Р Е Ш Е Н И Е № 240 София, 2 май 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ..........Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1311/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения Ф. Ф. К. за възобновяване на НОХД № 251/2009 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев и ВНОХД № 259/2010 на ОС – Благоевград и отмяна на постановената по тях присъда и решение, с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 280 ал.1 вр. чл. 20 ал.3 от НК и му е било наложено наказание шест месеца „лишаване от свобода” и глоба в размер на 500 лева. В искането се изтъкват доводи за допуснато съществено нарушение на процесуалния закон, което е основание за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Претендира се, че осъденият К. е бил признат за виновен в резултат на извършено превратно тълкуване на доказателствата, че съдилищата не са обсъдили противоречивите доказателства по делото, че са отдали предпочитания на тези от досъдебното производство, а не на тези, които те са събрали лично и непосредствено, както и че е било налице противоречие между мотиви и диспозитив на обвинителния акт, касаещо формата на участие на осъдения в престъплението, за което е бил признат за виновен. Сочи се, че в резултат на тези нарушения е бил приложен неправилно и материалния закон с признаването на осъдения за виновен. Обосновава се и касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК с оглед налагането на наказание, което следва да бъде изтърпяно ефективно 12 години след извършването на престъплението. Прави се искане да се възобнови наказателното производство, да се отмени въззивното решение и да се оправдае осъдения или делото да бъде върнато за ново разглеждане. Пред ВКС защитникът на осъдения поддържа искането по изложените в него съображения. Моли за отмяна на въззивното решение и оправдаването на К. или за изменението на решението с прилагане на института на условното осъждане. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 1309 от 26.04.2010 г. по НОХД № 251/2009 г. Гоцеделчевският районен съд е признал подсъдимия за виновен в това, че на 26.11.1997 г. в[населено място] в съучастие[населено място] М. когото подбудил, превел през границата на страната в Република Г. група от четирима български граждани - В. Б., Б. К., М. Арпаджиев и З. Д., без разрешение на надлежните органи на властта, поради което и на основание чл. 280 ал.1 вр. чл. 20 ал.3 вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание една година лишаване от свобода и глоба в размер на 500 лева. На осн. чл. 68 ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на шест месеца, наложено с присъда №15 от 09.02.1995 г. на РС – Гоце Делчев. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия е било образувано въззивно производство пред Благоевградския окръжен съд по ВНОХД № 259/2010 г., приключило с решение № 12, постановено на 16.02.2011 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК е намалено наложеното на К. наказание „лишаване от свобода” на шест месеца. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия 6-месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно. Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения не намира опора в материалите по делото. Първото нарушение се извежда от наличието на противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт относно формата на участие на К. в престъплението по чл. 280 ал.1 от НК. Твърди се , че в обстоятелствената част се сочели факти и мотиви на форма на съучастие по чл. 20 ал.4 от НК, а в диспозитива - на чл. 20 ал.3 от НК. ВКС не констатира обективно да е налице това обстоятелство. И в обстоятелствената част, и в диспозитива на обвинителния акт прокурорът е вменил в отговорност на К. участие в престъплението по чл. 280 ал.1 от НК под формата на подбудителство по смисъла на чл. 20 ал.3 от НК. Ясно и конкретно са описани действията, с които се твърди, че той е мотивирал Ю. М. да преведе през границата без разрешение на съответните гранични власти четирите лица, които сам е завел в[населено място]. По този начин са спазени изискванията на чл. 246 ал.2 и ал.3 от НПК относно съдържанието на обвинителния акт и не е допуснато процесуално нарушение при изготвянето му. Безспорно е, че и със словесното, и с цифровото изписване на състава на престъплението и формата на съучастие при осъществяване на престъплението, К. е бил обвинен в „подбудителство” към престъпление по чл. 280 ал.1 от НК. Не е налице нито непълнота, нито неяснота във формулиране на обвинението спрямо него, която да го е лишила от възможността да разбере в какво престъпление е обвинен и каква форма на задружна престъпна дейност е осъществил. Обвинителният акт е бил напълно годен да сложи началото на съдебната фаза на процеса, а съдържанието му е давало пълна възможност на осъдения да организира защитата си както по фактите, така и по правната квалификация. Друг е въпросът, че обективно действията му са реализирали и друга форма на задружна престъпна дейност – помагачество / по см. на чл. 20 ал.4 от НК/. Т. обвинение обаче не му е повдигано и не е било внасяно с обвинителния акт, което е изцяло в негов интерес. Не се откриват никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано относно предмета и правната му квалификация. Обсъдени са били всички доказателства за и против обвинението, като съдилищата са изложили аргументите си защо не кредитират показанията на част от свидетелите, дадени при последното разглеждане на делото. Липсва порок във формирането на вътрешното убеждение на която и да е от инстанциите по фактите, както и не се констатира да има игнорирани доказателства или недооценени такива. Не почива на отразеното в съдебните протоколи твърдение, че съдилищата са изградили убеждението си относно фактите само въз основа на приобщени доказателства от досъдебното производство. Видно от материалите по делото първоинстанционният съд е провел пълноценно съдебно следствие с личен разпит на мнозинството свидетели. На част от тях – В. Б., Е. К., З. Д., М. Арпаджиев и Г. Д., не се е наложило прочитане на показания, дадени било пред предходни състави, било на досъдебното производство, като съдът е ползвал показанията им, които те са дали в условията на устност и непосредственост пред него. На друга част – А. М., С. М., Ф. У., Б. К., Ю. М., са били приобщени показанията, дадени пред други съдебни състави – тези, разглеждали НОХД № 671/2000г и НОХД № 586/2007 г., но не и показания от досъдебното производство. Не са били допуснати каквито и да е нарушения на процесуалните правила за събиране на доказателства, тъй като са спазени изискванията на чл. 281 от НПК. Не може да бъде упрекнат съда, че е използвал дадената му в процесуалния закон възможност за приобщаване на доказателства в отклонение от принципа за непосредственост при събирането им, след като той е предприел тези действия предвид отдалечеността на деянието във времето и с оглед задължението си по чл. 107 от НПК. Не се констатира която и да е от двете инстанции да е тълкувала превратно събраните от първоинстанционния съд доказателства. Те са анализирани достатъчно ясно, а лаконичността на първата инстанция е била преодоляна от въззивната чрез извършената от нея оценка на доказателствената съвкупност, направена в отговор на възраженията на защитата на К.. Не е недопустимо съдебните инстанции да кредитират едни, а да игнорират други показания на един и същи свидетел, след като са приобщили всички към доказателствената съвкупност и са изложили съображенията, поради които поставят в основата на изводите си именно определени показания на свидетеля. В конкретния случай това са сторили и двете инстанции. С оглед на това ВКС не констатира нарушение на чл. 13 и чл.14 от НПК, което да налага настоящата инстанция да възобнови производството по делото. ВКС не намира за основателен доводът, че въззивното решение не отговаря на критериите на чл. 339 ал.2 от НПК. Съдържанието му сочи на изчерпателен отговор на всички аргументи на защитата, съдържащи се във въззивната жалба и направени в съдебно заседание пред ОС – Благоевград. Съдебният акт е достатъчно ясен и подробен по отношение на обективиране на вътрешното убеждение на въззивния съд относно установените факти и приложимия закон, така че е възможно на молителя и защитата му да проследят как съдът е изградил вътрешното си убеждение и защо е оставил аргументите и исканията им без уважение. С оглед на това не се констатира да е налице нито едно от твърдените нарушения на процесуалните правила, които да представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и да налагат възобновяване на производството по делото и връщането му за ново разглеждане. Изцяло неоснователно е твърдението, че правилното прилагане на материалния закон налага осъденият К. да бъде признат за невиновен по обвинението по чл. 280 ал.1 вр. чл. 20 ал.3 от НК. Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е формирал изводите си относно фактите, включени в предмета на доказване, въз основа на разпит на всички свидетели, които са имали отношение към него. Изводите му относно всички обективни и субективни елементи от състава на това престъпление са направени въз основа на точен и прецизен анализ на тези доказателства. Свидетелите Б. К., Е. К., Б., Д., Арпаджиев безпротиворечиво възпроизвеждат възприятията си от това каква е била ролята на Ф. К. при превеждането на групата през границата. При установените факти, че той сам е предложил на св. Е. К. да намери лица, които да бъдат преведени през границата срещу заплащане, че ги е транспортирал до[населено място], от където ги е поел св. Ю. М., е безспорно, че К. е съзнавал всички обективни признаци от състава на престъплението по чл. 280 ал.1 от НК, което обективно като извършител е осъществил Ю. М.. Без значение е с какви аргументи осъденият е успял да мотивира св. Ю. М. да преведе лицата през границата без разрешение на граничните власти. За съставомерността на престъплението е достатъчно, че тези лица реално обективно са били преведени от М. без разрешение и това е станало по молба от К.. Обяснението, което осъденият е дал на М. – че не може сам да преведе лицата, тъй като вече е бил осъждан, е било достатъчно за конкретния извършител да предприеме действия по изпълнение на престъплението по чл. 280 ал.1 от НК. За да отговаря като подбудител по см. на чл. 20 ал.3 от НК, едно лице не е нужно да извършва продължителна и сложна дейност по склоняване на друго да извърши престъпление. Това как ще се осъществи дейността по подбуждането зависи от конкретиката на обстоятелствата, от личността на евентуалния извършител и от вида на престъплението. В настоящия случай възможността да получи двеста лева, твърдението на К., че има предходни осъждания, които му пречат сам да преведе лицата, както и наличието на родствена връзка са били достатъчни за Ю. М. да бъде склонен и мотивиран от Ф. К. да извърши престъплението. С оглед на това законосъобразно е било прието, че осъденият е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл. 280 ал.1 от НК като подбудител, по който текст на закона е бил признат за виновен и наказан. Материалният закон е приложен правилно и не се налага намесата на касационния съд по реда на възобновяването. Не се констатира такава необходимост и с оглед твърдението за „явна несправедливост” на наложеното наказание. Вярно е, че престъплението е достатъчно отдалечено във времето – повече от дванадесет години, но това не е основание за проява на прекалена снизходителност до степен на ненаказаност на дееца. Продължителността на наказателния процес, надхвърлила границата на „разумността” на срока, който е бил нормално необходим за приключването на разглеждането на дело с обвинение за престъпление по чл. 280 ал.1 от НК, независимо от първоначалния брой подсъдими по него, не се дължи на процесуалното поведение на осъдения К.. Това обстоятелство обаче е било отчетено от въззивния съд напълно в съответствие с практиката на ЕСПЧ и на ВКС и той е намалил наложеното на К. наказание лишаване от свобода, определяйки размера му под законовия минимум. Така индивидуализирано, това наказание от шест месеца лишаване от свобода е съответно на престъплението и на личността на осъдения, който е многократно осъждан. Приложеното свидетелство за съдимост сочи на създадена престъпна упоритост – К. е продължил да върши престъпления от същия вид и след като е започнало наказателното производство по настоящето дело, за което е бил осъден двукратно през 2000 година. По този начин не се констатира наказанието шест месеца лишаване от свобода да не съответства на личността на К., както и на констатираните обстоятелства, влияещи на индивидуализацията му. Липсват основания за оценката на същото като „явно несправедливо”, поради което и не се налага неговото по-нататъшно намаляване. Противоречи на закона искането на защитата за отлагане на изпълнението на така наложеното наказание на осн. чл. 66 ал.1 от НК. Ефективното изтърпяване на наказанието е резултат от предходното осъждане на К. /по НОХД № 389/94г. на Гоцеделчевския РС/, което е пречка за прилагане на института на условното осъждане по настоящето дело. Нещо повече, именно поради това предходно осъждане, в чийто изпитателен срок е осъществено инкриминираното по настоящето дело деяние, К. ще следва да изтърпи на осн. чл. 68 ал.1 от НК и предходното си наказание. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Ф. Ф. К. за възобновяване на ВНОХД № 259/2010 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.