият състав намира за неоснователно оспорването на датите на сключване на обсъдените споразумения с твърдения, че са антидатирани и съставени с оглед процеса. В решение № 23 от 11. 09. 2017 г. по т. д. № 2413/2015 г., II т. о., решение № 128 от 20. 08. 2018 г. по т. д. № 1744/2017 г., ІІ т.о., решение № 23 от 14. 04. 2020 г. по т. д. № 950/2019 г., II т. о., решение № 100 от 6. 10. 2020 г. по т. д. № 2133/2019 г. на ВКС, І т. о. се приема, че съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. При възражение за антидатиране, посоченият в документа издател не може да се ползва от правилата на чл. 181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата, тъй като техни адресати са само третите спрямо документа лица; при оспорване на датата на сключване на договор от юридическо лице, с твърдения, че е антидатиран – съставен след прекратяване на правомощията на органен представител, това юридическо лице не е трето лице. Когато изявленията обхващат датата на документа, съставителите са обвързани от нея, датата е противопоставима на участниците в съставянето на документа, но всеки може да опровергава верността й и носи на основание чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да установи действителното време на съставяне, при съответните процесуални ограничения относно доказването /чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 165, ал. 2 ГПК/. В случая ищецът търговско дружество е страна по споразуменията и следователно посочената в тях дата му е противопоставима, като с оглед заявеното от него оспорване на посочените в споразуменията дати на сключването им същият следва да докаже при условията на пълно главно доказване антидатирането им. По делото обаче доказателства, които да позволяват категоричен извод за антидатирането на споразуменията, съответно за подписването им преди освобождаването на Н. Б. Н. като изпълнителен директор на „М. продъктс България“ АД /обстоятелство, вписано в ТР на 25. 08. 2017 г./ не са ангажирани. Налице са и събрани по делото доказателства, сочещи на верността на отразената дата на сключването им. Съгласно преводно нареждане от 28. 04. 2016 г. „Съксес инвестмънтс“ ЕАД е наредило по сметка на Д. М. Д. сумата от 32 500 лв., като по делото са представени договори за паричен заем, сключени на 20. 01. 2016 г. и 19. 04. 2014 г. между Д. като заемодател и ищеца като заемател, както и отчети от 22. 03. 2016 г. и 20. 04. 2016 г. по сметката на „М. продъктс България“ АД в „Първа инвестиционна банка“, удостоверяващи получаването от ищеца на суми в общ размер от 30 000 лв., преведени от Д. по цитираните договори. С платежно нареждане от 28. 04. 2016 г. ответното дружество е превело сумата от 20 900 лв. на Е. В. Т. за погасяване на задължение на ищцовото дружество по договор за заем, като видно от посочения отчет по банковата сметка на ищеца от 22. 03. 2016 г. Т. е превел по тази сметка на 20. 01. 2016 г. сумата от 20 000 лв. с основание „заем“. Посочените доказателства са относно логически последователни действия, като плащанията от страна на ответното дружество са извършени след подписването на споразуменията и в съответствие с уговорките по тях, както и преди освобождаването на Н. като изпълнителен директор на търговското дружество ищец и вписването на това обстоятелство в търговския регистър през август 2017 г. и депозирането на исковата молба на 28. 09. 2017 г.
В нотариалния акт от 5. 05. 2016 г. са удостоверени волеизявленията на страните по договора за продажба на недвижим имот, че договорената от тях цена е 63 400 лв. и че същата е получена напълно от дружеството купувач преди деня на сключване на договора. Направените от ответника възражения, че действителната продажна цена е 552 457, 50 лв., доколкото процесният договор е сключен след ипотекирането на имота за обезпечаване на задължения на ищеца по договор за банков кредит от 4. 04. 2016 г. за предоставяне на сумата от 250 000 евро и задълженията по този договор се погасяват от ответника следва да се квалифицират като такива за симулативност, засягаща волеизявленията относно цената като размер и начин за заплащането й. Неоснователни са доводите на ищеца, че ответникът не се е позовал на относителната симулативност с оглед релевираното от „Съксес инвестмънтс“ ЕАД възражение, че действителната цена по сделката е различна от отразената в нотариалния акт и посочените от него доказателства относно тази цена, които са събрани в производството, а именно процесните споразумения. Що се касае до правната квалификация на възражението и изясняването на действителната воля на страните, то те са били задължение на въззивния съд. В случая е опровергано съдържанието на нотариалния акт по отношение на волеизявленията на страните, изразени чрез органа, осъществяващ представителството им, относно продажната цена. С оглед забраните по чл. 164, ал. 1, т. 2 и т. 6 ГПК за опровергаване на волеизявленията на страните по сделката със свидетелски показания следва да се посочи, че в настоящия случай въпросът за допустимостта на свидетелски показания въобще не се поставя, доколкото са налице подписани от страните споразумения относно действителната им воля. Привидността на явната уговорка по нотариалния акт за размера на цената и начина на плащането й се разкрива от споразуменията от 27. 04. 2016 г., 28. 04. 2016 г. и 5. 05. 2016 г., съгласно които страните са желаели последиците на договора за продажба на недвижимия имот, но действителната им воля е за цена, формирана от 63 400 лв., платими преди изповядване на сделката във формата на нотариален акт, и 250 000 евро /с посочена в споразуменията равностойност от 488 357, 50 лв./, по отношение на която купувачът се е задължил да погасява редовно дълга на ищеца към „Първа инвестиционна банка“ АД по обсъдения договор за банков кредит и съобразно неговите условия. В този смисъл споразуменията в своята съвкупност съдържат действителната воля на страните относно цената по договора за продажба и имат характер на „обратен документ“, доказващ симулацията. Без значение е, че две от споразуменията са подписани на дати, предхождащи сключването на договора за продажба, тъй като писменият документ, разкриващ симулативност на волеизявленията на страните по договора, може да бъде съставен както преди, по време на сключването на договора или след това. Датите на споразуменията и съдържанието им, включващо клаузите на прикритото съглашение, не позволяват възприемането и на тезата на ищеца, че същите представляват предварителен договор за продажба на недвижим имот, като към момента на сключване на окончателния договор във формата на нотариален акт страните са се възползвали от възможността да променят съществените условия на окончателния договор, в частност продажната цена на имота. Както се посочи, налице са и данни за осъществени действия от страна на ответника в изпълнение на споразуменията – погасяване на задължения на продавача по договори за заем, сключени от него с трети физически лице. Същевременно, въз основа на представените по делото писмени доказателства /преводни нареждания/ и приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответникът е извършвал вноски по процесния договор за банков кредит /на 21. 07. 2017 г., 24. 07. 2017 г., 6. 12. 2017 г., 19. 01. 2018 г., 20. 03. 2018 г., 18. 06. 2018 г., 20. 02. 2019 г., 18. 03. 2019 г., 8. 04. 2019 г., 22. 05. 2019 г./ при посочено основание за превеждане на сумите „погасяване на главница и лихва по договор за кредит № 026LD-S-000100/4. 04. 2016 г. на „М. продъктс България“ АД от името на солидарен длъжник Н. Н..“ Обстоятелствата дали само ответникът е погасявал задълженията по договора за банков кредит, както и въпросът какво е значението на извършването на погасявания от името на солидарно задълженото по кредита физическо лице - Н. Б. Н. имат отношение към изпълнението на задълженията на купувача по договора за продажба, така както са договорени в действителност, но не и към разкриване на симулативността на явната уговорка по нотариалния акт относно цената.
Разкритата симулация на явната сделка в частта досежно волеизявленията на страните относно цената налага приложението на разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, като бъде приета за действителна уговорена по договора за продажба цена от 551 757, 50 лв., формирана от 63 400 лв., платими до сключване на договора във формата на нотариален акт, и 250 000 евро с посочена от страните равностойност 488 357, 50 лв., платими на вноски съобразно уговорките по процесния договор за банков кредит. С оглед така установената действителна воля на страните относно съществения елемент на договора за продажба не би могло да се приеме, че е налице такава съществена нееквивалентност на насрещните престации по договора, водеща до нарушение на добрите нрави. В подкрепа на този извод са и установените по делото конкретни обстоятелства, известни на ответника към момента на сключване на договора, за придобиването на недвижимия имот, обременен с ипотечното право на банката кредитор по процесния договор за банков кредит, съответно при следваща от закона /чл. 173 ЗЗД/ противопоставимост на правата на банката спрямо приобретателя – ответното дружество.
По изложените съображения предявените искове по чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД и чл. 34 ЗЗД са неоснователни, поради което въззивното решение следва да се отмени като неправилно на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК и тези искове да бъдат отхвърлени. Решението подлежи на отмяна и в частта за оставяне без разглеждане на евентуалните искове, предявени на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 206, ал. 2 ЗЗД, като в тази част делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по предявените искове. При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе и по разноските съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 11743 от 31. 07. 2020 . по в. т. д. № 530/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав, като ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „М. продъктс България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], Столична община срещу „Съксес инвестмънтс“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], Столична община иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № 130 т. І рег. № 1793 д. № 78/2016 г. от 5. 05. 2016 г., с който „М. продъктс България“ АД е прехвърлило на „Съксес инвестмънтс“ ЕАД правото на собственост върху следния недвижим имот: застроен неурегулиран имот с идентификатор 04234.6983.256 с площ от 4967 кв. м., находящ се в [населено място], ведно с построената в него едноетажна „производствена сграда за хранителни добавки“, представляваща източната сграда с идентификатор 04234.6983.256.1 със застроена площ от 833, 50 кв. м., поради противоречие с добрите нрави, произтичащо от нееквивалентност на насрещните престации, и иск с правно основание чл. 34 ЗЗД за връщане на описания недвижим имот.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд за произнасяне по евентуалните искове с правно основание чл. 87 , ал. 3 ЗЗД, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 206, ал. 2 ЗЗД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|