7 Р Е Ш Е Н И Е № 43 София, 15.03.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря И. В. изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 414/2010 година Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 732 от 23.11.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 48 от 15.01.2010 г., постановено по гр. д. № 1862/2007 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав. С обжалваното решение е оставено в сила решение от 18.06.2007 г. по гр. д. № 2049/2006 г. на Софийски градски съд, І отделение, 6 състав, с което е отхвърлен предявеният от Е. И. М. от[населено място] против З. /сега ЗАД/ „Б.” иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за сумата 50 000 лв. и са присъдени разноски на ответника в размер на 1 340 лв. Решението е обжалвано с касационна жалба от ищцата Е. И. М. с оплаквания за неправилност поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Касаторката поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е основал решаващите си изводи за липса на вина в поведението на застрахования водач, причинил увреждащото пътно-транспортно произшествие, на констатациите в постановлението за прекратяване на воденото срещу водача наказателно производство. Релевира довод, че съдът неправилно е кредитирал заключението на назначената по делото автотехническа експертиза, изготвено върху събрани в хода на досъдебното производство свидетелски показания. Позовава се на неправилно приложение на материалния закон при формиране на извода, че правото й на обезщетение за вредите от влошаване на здравословното й състояние във връзка с получените при произшествието травми е погасено поради валиден отказ от обезщетение, обективиран в сключено с ответника - застраховател споразумение. Ответникът [фирма] -[населено място] не изразява становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното : Касационната жалба е основателна. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. М. против [фирма] иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за заплащане на сумата 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от влошаване на здравословното състояние на ищцата вследствие получени при пътно-транспортно произшествие на 11.07.2002 г. травми, Софийски апелативен съд е приел, че искът е неоснователен поради отсъствие на предпоставките по чл.45 от ЗЗД във вр. с чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./. Решаващият аргумент, с който е мотивирана неоснователността на исковата претенция, е отсъствието на вина в поведението на причинилия произшествието застрахован водач, съставляваща условие за ангажиране на функционалната отговорност на ответника по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”. Изводът за липса на вина е обоснован с приетото по делото постановление на прокурор при Софийска районна прокуратура, с което досъдебното наказателно производство срещу водача е прекратено по съображения, че събитието от 11.07.2002 г. съставлява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Съдът се е позовал и на заключението на назначената във въззивното производство автотехническа експертиза, съдържащо констатация за техническа непредотвратимост на инцидента от страна на водача поради внезапно навлизане на ищцата в платното за движение на превозни средства при предприето пресичане на червен светлинен сигнал. Освен с отсъствието на вина като елемент от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, неоснователността на иска е аргументирана и с клаузата на чл.3 от подписаното между страните споразумение с дата 15.03.2005 г., послужило като основание за изплащане на обезщетение от ответника - застраховател за първоначалните вреди от произшествието. Въззивният съд е квалифицирал споразумението като договор за спогодба и е приел, че с клаузата на чл.3 ищцата е извършила валиден отказ от правото си на обезщетение за евентуални бъдещи вреди, породени от състояние на ексцес. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК във връзка с приетия за обуславящ процесуалноправен въпрос за допустимостта при разглеждане на иск по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ съдът да основе изводите си за противоправност и вина в поведението на застрахования водач на постановление на органите на досъдебното производство за прекратяване на наказателното преследване срещу водача. Касационният контрол е допуснат и на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по повод значимия за изхода на делото материалноправен въпрос за действителността на уговорка между застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” и увреденото лице, предвиждаща отказ на увредения от право на обезщетение за бъдещи вреди, които могат да възникнат в случай на евентуален ексцес. В константната практика на ВКС последователно е застъпвано становището, че въпреки характера си на официални документи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.), актовете на органите на досъдебното производство не съставляват доказателства за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Посоченото разрешение е възприето и в задължителната по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК практика на ВКС, формирана с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., което съдържа отговора на релевантния за изхода на настоящото дело процесуалноправен въпрос. В цитираното решение е прието, че в гражданския процес, в който се разглежда иск за обезщетяване на вреди от пътно-транспортно произшествие, актовете на органите на досъдебното производство не се ползват с присъщата на присъдата обвързваща сила по чл.222 от ГПК /отм./, съответно чл.300 от ГПК/, и не могат да послужат като източник на доказателствени и правни изводи относно авторството на деянието, неговата противоправност и вината на дееца; Предпоставките за носене на деликтна отговорност по чл.45, ал.1 от ЗЗД трябва да бъдат доказани пред гражданския съд с доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на делото по иска на увреденото лице съобразно принципите за непосредственост и равенство на страните. В противоречие със задължителната съдебна практика и в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е изградил решаващите си изводи за липса на вина в поведението на застрахования при ответника водач на констатациите в постановлението на Софийска районна прокуратура за прекратяване на досъдебното наказателно производство. Постановлението отразява мнението на разследващия орган за отсъствие на основание за носене на наказателна отговорност от причинителя на произшествието поради случайния характер на деянието по смисъла на чл.15 от НК, изключващ вината на дееца. Констатацията за липса на вина не обвързва гражданския съд, разглеждащ иска на пострадалата по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, тъй като произтича от преценката на събраните в досъдебното производство доказателства, лишени от доказателствена стойност в гражданския процес. Вината в гражданския процес се презумира съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД, а оборването на презумпцията за вина е възможно само с доказателства, ангажирани от страните в този процес. Неправилно въззивният съд се е позовал и на заключението на назначената във въззивното производство автотехническа експертиза, според което ударът е бил непредотвратим за водача поради внезапното навлизане на ищцата в платното за движение на превозни средства при червен светлинен сигнал за пешеходци. При разпита в открито съдебно заседание вещото лице е обяснило, че това становище е изградено изцяло върху свидетелските показания по следственото дело и че не са взети предвид показанията на разпитания във въззивната инстанция свидетел Я. С., който е заявил, че ищцата е пресичала на зелен светофар. Решаващият съдебен състав е отказал да кредитира показанията на посочения свидетел, а се е доверил на експертното заключение, без да съобрази неговата необоснованост, резултат от недопустимостта на доказателствата, с които е аргументирано. По делото е установено категорично, че произшествието е настъпило в[населено място], на кръстовището между бул. „Е.” и ул. „А. Мицкевич”, където е имало „остров” за пешеходци, като непосредствено преди реализирането му водачът П. Б. е управлявал лекия автомобил със скорост 68 км/ч при разрешена от закона скорост 50 км/ч. Поведението на водача, който е управлявал превозно средство в населено място със скорост 68 км/ч при максимална допустима скорост 50 км/ч. и не се е съобразил с характера и интензитета на движението и с наличието на пешеходци в непосредствена близост до платното за движение, несъмнено съставлява нарушение на установените в чл.20, ал.2 от ЗДвП, чл.21 от ЗДвП и чл.116 от ЗДвП правила за управление на превозни средства. В хода на производството по разглеждане на иска с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ не са събрани доказателства, годни да оборят презумпцията на чл.45, ал.2 от ЗЗД за вина в действията на водача по време на произшествието. Като е приел вината за оборена въз основа на необвързващите го констатации в постановлението на органите на досъдебното производство и на базираното върху свидетелски показания от досъдебното производство експертно заключение, въззивният съд е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод за отсъствие на елемент от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45, ал.1 от ЗЗД и на основание за носене на функционална отговорност по реда на чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ от ответника в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на причинителя на произшествието. Не кореспондира с материалния закон и със съдебната практика, изразена в решение № 542/21.11.1988 г. на ВС, І г. о., становището на въззивната инстанция за неоснователност на иска по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ поради извършен от ищцата отказ от правото на обезщетение. В цитираното решение е прието, че отказът от права /като например право на изкупуване по чл.33, ал.2 от ЗС, право на възлагане по чл.288, ал.2 от ГПК /отм./, право на наследство, право на възражение за придобивна давност и право на обжалване/ е недействителен, ако е направен преди възникване на съответното право в патримониума на неговия носител. На основание чл.291 от ГПК настоящият съдебен състав приема за правилна застъпената в решението съдебна практика, която предопределя отговора на обусловилия изхода на конкретното дело материалноправен въпрос. Между страните не е съществувал спор, че на 15.03.2005 г. е сключено споразумение, с което ответникът - застраховател по застраховката „Гражданска отговорност” на водача П. Б. се е съгласил да изплати на ищцата Е. М. обезщетение за непосредствените неимуществени вреди от произшествието, а в клаузата на чл.3 е обективирано изявление на пострадалата, че за в бъдеще тя няма да има други претенции за обезщетяване на вреди от същото събитие, включително за вреди, породени от състояние на ексцес. Възникването на право на обезщетение за вреди от ексцес е обусловено от обективното проявление на ексцеса, т. е. от последващо влошаване на здравословното състояние на увреденото лице, пряко свързано с получените при деликта увреждания на здравето. Отказът от право на обезщетение за неимуществени вреди от ексцес би бил валиден само тогава, когато е извършен след проявлението на ексцеса и настъпването на вреди от него в правната сфера на пострадалия. Предварителният отказ от обезщетение, направен преди да са настъпили вредите, е недействителен и няма погасителен ефект спрямо бъдещото право на обезщетение. Поради недействителността на отказа уговорката между застрахователя на делинквента и увреденото лице, че в случай на евентуален ексцес увреденият няма да претендира обезщетение за новопроявилите се вреди, е лишена от правни последици и е без значение за основателността на прекия иск срещу застрахователя по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./. Застъпвайки противоположно становище, въззивният съд е нарушил материалния закон и незаконосъобразно е отхвърлил предявения иск. Предвид изложените съображения, обжалваното въззивно решение е неправилно и подлежи на отмяна на основание чл.293, ал.2 от ГПК. Правният спор следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция по аргумент за обратното от чл.293, ал.3 от ГПК, тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. Предявеният иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ е частично основателен. От събраните пред инстанциите по същество доказателства е установено по несъмнен начин, че в резултат на виновно и противоправно причиненото от застрахования в [фирма] водач П. Б. пътно-транспортно произшествие ищцата - сега касатор, Е. М. е получила множество телесни увреждания, сред които и травма на гръбначния стълб, изразяваща се в счупване на един гръден прешлен и на израстъците на три други гръдни прешлена. Претърпените по повод на травмата преки неимуществени вреди са обезщетени доброволно от ответника - застраховател чрез изплащане на обезщетение в изпълнение на споразумението от 15.03.2005 г. В първоинстанционното производство е прието неоспорено заключение на съдебно-медицинска експертиза, което съдържа категорични констатации за настъпило след подписване на споразумението обективно влошаване на здравословното състояние на касаторката, свързано с усложнения на травматичната увреда на гръбначния стълб. Усложненията се изразяват в проява на остеопения, представляваща І-ви стадий на намалена костна плътност на гръбначния стълб, и в увеличение с 5 градуса на кривината на оформилата се в областта на счупването гърбица на гръбначния стълб, нарастнала към 2006 г. на 50 градуса. Според вещото лице, остеопенията се дължи изцяло на обездвижването на гръбнака вследствие на получената травма със счупване, а увеличението на кривината на гърбицата, преодолимо само чрез оперативна интервенция с метална фиксация, е в пряка причинна връзка със счупването на прешлена и на прешленните израстъци. За съществуването на усложненията свидетелства и неоспореното експертно решение № 4118/21.10.2005 г. на Т., с което на Е. М. е определена 74 % трайно намалена трудоспособност, в т. ч. и по повод трайните функционални нарушения от фрактурата на прешлените. Установените обстоятелства сочат на причинно-следствена връзка между проявилите се здравословни усложнения и претърпяната при произшествието на 11.07.2002 г. травма. Наличието на причинно-следствена връзка съставлява основание за ангажиране на отговорността на ответника - застраховател по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за обезщетяване на нововъзникналите в правната сфера на касаторката неимуществени вреди, породени от състоянието на ексцес. При съобразяване на тежестта и характера на усложненията, на интензитета на понесените във връзка с тях болки и страдания, на прогнозата за развитието им и на възрастта на увреденото лице /37 г./, релевантни според указанията в т.2 от ППВС № 4/1968 г. за прилагане на въведения с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, настоящият състав приема, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за понесените вследствие на ексцеса неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв. Искът с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ е основателен до размер на посочената сума, която ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата след частична отмяна на въззивното решение. За разликата до пълния претендиран размер от 50 000 лв. искът е неоснователен и правилно е отхвърлен от въззивния съд, което налага потвърждаване на решението в тази му част. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника в размер на разликата над сумата 540 лв. до сумата 1 340 лв., която не се дължи от касаторката предвид крайния изход на спора. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касаторката разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на уважената част от иска, в размер на сумата 336 лв. Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.6 от ГПК в тежест на ответника следва да се възложи и държавната такса върху уважената част от иска за трите съдебни инстанции, възлизаща на 4 000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 и ал.2 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 48 от 15.01.2010 г. по гр. д. № 1862/2007 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, в частта, с която е оставено в сила решение от 18.06.2007 г. по гр. д. № 2049/2006 г. на Софийски градски съд, І отделение, 6 състав, в частта за отхвърляне на предявения от Е. И. М. против [фирма] иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за сумата 40 000 лв. и в частта относно присъденото в полза на [фирма] юрисконсултско възнаграждение за разликата над сумата 540 лв. до сумата 1 340 лв., вместо което постановява : ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на Е. И. М. с Е. [ЕГН] от[населено място], ж. к. „О.-2”, бл.214, вх.Г, ет.7, сумата 40 000 лв. /четиридесет хиляди лв./ - обезщетение за неимуществени вреди от влошаване на здравословното й състояние във връзка с получена при пътно-транспортно произшествие на 11.07.2002 г. травматична увреда /фрактура на прешлени/, на основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, ведно със законната лихва от 01.06.2006 г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 48 от 15.01.2010 г., постановено по гр. д. № 1862/2007 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, в останалата част. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Е. И. М. сумата 336 лв. /триста тридесет и шест лв./ - разноски за трите съдебни инстанции, на основание чл.78, ал.1 от ГПК. ОСЪЖДА [фирма] да заплати по сметка на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД сумата 4 000 лв. /четири хиляди лв./ - държавна такса върху уважената част от иска, на основание чл.78, ал.6 от ГПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :