Р Е Ш Е Н И Е № 546 София, 04 юли 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и тринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Петя Маринова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1882/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.Р., защитник на подсъдимия Й. М., срещу решение №102 от 10.07.2013г. на Варненски апелативен съд, постановено по внохд № 138/2013г. В жалбата макар и бланкетна се поддържат всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, а алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане. Представено е допълнение към жалбата, в което се развиват направените оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения. В съдебното заседание пред касационната инстанция адвокат С., защитник на подсъдимия поддържа изцяло жалбата и допълнението към нея по подробно изложените съображения. Позовава се на допуснато нарушение при разглеждане на делото по съкратената процедура. Също така навежда доводи за допуснато процесуално нарушение във връзка със събирането и оценката на доказателствата. Моли за уважаване на касационната жалба. Адвокат А., който също е защитник на подсъдимия поддържа жалбата. Освен доводите за допуснати процесуални нарушения, развити от адв.С., аргументира и възражението за нарушение на материалния закон. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Гражданските ищци и частни обвинители, както и поверениците им, редовно призовани, не се явяват. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, тъй като е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 122 от 19.12.2012г., постановена по нохд №1465/2010 г., ОС- Варна е признал подсъдимия Й. Л. М. за виновен в това, че на 14.11.2009г. в [населено място], като технически ръководител на строителен обект, находящ се в[населено място], [улица] /УПИ, кв./по палата на 14-микрорайон, с изпълнител [фирма], поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, причинил смъртта на С. Б. С. , в нарушение на чл.24, ал.1 и ал.2, чл.26, т.1, чл.60, ал.1 и чл.61 от Наредба № 2 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строително монтажни работи, поради което и на основание чл. 123, ал.1, пр. 2 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено изпълнението с изпитателен срок от три години. Подсъдимият Й. М. е осъден да заплати на гражданските ищци обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на деянието от по 25 000 /двадесет и пет хиляди/ лева, за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 18.07.2010 год., до окончателното изплащане на сумата, като предявените граждански искове са отхвърлени за разликата до 80 000 лв., за всеки един от тях. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски в размер на 395.60 /триста деветдесет и пет лева и шестдесет стотинки/, както и държавната такса върху уважения граждански иск в размер на 2000 лева. С решение № 102 от 10.07.2013 г., постановено по внохд №138/2013г., Апелативен съд-Варна е изменил горепосочената първоинстанционна присъда в гражданско-осъдителната й част, като е увеличил присъденото на гражданските ищци Ч. С. и Б. С. обезщетение от по 15 000лева на по 30 000лева, за всеки от тях, както и е увеличил дължимата се държавна такса върху уважените размери на исковете. В останалата част присъдата е била потвърдена. Жалбата, депозирана от защитника на подсъдимия, във връзка с която е образувано касационното производство е бланкетна, но с изводими касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. С допълнение, подадено в законоустановените срокове са развити подробно оплакванията за допуснати от АС-Варна съществени процесуални нарушения, както и нарушения на материалния закон. На първо място следва да бъдат разгледани възраженията, касателно твърденията за наличието на съществени процесуални възражения. Същите могат да бъдат систематизирани в няколко насоки, като акцентът на тези оплаквания е във връзка със сочени нарушения, относно проведената процедура по чл.371, т.1 от НПК. Също така се твърди, че на досъдебното производство не е изготвен протокол за оглед на труп. Защитата се позовава и на нарушения на разпоредбите на чл.107 и чл.13 от НПК. Всички доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от предходните инстанции и на досъдебната фаза са неоснователни. Първоинстанционното производство се е провело в рамките на една от предвидените в НПК диференцирани процедури, а именното тази по чл.371, т.1 от НПК. Некоректно е позоваването на ТР № 1 от 06.04.2009г. на ОСНК на ВКС, тъй като същото е относимо само към проблематика, касаеща втората възможност за провеждането на съкратено съдебно следствие-тази по чл.371, т.2 от НПК. Двете особени производства са регламентирани като самостоятелни и независими едно от друго. Различни са визираните предпоставки за провеждането им, както и последиците от предварителното изслушване на страните. Съдът не е допуснал нарушение при дейността си по разясняване на възможността производството да се проведе по реда на Глава двадесет и седма от НПК. В протокола от съдебното заседание е отразено, че на основание чл.371, ал.1 от НПК на подсъдимия са били разяснени правата му по чл.371, т. 1 и 2 от НПК, както и последиците при тяхното реализиране. Подсъдимият изрично е заявил, че е разбрал направеното от съда разяснение, както и, че такова му е било дадено и от неговия защитник, което е в противовес на твърдението, че съдът е допуснал нарушение, като е изписал само цифровото изражение на правните норми, без да е протоколирано точно какво представляват процедурите. Действително в съдебния протокол е отразено, че подсъдимият е заявил нежелание за провеждането на някоя от тези процедури, но веднага след това е променил становището си, като е казал, че по първата процедура по т.1 мнението ще бъде изразено от защитника му, който от своя страна изрично е заявил „ние желаем делото да протече по реда на чл.371, т.1 от НПК”. При тези данни не може да се приеме, че е неясна волята на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие, както твърдят неговите защитници. При провеждането на диференцираната процедура първостепенният съд е допуснал известна непрецизност относно необходимостта от изрично изявление на гражданските ищци и частни обвинители, а не само от повереника им, но това в конкретния случай не сочи на същественост на допуснатото процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 от НПК, тъй като то не е довело до ограничаване правата на която и да било страна. Това е така, предвид обстоятелството, че решаващите съдилища видно от съдебните актове, при формиране на вътрешното си убеждение са обсъждали само показанията на свидетелите, които са били разпитани в хода на съдебното следствие, а не и на тези, приобщени без провеждане на разпит. Показанията на последните не установяват правно релевантни факти във връзка с предмета на доказване по настоящото дело, които да са обусловили и съответните правни изводи. Също така следва да се посочи, че в хода на съдебното следствие във връзка с депозираните от подсъдимия обяснения е възникнала необходимост от личен разпит на двама от свидетелите, по отношение на които е било одобрено съгласие да не бъдат разпитвани, като искания за това са отправени от прокурора, повереника на частното обвинение и защитата. Съдът е уважил тези доказателствени искания, преценявайки тяхната основателност и необходимост за разкриване в пълнота на обективната истина по делото, което в допълнение сочи, че не са нарушени правата на страните в процеса във връзка с възможността за събиране по надлежен ред на всички относими доказателства. Неоснователно е възражението за допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебното производство, изразяващо се в неизготвяне на протокол за оглед на труп. Разпоредбата на чл.157, ал.1 от НПК визира извършването на оглед на труп по възможност на мястото, където е открит, в присъствието на вещо лице. В случая инцидентът е станал на 14.11.2009г., а смъртта е настъпила по-късно на 23.11.2009г., в болнично заведение, което в конкретния случай води до безпредметност за извършване оглед на труп, които принципно има за цел непосредствено да се разкрият, изследват или да се запазят следи от престъплението или други данни, които могат да имат значение за изясняване на обстоятелствата по делото. Извършена е аутопсия, която е обезпечила бъдещите следствени действия по установяване причината за смъртта, травматичните увреждания и механизма на тяхното получаване. В допълнението към искането, декларативно и обобщено се твърди, че Апелативен съд-Варна е допуснал нарушения на процесуалните правила, по събиране, проверка и оценка на доказателствата, като се сочат разпоредбите на чл.13 и чл.107 от НПК, но без да е налице конкретна аргументация, която би могла да бъде предмет на обсъждане и оценка в настоящия съдебен акт, поради което касационният съд не може да се произнесе по тези оплаквания. Предвид горното не може да се приеме за основателно поддържаното касационно основание за допуснати съществени процесуални нарушения. Неоснователни са и оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон. След правилното установяване на релевантните фактически положения от контролираните инстанции, при спазване на съдопроизводствените правила за анализ и оценка на доказателствената съвкупност, те са направили и верни правни изводи. Правилно е прието, че нарушенията, реализирани от подсъдимия, чрез бездействие и запълващи бланкетния състав на разпоредбата на чл.123 от НК са на норми от Наредба 2 за минималните изисквани за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи и по-точно на чл.24, ал.1 и ал.2-на строителните обекти се допускат до работа само работещи други лица, които използват осигурените им лично предпазни средства и специални и работни облекла;техническите ръководители или бригадирите отстраняват работещите, които не използват осигурените им лични и други предпазни средства или са в нетрезво състояние; чл.26, т.1- техническият ръководител изпълнява и контролира спазването на изискванията на ЗБУТ; чл.60-работи на височина се извършват при осигуряване безопасност от падане на хора или предмети, чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства и чл.61-паданията от височина се предотвратяват чрез приспособления, които са достатъчно високи. В голямата си част, съображенията на защитата относно твърденията им за допуснати нарушения на материалния закон са по естеството си оплаквания за необоснованост на акта, което не е касационно основание. В останалата част възраженията за липсата на приложени по делото правила за здравословни и безопасни условия на труд, за трудовите правоотношения на работниците, фазите на завършеност на строителния обект, за това от кого е бил нает на работа пострадалия, дали е имало книга за инструктаж, какви са били договорните отношения между [фирма] и “фирма”, са неоснователни, а подробните аргументи на защитата в по-голямата им част са и неотносими към правната проблематика по настоящия казус. Правилно въззивният съд е отчел всички правни моменти, свързани с елементите от състава на инкриминираното престъпление и изводими от установените по несъмнен начин фактически констатации. По делото е безспорно установено, че подсъдимият е бил технически ръководител на строителния обект, като без значение е етапът на който се е намирало строителството. В това си качество са неоспорими и отговорностите му, свързани с безопасността на хората, извършващи строителни и монтажни работи, като Наредба № 2 е подзаконов нормативен акт, относим към регулиране на обществените отношения във връзка с осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на временни и подвижни строителни площадки, а не част от доказателствената съвкупност, която е необходимо да бъде в кориците на делото. Изводите на съда, че липсата на трудов договор на пострадалия като работник с фирмата изпълнител, не е определяща за отговорността на подсъдимия, е правилен. От значение е факта, че пострадалият фактически е изпълнявал строително-монтажни работи на процесния обект, при това на инкриминираната дата. Възможността да се носи отговорност по чл.123 от НК не зависи от наличието на правноустановена връзка между работодател и работник и от наличието на надлежно сключен трудов договор, а от фактическото изпълняване на посочената дейност. Безспорно установено е, че пострадалият и други лица са извършвали строително-монтажни работи на инкриминирани обект в процесния ден, като за отговорностите на техническия ръководител е без значение как се е стигнало до привличането на пострадалия като работник на строежа, факт е, че работниците са били допуснати да работят на строежа, без да са им осигурени съответните необходими условия за безопасност на труда. Също така, в случая е без значение и обстоятелство колко дни преди инцидента С. е работел на обекта. Освен горното значимо за отговорността на подсъдимия са и установените по несъмнен начин обстоятелства, че работниците на строителния обект, и в частност пострадалият не са използвали лични предпазни средства, а и по отношение на самия обект не е била осигурена необходимата безопасност при работа на височина. Защитата на подсъдимия в допълнението на касационната жалбата, в стремежа си да обоснове защитната си теза е изложила аргументация, свързана с липсата на книга за инструктаж, което принципно е нарушение на правилата за безопасност при извършване на строително-монтажни работи, но липсата на обвинение изключва възможността за произнасяне на настоящия състав по този въпрос, в каквато и да било насока. С оглед на всичко гореизложено, настоящата инстанция намира, че при постановяване на контролирания съдебен акт решаващите инстанции са приложили правилно материалния закон, поради което не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Декларативно се визира и касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, а именно явна несправедливост на наложеното наказание, но не се сочат никакви подкрепящи го аргументи, които да бъдат предмет на касационно обсъждане и контрол от тази инстанция. В обобщение следва да се посочи, че атакуваното въззивно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 102 от 10.07.2013г., постановено по внохд № 138/13г. по описа Апелативен съд-Варна. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: