1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 607 гр.С., 25.10.2010 г. Върховният касационен съд на Р. Б., четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 577/ 2010 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.2 вр. чл.121 от ГПК. Образувано е по искане на Н. о. и., поделение Р. у. „С. о.”[населено място], за допускане на касационно обжалване и за отмяна на определение на В. окръжен съд № 2423 от 29.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 1525/ 2010 г., с което е отменено определение на В. районен съд по гр.д.№ 4399/ 2010 г. и делото е върнато на този районен съд за произнасяне по предявения срещу касатора иск за установяване на трудов стаж от Б. М. И.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че при постановяване на определението въззивният съд е отговорил на процесуалноправният въпрос за характера на иск, с който се претендира установяване на трудов стаж по съдебен ред, в противоречие с практиката на ВКС. В решение № 1098/ 09.10.2008 г. на ВКС, ІV г.о по гр.д.№ 141/ 2008 г. било прието, че искът се предявява срещу териториалното поделение на Н. по местожителството на ищеца. В обжалваното определение било постановено обратното, поради което обжалването следвало да се допусне. Жалбоподателят излага и доводи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По същество поддържа, че искът не е трудов и по него не могат да намерят приложение правилата за подсъдността, които касаят трудови спорове. Заявява, че след като специален закон е предвидил пред кой съд се прилага искът, правилата на ГПК не намират приложение. Моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, след което делото да бъде изпратено по компетентност на районния съд в С.. Ответната страна – Б. М. И. – не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира частната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение – за основателно. Съгласно чл.274 ал.3 от ГПК допускането до такова обжалване е възможно, ако са налице условията по чл.280 ал.1 от ГПК – т.е. ако при постановяване на атакуваното определение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Противоречие с практиката на ВКС има тогава, когато не е съобразена задължителна практика, каквато предпоставка в случая не е налице. Касаторът се позавава на актове на ВКС и ВС, с които се решават конкретни спорове по отменения ГПК, а не на задължителни решения. Обаче съдът приема, че не е обвързан от соченото от касатора основание по чл.280 от ГПК, а само от повдигнатия въпрос. По него е налице противоречива практика, тъй като в обжалваното определение е прието, че иск за установяване на трудов стаж може да се предяви по мястото, където ищецът обичайно полага своя труд. Обратно, в приложеното от касатора определение № 37 от 20.04.1959 г. по гр.д.№ 4569/ 1959 г. е прието, че подсъдността по чл.3 от УУТССР е специална и за предявяване на иска по местожителството на ищеца се следи служебно. Следователно обжалването следва да се допусне. На основание чл.291 т.2 от ГПК съдът приема практиката на съдилищата, цитирана по-горе за неправилна. Вярно е, че УУТССР предвижда специални правила за местната подсъдност, но не е вярно, че за спазване на тази подсъдност съдът следи служебно. Съгласно чл.3 ал.1 от УУТССР искът за установяване на трудов стаж се предявява пред районния съд по местожителството на ищеца. Указът, доколкото съдържа процесуални норми, се явява специален закон по отношение на ГПК, който урежда общите правила за всички граждански съдопроизводства. Поради това няма значение, че действащият ГПК е приет и влязъл в сила след Указа – новият общ закон не отменя мълчаливо действието на стария специален закон. Не е вярно, че ГПК е нормативен акт с по-висок ранг от Указа – съгласно чл.35 от Конституцията от 1947 г. (при чието действие е издаден нормативния акт), указите се издават от президиума на Н. събрание. Те имат еднакъв ранг със законите и кодексите и щом не са отменени изрично след отпадане на правомощието за издаването им, имат същата сила както законите и кодексите. Поради това доколкото чл.3 ал.1 от УУТССР въвежда специално правило за местната подсъдност, именно тази разпоредба следва да намери приложение. Обаче указът не предвижда изрично хипотезата, в която искът е предявен пред местно некомпетентен съд и ответникът не е възразил за подсъдността. При това положение остава да важи правилото по чл.119 ал.3 от ГПК – възражение за местна неподсъдност може да се уважи само ако е направено от ответника в срока за подаване на отговор на исковата молба. С оглед така приетото по въпроса, поради който се налага допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, по същество касационната частна жалба се явява основателна. Съдът е сезиран с иск за установяване на трудов стаж по съдебен ред. Ищецът е посочил, че местожителството му е в С., но е предявил иска пред районния съд във В., тъй като твърди, че там е полагал труда, за който иска да установи стажа. В отговора на исковата молба ответникът Н. е направил възражение за местна неподсъдност. Видно от изложеното, налице са всички законови предпоставки за уважаване на възражението, тъй като специалната норма на чл.3 ал.1 от УУТССР предвижда искът да може да се предяви единствено по местожителството на ищеца, а не по негов избор и в мястото, където трудът е полаган. Неоснователен е доводът, че подсъдността се определя по правилото на чл.114 от ГПК. Тази разпоредба урежда изборна подсъдност която важи за трудовите спорове. Кой спор е трудов се определя от правилото на чл. 357 от КТ – субекти по такива спорове могат да само работодателят и работникът. В случая спорът не е трудов, тъй като Н. не е работодател на ищеца, нито се твърди някога да е бил в каквито и да е правни отношения с ищеца. Следователно не са приложими разпоредбите нито на чл.114 от ГПК, нито на чл.357 от КТ, нито на Регламент на Съвета (ЕО) № 44/ 2001 г. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване и атакуваното определение следва да бъде отменено. Спорът следва да бъде решен от касационния съд, с оглед извода, че местно компетентен да се произнесе по предявените искове е С. районен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определението на В. окръжен съд № 2423 от 29.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 1525/ 2010 г. ОТМЕНЯ определението на В. окръжен съд № 2423 от 29.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 1525/ 2010 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ИЗПРАЩА по подсъдност на С. районен съд гр.д.№ 4399/ 2010 г. на В. районен съд за разглеждане на предявеният от Б. М. И. против Н. о. и. иск за установяване на трудов стаж по съдебен ред. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: