7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 650
София, 12.08.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
Членове: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4267 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на ответника В. П. С. срещу решение № 502 от 17 май 2021 г., постановено по в. гр. д. № 529/2021 г. на Апелативен съд – София /САС/, с което е отменено решение № 261789 от 15 декември 2020 г., постановено по гр.д. № 1990/2019 г. по описа на Софийски градски съд, и вместо него е постановено ново решение, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца М. К. А. сумата 39 784.10 лева (частично предявена от сумата 88 148.26 лева), представляваща разноски по договор за поръчка от 15. 11. 2013 г., изразяващи се в заплатени от последния продажни цени и нотариални такси по договори за продажба на земеделски земи, обективирани в седем нотариални актове: № 84 от 23. 12. 2014 г. на Нотариус Г. Х.; № 190 от 18. 12. 2013 г. на Нотариус В. М.; № 193 от 18. 12. 2013 г. на Нотариус В. М.; № 188 от 18. 12. 2013 г. на Нотариус В. М.; № 187 от 18. 12. 2013 г. на Нотариус В. М.; № 186 от 18. 12. 2013 г. на Нотариус В. М. и № 103 от 24. 02. 2014 г. на Нотариус В. М., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
Жалбоподателят С. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за безспорен юридически факт съществуването на мандатно правоотношение между страните, без съществуването на същото да е било доказано от ищеца. В тази връзка твърди, че от извършването на упълномощителна сделка не следва съществуването на договор за мандат. Намира за неправилен извода за наличието на един мандатен договор между страните, а не на множество такива, поради отсъствието на формален договор за поръчка. Счита, че по делото е останало неизяснено кога е сключен процесният договор за поръчка и с какво конкретно съдържание е същият, както и че са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила досежно процеса на доказване на правнорелевантните факти. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да му бъдат присъдени сторените съдебно - деловодни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Може ли от извършването (сключването) на упълномощителна сделка да се направи директен извод и за сключването на договор за поръчка между упълномощителя и упълномощеното лице, когато писмен договор за поръчка не е бил сключен между страните?“; 2. „Може ли по конкретното дело да се приеме, че страните са сключили един договор за поръчка (а не множество такива) относно всяка една от посочените от ищеца 7 броя нотариални сделки, по които ищецът е упражнил представителната си власт и е действал от името на ответника?“, и 3. „Може ли ответникът да извърши пълно и главно доказване на юридическия факт, че е предоставил парични средства на ищеца за изпълнение на мандата (чл.285 от ЗЗД) чрез косвени доказателства? Следва ли съдът да извърши комплексна преценка на събраните по делото доказателства?“. По първите два въпроса поддържа разрешаването им в противоречие с ТР №5/2016г. на ОСГТК на ВКС; решение № 208/29.07.2013г. по гр. д. № 916/2012г. на ВКС; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС; решение № 215/30.09.2013 г. по гр. д. №2157/2013 г. на I г. о. на ВКС, решение № 217/ 09.06.2011 г. по гр. д. №761/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 228/17.10.2013 г. по гр. д. №2046/2013 г. на І г. о. на ВКС и решение № 274/24.10.2016 г. по гр. д. № 2228/2016 г. на IV г. о. на ВКС. По третия поставен въпрос твърди разрешаването му в противоречие с решение № 206/31.07.2015 г по гр. д. № 6832/2014 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. №703/2011 г. на IV г. о. на ВКС, и решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ІV г. о. на ВКС. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, която се изразява в очевидно необоснования извод, че между страните е „безспорно“ наличието на мандатно правоотношение, при условията на неформално договаряне; в допуснато от съда процесуално нарушение във връзка с установяване на съдържанието на отчетните правоотношения и в „практическото сливане от материална страна на упълномощителната сделка с договор за поръчка“.
Ответникът по касационната жалба – М. К. А. подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира съдебно – деловодните разноски в касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт - въззивно решение по граждански спор по частичен иск с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.
Върховният касационен съд, съставът на Четвърто гражданско отделение, приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за установено по предявения иск с правно основание чл. 285 ЗЗД, че въз основа на пълномощно с нотариална заверка на подписите от 15.11.2013 г., ответникът В. С. е учредил в полза на ищеца М. А. право да го представлява при покупка на недвижими имоти /земеделски земи/. Намерил е за установено също, че през периода 2013г. и 2014г., ищецът като представител на ответника е сключил 7 бр. сделки с недвижими имоти в съдебните райони на РС – Козлодуй и РС – Бяла Слатина, обективирани в горепосочените нотариални актове за продажба, приложени по първоинстанционното дело, по които пълномощникът е платил на продавачите цена в размер на 39 784. 10 лв., съответстваща на данъчната оценка на имотите, съставляваща част от общата платена цена от 88 148. 26 лв.. С оглед на тези обстоятелства и приетият от ответника – упълномощител правен резултат от процесните 7 сделки, САС е счел, че през процесния период: 2013г. – 2014г., между страните е съществувало мандатно правоотношение по неформален договор за поръчка, по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД, съпроводено с упълномощаване по смисъла на чл. 292, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 2 и чл. 38 ЗЗД, както и че ищецът е изпълнил задълженията си по договора.
Квалифицирайки предявения иск по чл. 285 ЗЗД като иск за реално изпълнение на задължението на доверителя по договор за поръчка да заплати на довереника средствата, необходими за изпълнението на поръчката, въззивният съд е намерил за недоказано такова изпълнение, поради което е уважил предявения иск. Посочил е, че за основателността на иска следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване, че между страните е налице валидно правоотношение по договор за поръчка, по силата на който ищецът е изпълнил задълженията си по този договор (сключил е от името на ответника и за негова сметка сочените договори за покупко-продажба на недвижими имоти), както и действителния размер на направените разходи, а тежестта за доказване на тази факти е за ищеца. Ответникът следва да докаже положителния факт на плащането на направените разходи за изпълнение на поръчката.
САС не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът е дал на ищеца процесните разходи (продажна цена и нотариални такси) за изпълнение на поръчката. Счел е, че такова доказване не е проведено от ответника, а негова е доказателствената тежест да установи, че е финансирал изпълнението на поръчката, било предварително, било след изпълнение на поръчката. За недопустими е приел показанията на свидетеля П., в частта, касаеща извършени плащания от ответника в полза на ищеца, на основание чл.164, ал.1, т.3 ГПК, които освен това е посочил, че и да биха били допустими, не установяват правнорелевантен факт, тъй като не съдържат конкретни данни нито за време – месец, година, нито за конкретна парична сума, предадена от ответника на ищеца. Обсъдил е наведените от касатора - ответник възражения за изпълнение на задължението му за възстановяване на направените разходи за изпълнение на поръчката. Счел е за неоснователно твърдението, че сторените разноски по процесните договори за продажба, са били финансирани от продажната цена по сключен договор за продажба на земя в полза на „Пламагро“ ООД от 10.12.2012 г. в размер на 13 907 лв., доколкото по делото е установено съществуването на множество мандатни правоотношения между страните в един значителен по продължителност период от време, което затруднява установяването на влагането на тази сума в продажните цени, платени от ищеца, по процесните 7 броя сделки. За неоснователно е приел и възражението на ответника - упълномощител, че финансирането на мандата се доказва от банковите удостоверителни документи за сметката на бащата на ответника П. С. (л. 48 от гр. д. №550/2018 г. на Врачански окръжен съд), от които се установявало наличието на извършени парични преводи от 19. 04. 2011 г., 13. 07. 2011 г. и от 24. 02. 2014 г. в полза на ищеца М. А.. Приел е, че преводите от 19.04.2011 г. и 24.02.2014 г. са с основание „захранване на сметка“, което не доказва, че тези средства са послужили за финансиране на действията по процесния мандат. Относно превода от 13.07.2011 г. е констатирал, че като основание на същия е посочено „покупка на земя“, без обаче да става ясно за коя „земя“ става въпрос, с оглед на констатираните дългогодишни мандатни правоотношения за покупка на множество земи между страните и при съобразяване, че процесните седем сделки са от 2013г. и 2014г.. Въззивният съд е подчертал, че от доказателствата, приложени към исковата молба, ищецът установява не само реалното осъществяване на покупко-продажбите, но и с банковите извлечения към тях, доказва и че сумите са платени от личната му банкова сметка в "Юробанк България" АД. В нотариалните актове е посочено, че ищецът купува не за себе си, а за своя упълномощител - ответника, т.е. че правните последици настъпват директно за упълномощителя, при което положение, ответникът носи тежестта да докаже, че е финансирал покупките или че е възстановил разходите на довереника си. САС е намерил частичния иск за изцяло основателен, тъй като сборът от всички суми по покупките, посочени в седемте нотариални акта, дава точно 39 784.10 лв., докато разликата до сумата от 88 148.26 лв. очевидно е формирана (предвид цифрите по банковите платежни нареждания от "Юробанк България" АД) от това, че по някои от сделките е имало разлика между цената на сделката, посочена в нотариалния акт и действително платената по банков път, което по настоящото дело е ирелевантно.
Първите два въпроса са свързани с изложени от касатора твърдения за допуснати от въззивния съд конкретни процесуални нарушения при анализа на приетите по делото доказателства, което е довело до неправилно възприемане на фактическата обстановка по конкретния спор. Всеки от тях не представлява правен въпрос според тълкуването в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според последното правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставените горепосочени въпроси изискват конкретна преценка на правилността на фактическите констатации на въззивния съд в атакуваното решение, поради което не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е нужно да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият поставен въпрос касае възможността да бъде проведено пълно и главно доказване на релевантен за делото факт (в случая изпълнение на задължението на манданта за възстановяване на сторените разноски във връзка с изпълнението по мандатното правоотношение) чрез косвени доказателства и за задължението на въззивния съд да извърши комплексна преценка на събраните по делото доказателства. Първата част от въпроса има принципен положителен отговор и в правната доктрина, и в константната съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, но е без значение за изхода на конкретния правен спор, доколкото във въззивното решение не се съдържа отрицателен отговор на същия, т.е. САС не е приемал, че доказването на правнорелевантните факти не може да се извършва с косвени доказателства. Поради това в тази си част третият въпрос не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол. Втората част от третия въпрос съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е разрешен както твърди жалбоподателят, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната в касационната жалба. Въззивният съд е обсъдил представените от ответника доказателства в подкрепа на доводите му за неоснователност на предявения иск. Взел е предвид събраните по делото свидетелски показания от свидетеля П., касаещи извършени в полза на ищеца плащания, които е намерил за недопустими. Обсъдил е и представените по делото писмени доказателства – банковите удостоверителни документи от сметката на бащата на ответника П. С., от които са извършени парични преводи с контрагент М. А., като е счел, че същите не доказват, че тези средства са послужили за финансиране на действията на ищеца по процесния мандат. Ето защо, САС е обсъдил всички приети по делото доказателства и след съвкупната им преценка е направил собствени констатации за фактическата обстановка, въз основа на които е формирал собствени правни изводи, обсъждайки и всички доводи и възражения на страните. Затова не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е осъществена и релевираната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Наведените в тази връзка доводи се свеждат до необоснованост на фактическото заключение за наличие на мандатно правоотношение между страните и до допуснати от съда процесуални нарушения във връзка с неустановяване на съдържанието на отчетните правоотношения между страните, които са включени и в поставените въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива квалифицирани състави на неправилност не се установяват по настоящия спор.
Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, вкл. по служебен почин на съда в хипотезата на вероятни нищожност или недопустимост на въззивното решение.
С оглед изхода на спора в настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 3 200 лв., съставляваща адвокатски хонорар, платен съгласно договор за правна защита и съдействие от 26.07.2021 г., за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 502 от 17 май 2021 г., постановено по в. гр. д. № 529/2021 г. по описа на Апелативен съд - София.
ОСЪЖДА В. П. С., ЕГН: [ЕГН], да заплати на М. К. А., ЕГН: [ЕГН], сумата 3 200 лв. - съдебно - деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |