О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 335

гр. София, 02.08.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:1. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ 2. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 2567/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. И. И. чрез адв. М. срещу определение № 1020 от 14.04.2022 г. по ч. гр. д. № 1044/2022 г. на Апелативен съд – София, 14 - ти граждански състав.
Иска се обжалваното определение като неправилно да бъде отменено.
Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл.275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащ съдебен акт на първоинстанционния съд.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване този състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното.
С обжалваното определение въззивната инстанция е оставила без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 74/09.02.2022 г. по гр. д. № 397/2021 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е прекратено производството на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявения от касатора иск с правно основание чл. 62, ал. 1 СК - за оспорване на произхода от баща на детето, поради неспазването на там установения преклузивен срок и исковата молба е върната на подателя й.
Поставеният от въззивния съд правен резултат е обоснован с факта, че се твърди детето Е. С. И. да е родено на 25.12.2009 г. по време на брака между жалбоподателя и Ц. С. К., съществувал в периода от 1997 г. до 2014 г.; че макар във вероятния период на зачеване на детето ищецът да е бил на работа в Република Чехия, той живял с поддържаното внушение от бившата му съпруга, че детето произхожда именно от него като съпруг на майката – заченато чрез използван семенен материал от предходни медицински изследвания; че едва през 2021 г. при консултация със специалисти получил информация, че асистирана репродукция с описания негов генетичен материал била невъзможна, както и че не бил давал писмено съгласие за такава процедура, поради което и предявил иска за оспорване на произхода на детето от бащата. В обжалваното определение са анализирани възможностите за упражняване на това право от съпруга на майката в едногодишния срок по чл. 62, ал. 1 СК, според началния момент, от който той започва да тече предвид приложимата редакция на тази разпоредба. Изтъкнато е, че в срока разписан до приемане на ЗИДСК (обн. ДВ, бр. 103/2020 г.) – т. е. в рамките на една година от узнаване на раждането презумптивният баща не е упражнил правото си да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него (тъй като не се спори, че това събитие е станало известно на ищеца веднага). Разгледани са подробно обстоятелствата относно възможността за упражняване на горното право в създадения от законодателя с визираното изменение и допълнение на СК нов срок (отново едногодишен), но с различен начален момент. Изложени са мотиви, че той се свързва с узнаване от оспорващия на обстоятелствата, които опровергават бащинството, ако узнаването е станало по - късно (спрямо релевантния факт на раждането) по независещи от него причини. Прието е обаче, че узнаването на релевантните факти за упражняване правото на оспорване на бащинството от ищеца в очертаната хипотеза (т.е. в предоставения нов срок) се дължи на причини, които не могат да се определят като независещи от него, каквато предпоставка е установена в закона. Информирането му едва през лятото на 2021 г. след консултации със специалисти, че административните процедури за провеждане на зачеване чрез асистирана репродукция са сложни и съществуват практически медицински пречки за прилагане на този метод (поддържан пред ищеца назад във времето от майката), е счетено, че е могло да бъде осъществено много по - рано. Мотивирани са доводи, че полагайки дължимата грижа ищецът е могъл да установи релевантните обстоятелства в много по – ранен момент и при спазване на едногодишния срок от раждане на детето. Според апелативния съд това разбиране кореспондира на стриктната регулация на отношенията касаещи произхода, с оглед въведените изисквания за стабилност на гражданския статут на лицата. Изразено е виждане, че горните факти не позволяват да се приеме, че в случая правото на оспорване на произхода на детето от бащата, по чл. 62, ал. 1 СК е упражнено и в преклузивния срок, установен в изречение трето на разпоредбата (съгласно ЗИДСК, обн. ДВ, бр. 103/2020 г.). Затова като предявен след изтичането му искът е приет за недопустим, което е обусловило и прекратяване на производството по него при условията на чл. 130 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът мотивира искане за селектиране на жалбата на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, като твърди и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, с което претендира достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се поставят конкретни правни въпроси. Вместо това се поддържа, че обжалваното определение противоречи на разясненията, дадени с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (че въззивният съд следва да приложи императивна материалноправна норма дори и без да има конкретно оплакване в жалбата, както и е задължен да събира доказателства, които се събират служебно от съда – експертиза, освидетелстване и др.), а също и на решение № 112/02.07.2020 г. по гр. д. № 2877/2019 г. на ВКС, IV г. о.
Сочи се и противоречие с решение № 15/06.11.2018 г. на КС на РБ по к. д. № 10/2018 г., прието по искане за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Въпросите, които са формулирани от страната са следните:
1.„При неизясненост на делото от фактическа страна следва ли по силата на служебното начало при решаване на въпросите въззивният съд сам да събере доказателства с оглед пълното изясняване на делото?“;
2. „Попадат ли фактите по настоящото дело в обхвата на чл. 8 ЕКЗПЧОС, доколкото правната връзка на ищеца с предполагаемото му дете се отнася до неговия личен живот и при такива обстоятелства да има намеса в семейния/личния живот на презумптивния баща?“;
3. „Налице ли е хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК?“;
4. „Приложими ли са решенията на ЕСПЧ по обединените жалби „Л. Д. и П. К. срещу България“ (№ 7949/11 и № 45522/13) и „Докторов срещу България“ (жалба № 15074/08)?“
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът твърди, че измененията в СК са отскоро (има предвид явно нормата на чл. 62, ал. 1), но постановените съдебни актове (макар и малко на брой) се различават в тълкуването и прилагането на новоприетата правна уредба, което предопределяло необходимостта от уеднаквяване на съдебната практика.
Очевидната неправилност пък като основание за достъп до касация се обосновава с доводи, че „първостепенният съд не се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси, които са включени в исковата молба, а е постановил акта си в закрито заседание без призоваване на страните; че делото е останало непълнено с факти и доказателства, поради допуснато процесуално нарушение; че не са проведени открити заседания за събиране на доказателства и не са удовлетворени искания за допускане на свидетели и извършване на ДНК анализ или други медицински изследвания“.
Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС с оглед селектирането на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която разпоредба препраща и чл. 274, ал. 3 ГПК е необходимо касационната инстанция да е сезирана с изрично формулиран правен въпрос, от значение за изхода на делото. Липсата на поставен правен въпрос съставлява достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, тъй като ВКС не разполага с правомощие да извежда правния въпрос въз основа на оплакванията в сезиращата жалба, съответно в приложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложението към частната касационна жалба не съдържа конкретно формулирани правни въпроси – т.е. такива, които обуславят изхода по делото с предмет спор относно процесуалната допустимост на предявения от презумптивния баща иск по чл. 62, ал. 1 СК - за оспорване произхода на детето от него. Като последица от това не е обоснован общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, което прави само по себе си неоснователно искането за допускане на касационен контрол. Доводите за допуснати процесуални нарушения и пропуск на съда да събере доказателства за фактите и обстоятелствата по случая, за приложение на императивна материалноправна норма и без да има нарочно оплакване в жалбата пред въззивния съд, намира ли приложение чл. 8 ЕКЗПЧОС и др. са изцяло неоснователни с оглед решаващите изводи по обжалваното определение. Цитираните пък в едно от питанията решения на Европейския съд по правата на човека – Л. Д. и П. К. срещу България, № 7949/11 и №45522/13, 8 декември 2016 г., и Докторов срещу България, №15074/08, 5 април 2018 г., са послужили за мотивиране необходимостта от законодателна промяна, извършена с измененията и допълненията на чл. 62, ал. 1, изр. 3 и ал. 5, изр. 1 СК, към които препраща § 5 ПР на ЗИДСК (ДВ, бр. 103/2020 г.) и имат за цел отстраняване на констатирано непълно съответствие на действащите норми в Семейния кодекс с чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) от Конвенцията, но не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Следва да се изтъкне също, че разрешенията, дадени в мотивите на решение № 11 от 28.07. 2022 г. по конституционно дело № 3/2022 г. на КС на РБ, образувано по искане за установяване на противоконституционност на §5 от ПР на Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс (обн. ДВ, бр. 103/2020 г.), който препраща и към приложимия по делото чл. 62, ал. 1, изр. 3 СК не са относими към настоящия казус с оглед мотивите в обжалвания съдебен акт. Не се установява и негова очевидна неправилност, защото постановявайки го въззивният съд не е приложил несъществуващ закон, нито пък е приложил законът в неговия противоположен смисъл или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1020 от 14.04.2022 г. по ч. гр. д. № 1044/2022 г. на Апелативен съд – София, 14 - ти граждански състав.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.