Р Е Ш Е Н И Е № 118 гр.София , 07 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП Антони Лаков като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 238/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Образувано е по искане от пълномощник на осъдения В. П. М. – адв. Х., за възобновяване на наказателното производство по нохд № 266/2013 г. на РС Момчилград и внохд № 182/2013 г. на Окръжен съд Кърджали. Искането се позовава на чл. 422, ал. 1, т. 3 и т. 5 НПК. В искането се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното производство по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, както и се сочи основание по чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК. Излагат се доводи във връзка с основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК - за допуснати съществени процесуални нарушения, като се претендират пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Навеждат се съображения за непълнота на доказателствата, за едностранната им оценка, за кредитиране само на обвинителни доказателства, за неизясняване на противоречията в доказателствените източници, за неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Във връзка с оплакването за допуснати нарушения в доказателствената дейност на съдилищата, се развиват съображения за неправилно приложение на материалния закон, като се твърди, че съдебните инстанции е следвало да извършат оценка на поведението на пострадалия, с оглед на това, дали е налице нападение и дали това поведение съставлява насилие, тежка обида или друго противозаконно действие, което да е предизвикало у подсъдимия състояние на силно раздразнение. Излагат се съображения за извършване на деянието в условията на неизбежна отбрана, както и за извършването му в състояние на афект. Прави се искане за възобновяване на наказателното дело, като бъде постановен съдебен акт, с който подс. В. М. да бъде признат за невиновен и оправдан по обвинението, поради извършване на деянието при неизбежна отбрана. Алтернативното искане е да бъде отменена присъдата и делото да бъде върнато за ново разглеждане.В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на осъдения поддържа искането за възобновяване на наказателното дело и моли да бъде уважено. Прокурорът от ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване. Осъденият В. М. не взема лично участие в производството. Върховният касационен съд провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, при посочени основания по чл. 422, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Същото е направено в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Разгледано по съществото си, в контекста на очертаната в него аргументация, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. С присъда № 185 от 18.09.2013 г., постановена по нохд № 266/2013 г. по описа на Момчилградски районен съд В. П. М. е признат за виновен в това, че на 22.04.2013 г. в [населено място], като непълнолетен, но можейки да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, причинил средна телесна повреда на В. З. Л., поради което е на основание чл. 129, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 55, ал. 1, т. 2 НК е осъден на „пробация” с пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от осем месеца, с периодичност два пъти седмично” и „задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от осем месеца”.Присъдата е била проверена по реда на въззивното обжалване по жалба от защитника на М. и с Решение № 59 от 03.12.2013 г. по внохд № 182/13 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд същата е била потвърдена. В искането за възобновяване се съдържа позоваване на основанието по чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК. Така посоченото основание не следва да бъде разгледано от настоящата инстанция, тъй като в съдържанието на искането не се посочват каквито и да е съображения за обосноваването му, което прави невъзможна проверката за наличието му. В депозираното искане и в развитата мотивировка пред настоящата инстанция се аргументират оплаквания, свързани с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, които са предвидени в закона като основания за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Наведените оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на съдебните актове са лишени от основание. Идентични доводи са били формулирани и във въззивната жалба срещу първоинстанционната присъда, като Окръжният съд им е дал обоснован отговор, изпълнявайки задължението си по чл. 339, ал. 2 НПК – на стр. 5 от въззивното решение е обективиран по ясен начин процеса на формиране на вътрешното убеждение в съдебния състав, чрез оценка на достоверността на свидетелските показания и на кореспонденцията между доказателствените факти, изводими от гласните доказателствени средства. При така изложените в жалбата съображения във връзка с основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК, проверката, която касационната инстанция следва да извърши, е за правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави при събирането и оценката на доказателствата и при изпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, като следва да се има предвид, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда. Доводите на защитника за „непълнота на доказателственото изследване” на практика съставляват недоволство от това, че въззивният съд, солидаризирайки се с мотивите на първоинстанционната присъда, не е възприел за установени обстоятелства в полза на защитната теза на подсъдимия. Изводите по фактите, направени и от двете съдебни инстанции, обаче не са произволни, а са резултат от осъществяване на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и от извършване на дължимия анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. В основата на фактическите изводи правилно са поставени показанията на пострадалия св. Л., като е отчетена тяхната вътрешна последователност и логичност и е установена кореспонденцията им с други обективни доказателства. Заявеното от св. Л. намира подкрепа в свидетелските показания на Б. Т.. Показанията на последния, оценени самостоятелно, правилно са възприети като правдиво пресъздаване на събитието, а освен това, независимо от приятелските отношения на Т. с пострадалия, не се набелязват съмнения в тяхната обективност. Както пострадалият св. Л., така и св. Т. еднопосочно пресъздават личните си възприятия от случилото се, като не спестяват фактите, че пострадалият пръв е осъществил действия спрямо подс. М., като го е бутнал един-два пъти. Тези свидетелски показания са напълно еднопосочни по отношение на това, че св. Т. е подканил св. Л. да си тръгва след този първоначален конфликт и докато пострадалият се е обръщал, подсъдимият го е ударил с юмрук в челюстта. Не може да бъде възприета тезата в искането за превратна оценка на показанията на св. Т., развита с оглед конкретно посочване на заявеното от него, че щели да си тръгват, когато В. ударил В. в долната челюст. Така заявеното от св. Т. не се конфронтира с показанията на св. Л. за това, че ударът е бил нанесен от подсъдимия когато пострадалият се е бил обърнал да си тръгва. Това е така, защото всеки свидетел има индивидуални възможности за възприятие и за пресъздаване и тези свидетели интерпретират по собствен начин събития, развили се много бързо и в изключително кратък период от време. При все това и двамата свидетели посочват, че блъскането на подсъдимия от пострадалия е било финализирано, като пострадалият е тръгнал да се оттегля. Кредитирането на показанията на свидетелите Л. и Т. е правилно и с оглед на заявеното от експерта, изготвил заключението на съдебномедицинската експертиза, за това, че полученото счупване в дясната половина на тялото на долната челюст и в областта на левия й ставен израстък, е възможно да е възникнало при удар с юмрук, то е получено по директен механизъм, както и че добре отговаря да е получено в момента на обръщане на пострадалия (а не когато е бил с гръб, каквато позиция на пострадалия не е възприета нито в обвинителния акт, нито по фактите в присъдата и въззивното решение). С оглед на изложеното оплакването на защитата за това, че показанията на пострадалия не са съпоставени с останалия доказателствен материал, не може да бъде възприето като основателно. Не намират опора и доводите за това, че решаващите съдилища са ценили само „обвинителни” доказателства. Както вече беше посочено, в решението на Окръжния съд се съдържа подробна аргументация за кредитирането с доверие на кореспондиращите си показания на свидетелите Л. и Т., като изложените от тях фактически данни за това, че св. Л. се е обърнал да си тръгне, намират подкрепа в експертното заключение по отношение на механизма на причиняване на увреждането. Правилна оценка е дадена от решаващите съдебни състави на обясненията на подс. М., отчитайки двояката им същност на средство за защита и доказателствено средство. Отричането в обясненията на нанасяне на удари на пострадалия и твърдението му, че само го е блъснал, е в категорично противоречие с показанията на свидетелите Л., Т. и М., които еднопосочно свидетелстват за нанесен от подс. М. удар на пострадалия Л. в дясната половина на долната челюст. Внимателното съпоставяне на гласните доказателствени източници е дало основание на решаващите съдилища да не кредитират показанията на св. Н. М. в частта, в която твърди нанасяне на удари с юмрук от Л. на М. и отвръщане на ударите от страна на М., защото в тази им част показанията на М. се опровергават от посочените други, кореспондиращи си свидетелски показания и експертното заключение, а и този свидетел е наблюдавал случващото се от известно, макар и близко разстояние. Изложените съображения мотивират изводите на настоящия съдебен състав за неоснователност на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване съобразно очертаната с обвинителния акт фактическа рамка, са изяснени обективно и в пълнота, като не е налице превратна или в нарушение на правилата на формалната логика оценка на доказателствата. Поради това и формулираното искане за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав е неоснователно. При правилно установени факти съдебните инстанции са приложили и точният материален закон, тъй като с действията си подс. В. М. е осъществил състава на престъпление по чл. 129, ал. 1 НК. Претенцията в искането за оправдаване на подсъдимия поради извършване на деянието в условията на неизбежна отбрана е лишена от основание. Установените от инстанциите по същество фактически положения не позволяват оправдаване на подс. М.. За да бъде приложен институтът на неизбежната отбрана, е необходимо да е осъществено нападение и деецът да действа докато това нападение още не е приключило, като действията на дееца целят отблъскването му. Не може обаче да има неизбежна отбрана, когато нападението вече е прекратено. В настоящия казус установените действия на пострадалия – това, че св. Л. е бутнал един – два пъти подсъдимия, даже и да се приемат като нападение, доколкото обективират физическо въздействие върху М., са прекратени преди подсъдимият да извърши посегателството срещу телесния интегритет на Л.. Направените фактически изводи сочат, че подс. М. е нанесъл удар с юмрук в долната челюст на пострадалия след като последният е прекратил действията си спрямо подсъдимия и се е обърнал да се оттегли. Възприетите факти за това, че действията на пострадалия Л. спрямо подсъдимия /бутане/ са прекратени към момента на нанасяне на удар върху долната челюст на пострадалия от подс. М., обосновават извод, че поведението на подсъдимия не може да се приеме като отбрана и съответно да обоснове приложението на чл. 12, ал. 1 НК. Неоснователна е и претенцията в искането за прилагане на по-леко наказуем състав – по чл. 132, ал. 1, т. 2 НК. За да се приеме, че деянието е извършено в състояние на силно раздразнение, е необходимо това състояние да е предизвикано от пострадалия със средствата, посочени в закона – насилие, тежка обида, клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. В случая от възприетото по фактите не се установява пострадалият Л. да е отправил реплики, които да са обидни спрямо подсъдимия – в свидетелските показания не се съдържат конкретни фактически данни за такива реплики, а и самият подсъдим в обясненията си заявява, че не е обърнал внимание какво му е казал пострадалият. Поведението на Л. по еднократно-двукратно блъскане на подс. М. също не може да се квалифицира като обида, на първо място, защото не се установява подсъдимият да се е почувствал обиден, и на второ място, защото изискването на закона е обидата да е „тежка”, което несъмнено не е налице в настоящия случай поради самия характер на действията. Ако блъскането на подсъдимия от пострадалия се разгледа като насилие, понеже обективира прилагане на физическа сила, то това поведение не е от характер да доведе до тежки последици за подсъдимия. Освен това, не са налице фактически данни това поведение да е предизвикало състояние на силно раздразнение у подс. М., защото самият той заявява в обясненията си, че след като св. Л. го е бутнал, той е бил "учуден". При така заявената реакция от самия подсъдим и при липсата на фактически данни за външно проявени белези за раздразнено състояние, не може да бъде защитена теза за извършване на деянието в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. Не се установява осъществените „бутания” на подс. М. от страна на св. Л. да са предизвикали състояние на силно раздразнение и именно в това състояние подсъдимият да е нанесъл удар с юмрук. Доводите в искането за неяснота на мотивите на решаващите съдилища по отношение на извършените от пострадалия „физически действия” са лишени от основание, защото в съдебните актове е намерило отражение възприетото фактически поведение на св. Л.. Действително, въззивната инстанция в мотивите си не е разгледала това поведение на плоскостта на оценката му като такова, годно да предизвика силно раздразнено състояние у подсъдимия, но такива доводи не са били навеждани във въззивната жалба, а и въззивният съд не е имал основание да обсъжда такава по-лека квалификация на деянието. С оглед на изложеното, касационната инстанция не намери за основателно оплакването за неправилно приложение на материалния закон и поради това счита, че не са налице основания за оправдаване на подсъдимия или за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Искането за възобновяване на наказателното дело по посочените в него съображения е неоснователно. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. П. М. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 266/13 г. на Момчилградски районен съд и внохд № 182/2013 г. на Кърджалийски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.