Р Е Ш Е Н И Е №15 София, 16.02.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 60077 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба П. В. Б. чрез пълномощниците му адвокат Б. Б. и адвокат В. Д. против решение № 95 от 16.03.2016 г., постановено по т.д. № 27 по описа за 2016 г. на Апелативен съд-П., с което е потвърдено решение № 108 от 3.11.2015 г. по т.д. № 24/2015 г. на Окръжен съд-Хасково за признаване за установено по отношение на П. В. Б., че съществува вземане на М. С. М. по Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 963/18.09.2014 г., издаден по ч.гр.д. № 1931/2014 г. на Хасковски районен съд в размер на 65 000 лв., произтичащо от Запис на Заповед от 6.10.2012 г., ведно със следващата се законна лихва върху главницата от предявяване на вземането – 12.09.2014 г. до окончателното й изплащане, както и разноските по заповедното и съдебното производство. В касационната жалба са наведени доводи за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради отказа да се съберат поискани доказателства и неправилно приложение на процесуалния закон, поради извода, че към първото по делото съдебно заседание е настъпила преклузията на правата на ответник да прави възражения и искания. М. С. М. чрез пълномощника си адвокат А. Г. оспорва касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски. С определение № 384 от 28.10.2016 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса за условията, при които настъпва преклузията за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производство по търговски спорове, поради противоречие с практиката на ВКС по решение № 382/6.01.2015 г. по гр.д. № 1558/2014 г., IV г.о. и решение № 163/17.01.2012 г. по гр.д. № 965/2010 г., I т.о. Въпросът е относим към настоящия правен спор, по който райзглеждайки въззивната жалба на П. В. Б., Апелативен съд-П. е констатирал, че в исковата молба, ищецът се позовава на вземане по запис на заповед, което длъжникът не е погасил след падежа, а ответникът е оспорил исковата молба в отговора си, като основното му възражение се отнася до липсата на каквито и да е каузални правоотношения с ищеца, поради което счита, че ищецът следва да докаже фактите, от които произтича вземането му, пораждане на задължението по каузалното правоотношение и неговия размер. В допълнителната искова молба ищецът излага съображения, че каузалността не е елемент от състава и съдържанието на записа на заповед, че не сочи записът на заповед да има гаранционно обезпечителна функция и заявява, че претендира процесната сума на основание ценната книга, материализираща вземането, признато от заповедния съд. В допълнителния отговор ответникът допълва първоначалното си възражение и оспорва доводите на ищеца, че записът на заповед сам по себе си доказва наличието на задължение по отношение на ищеца. Доказателства – записа на заповед – е ангажирал само ищеца. В първото по делото съдебно заседание ответникът е посочил, че записът на заповед е подписан от него като гаранция за един бъдещ договор за заем, който обаче не е сключен между страните, те не са получавали средства по него и въобще основанието не се е осъществило. На това се основават възраженията в отговора и допълнителния отговор, че липсва каузално правоотношение. Доводите във въззивната жалба са свързани с извода на първоинстанционния съд, че не се твърди от никоя от страните наличие на каузално правоотношение между тях, като обезпечение на което да е издаден процесният запис на заповед и поради липса на твърдения в горния смисъл и непредставяне на доказателства от страна на ответника за погасяване на вземането, то ответникът дължи процесната сума. При тези констатации въззивният съд е приел, че ищецът като кредитор-поемател не е длъжен да навежда, а оттук и да доказва съществуването на каузална сделка, след като се позовава само на менителничен ефект, от който черпи правата си срещу ответника. Ответникът и в двата си отговора възразява, че липсва каквото и да е каузално правоотношение между страните. При така изразените становища на страните, ищецът е този в чиято тежест е да установи действително менителнично задължение, а ответникът – че е погасил това си задължение. Посоченото от първоинстанционния съд в определението по чл.146 от ГПК, че ищецът следва да докаже предаването на паричната сума по записа на заповед, е в повече от заявените доводи на страните, но при постановяване на решението е съобразен абстрактния характер на записа на заповед, при който основанието за плащане не е елемент от съдържанието, поради което не е условие за действителност на ефекта. Ответникът е загубил процесуалното си право да навежда други възражения след изтичане на срока за подаване на допълнителен отговор, включително и заявеното от негова страна в първото съдебно заседание възражение за преддоговорни отношения по повод издаването на процесния запис на заповед. С него не се конкретизират двата отговора, които отричат съществуването на каквито и да е каузални отношения, поради което за това възражение са настъпили последиците на чл.370 ГПК и то е преклудирано, съответно за него не следва да се допуска събирането на доказателства. С решение № 382/6.01.2015 г. по гр.д. № 1558/2014 г., IV г.о. е дадено тълкуване, че съгласно чл.133 вр. с чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти – т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. ОСГТК ВКС. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпа всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указвал съгласно чл.146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл.147 от ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства“. Същото тълкуване – че правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.370 ГПК /респ.срока за допълнителен отговор/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада на делото при разглеждането му открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страда с оглед на доклада или на указанията на съда – съобразено със специалните правила на особеното исково производство по търговски спорове – е дадено в решение № 163/17.01.2012 г. по гр.д. № 965/2010 г., I т.о. Настоящият съдебен състав също възприема посочената практиката на ВКС. В. решение й противоречи и следва да бъде отменено като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Възраженията на ответника в отговора и допълнителния отговор на исковата молба са били неясни, но неяснотата във възражението е била отстранена от него в първото по делото съдебно заседание, преди доклада по чл.146 ГПК, но в последния не са отразени фактическите твърдения за наличие на преддоговорни отношения с ищеца по договор за заем, с оглед на които е подписан записа на заповед, който договор за заем не е сключен и не са получени паричните средства, нито по тях е разпределена доказателсвената тежест. В. съд не е отчел, че при неизпълнение задълженията на първоинстанционния съд по чл.145 и чл.146 ГПК, не е настъпила преклузия за ангажиране на доказателства; игнорирал е изяснените от фактическа страна в първото съдебно заседание неясни възражения на ответника в отговора и допълнителния отговор на исковата молба; не е изпълнил задълженията си при непълен доклад по чл.146 ГПК да даде указания на страните относно възможността да посочат относими за делото доказателства /Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/ и в нарушение на съдопроизводствените правила е отказал да събере поисканите от ответника доказателства. Изложеното налага делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд, който да даде възможност на страните да ангажират доказателства с оглед уточнените по реда на чл.145, ал.2 ГПК в първото съдебно заседание по делото фактически твърдения на ответника. Разноските за настоящото производство следва да бъдат присъдени с оглед изхода на въззивното производство при новото разглеждане на делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 95 от 16.03.2016 г., постановено по т.д. № 27 по описа за 2016 г. на Апелативен съд-П.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-П.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: