8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 91
гр. София, 01.04.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА СТОИЛОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Цветанка Найденова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 5960 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. М. против решение № 1335/ 08.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 1142/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 538/ 07.02.2014 г. по гр.д.№ 3833/13 г. на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от Н. Г. Я. срещу касатора установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК- за установяване дължимостта на сумата 10 000 лв., предоставена от ищеца на ответника с договор за паричен заем от 04.02.2010 г. със задължение да бъде върната в срок до 04.05.2010 г., ведно със законната лихва за периода от 28.01.2013 г. до окончателното плащане на сумата, за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 1369/13 г. на Пловдивския районен съд. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на така постановеното решение на въззивния съд поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, уреждащи оспорването на истинността на документите и разпределението на доказателствената тежест в това производство, в резултат на които се твърди да са формирани необосновани фактически изводи по отношение на релевантните за спора факти. Моли се за неговата отмяна със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- Н. Г. Я. е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно.
С Определение № 1353/ 01.12.2014 г. касационната жалба е допусната до разглеждане на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК- предвид обуславящото за изхода на делото значение на следния процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с влязло в сила решение на ВКС, постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, а именно: При направено оспорване на автентичността на частен документ, носещ подписа на страната, която го оспорва, ако представилата документа страна не представи оригинала за изследване от специализирана съдебно-графологична експертиза, следва ли същият да се изключи от доказателствата по делото, тъй като не е възможно да се установи дали подписът е положен върху документа или е пренесен от друг документ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
По правния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване
Съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. първо ГПК, тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК. Това правило обаче е неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде представен от страната, която се позовава на него, по извинителни за нея по смисъла на чл.165, ал. 1 ГПК причини. Законово установената с тази норма възможност за тази страна да установява със свидетелски показания съглашения, в които участва и чиято допустимост принципно е изключена с разпоредбата на чл.164, ал.1, т.5 ГПК, позволява да се приеме, че при оспорване автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, доказателствената тежест да установи съдържащите с в него благоприятни факти се носи от страната, която се е лишила от него. Основанието за мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в чл.193, ал.3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест според настоящия състав произтича от обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документа, върху който подписът е положен. Това е така, тъй като заключението на съдебно-графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Съдебно-графологичната експертиза е единственото доказателствено средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа. При отсъствието на оригиналния документ обаче оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологичната експертиза да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез откопиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и чрез многобройни други съвременни способи. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на представения в заверен препис документ подкрепя изложения извод относно доказателствената тежест, възложена с чл.165, ал.1 ГПК върху ползващата се от него страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни. Горното разрешение на правния въпрос е възприето със задължителна съдебна практика, отразена в Решение № 79/ 10.09.2010 г., постановено по т.д. № 628/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. Тази задължителна съдебна практика, обективирана в цитираното съдебно решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, е актуална и при настоящия ГПК, макар да касае процесуалните правила по отменения ГПК, доколкото разпоредбите на чл.133, чл.134 и чл.154 ГПК /отм./, са идентични с разпоредбите на чл.164, чл.165 и чл.193 от ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Тази задължителна съдебна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС.
По съществото на касационната жалба
С обжалваното въззивно решение е прието, че от представения по делото договор за заем от 04.02.2010 г. е видно, че ищецът по делото е предоставил в заем 10 000 лв. на ответника, която сума е предадена в деня на подписване на договора и следва да бъде върната на заемателя в срок до 04.05.2010 г.. Ищецът е представил нотариално заверен препис от 25.02.2013 г. на договора за заем, в който помощник-нотариус е удостоверил верността на този препис, както и че същият е снет от оригинала. Представено е и удостоверение от ОД на 6-то РУ на МВР-П., от което е видно, че на 05.03.2014 г. трето за спора лице – втория заемодател по договора за заем Д. Л., е подал жалба в МВР, че от автомобила му е извършена кражба на документ , в т.ч. и на процесния договор за заем. В. съд е приел, че при тези данни представеното копие от договора не следва да се изключва от доказателствения материал по делото, тъй като според чл.183 ГПК при оспорване и при поискване страната може да представи не оригинала, а официално заверен препис от него, какъвто в случая е представен. Въз основа на заключението на изслушаната съдебно-графологична експертиза, неоспорено от страните и според съда компетентно изготвено, е прието, че подписът за „заемател” от името на ответника под договора за заем от 04.02.2010 г. е изпълнен от него, с оглед на което е формиран извода за действително възникнало между страните по спора облигационно правоотношение, по което ответникът не е изпълнил задължението си да върне предоставената му в заем сума.
Решението на съда е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело до необоснованост на формираните констатации досежно подлежащите на доказване факти в процеса.
С оглед даденото разрешение на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че представеният от ищеца нотариално заверен препис от договор за заем не може да бъде ценен като годно доказателство за установяване на твърдяната договорна връзка между страните, доколкото копието е било изрично оспорено от ответника в срока по чл.193, ал.1, предл.1 ГПК с твърдение, че документът е неистински, а оригиналът не е могъл да бъде представен за изследване от допуснатата съдебно-графологична експертиза по причини, които не могат да се вменят във вина на ползващата се от документа страна. В тази хипотеза следва да намери приложение правилото на чл.165, ал.1 ГПК, според което при изгубване или унищожаване на документ не по вина на страната, която се ползва от неговата доказателствена сила, удостоверените от документа факти могат да бъдат доказвани със свидетели, вкл. в хипотезите на чл.164, ал.1 ГПК. В конкретния случай първоинстанционният съд е приел направеното пред него оспорване на автентичността на договора за недоказано, като е изложил мотиви, според които представеният нотариално заверен препис от договора за заем има същото доказателствено значение, както и оригинала, и съдът е в състояние да прави констатациите си за фактите по делото въз основа на него, независимо от установената невъзможност оспорената автентичност на документа да бъде установена посредством специализирано изследване на оригинала. При така допуснатото от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила, уреждащи производството по оспорване истинността на документ и разпределението на доказателствената тежест в това производство, основателно се явява релевираното с въззивната жалба оплакване за неправилно разпределение на доказателствената тежест при установяване на правоотношението, от наличието на което ищецът по делото черпи своите права по предявения иск – договор за заем. Според задължителните указания, обективирани в т.2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 182013 г. на ОСГТК, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Доколкото служебните задължения на съда по чл.146 ГПК се отнасят до всички подлежащи на доказване факти в процеса, тази процесуална активност се дължи и в производството по чл.193 ГПК, в което на страните се дължат указания за разпределението на доказателствената тежест и допустимите доказателствени средства. В този смисъл и предвид изрично заявените оплаквания за допуснати процесуални нарушения от страна на първата инстанция, в конкретния случай въззивният съд е следвало да допълни доклада на първоинстанционния съд, като укаже на ищеца-въззиваем не толкова, че носи тежестта да докаже възникването на твърдяното облигационно правоотношение между страните /което е очевидно предвид изричната разпоредба на чл.154, ал.1 ГПК/, но и предвид невъзможността да се ползва от доказателствената сила на представеното заверено копие от договор след неговото оспорване от ответника и липса на оригинал, произтичащата от това необходимост да ангажира други доказателства за сключване на договора, вкл. свидетелски показания на основание чл.165, ал.1 ГПК. Неизпълнението на тези служебни задължения на въззивния съд прави постановеното от него решение неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в резултат на които делото страните са останали пасивни при доказване на релевантните за спора факти, а формираните фактически констатации се явяват необосновани.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение на Пловдивския окръжен съд следва да бъде отменено и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд със задължителни указания за предприемане на посочените съдопроизводствени действия, произтичащи от служебните задължения на съда във връзка с даване на указания относно необходимостта от посочване на относими за делото доказателства /чл.293, ал.3 ГПК/.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 1335/ 08.07.2014 г. по гр.д. № 1142/ 2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
Връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд при съобразяване на указанията, обективирани в мотивите на настоящото решение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |