Р Е Ш Е Н И Е
№ 128
гр. София, 16.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Кънчева
Петя Шишкова
при секретар Ил.Рангелова и с участието на прокурора от ВКП Ив. Симов, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КД № 338/18 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по постъпили жалби от подсъдимия В. А. и от частните обвинители и граждански ищци Ц. К., К. М. и В. В., както и по протест на прокурор при ВтАП срещу решение № 309/12.12.2017г., постановено по ВНОХД № 379/2017г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е изменена присъда № 34/13.07.2017г., постановена по НОХД № 13/2017г. по описа на Окръжен съд – гр. Плевен. Първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен в това, че на 08.09.2016г. в [населено място] по непредпазливост причинил смъртта на П. М. К. в следствие на умишлено нанесена средна телесна повреда, изразяваща се в черепно-мозъчна травма с масивен излив на кръв в меките мозъчни обвивки – субарахноиден и кръвоизлив в мозъчните стомахчета, и оток на мозъка, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота, и на основание чл.124, ал.1, пр.2, вр. чл.129, ал.2 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. В. А. е осъден да заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди на съпругата, сина и дъщерята на К. в размер на по 27 000лв., в едно със законната лихва, държавна такса и разноски. Въззивната инстанция е преквалифицирала деянието в такова по чл.124, ал.1, пр.3, вр. чл.130, ал.1 от НК, намалила е наказанието на две години и шест месеца и е увеличила с по 3000лв. присъденото обезщетение на всеки един от тримата граждански ищци.
Прокуратурата протестира срещу приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляването на наказанието. Позовава се на трите касационни основания, като твърди, че анализът на доказателствата е неправилен, че средната телесна повреда е умишлена, тъй като деецът е съзнавал, че нанася удар в главата на лице, което е с намалени съпротивителни сили поради употребения алкохол и напредналата възраст, както и че наказанието от две години и половина не е съобразено с точната квалификация на деянието и с обремененото съдебно минало на А..
Гражданските ищци и частни обвинители излагат съображения за умишлено причиняване на средна телесна повреда, несправедливост на наказанието, свързана с неправилното преквалифициране на деянието от въззивния съд, и желаят увеличение на сумите по гражданския иск.
В касационната жалба от името на подсъдимия и допълнението към нея се иска оправдаването му, тъй като авторството не е доказано. Излагат се съображения за участие на още две лица, някое от които е нанесло фаталния удар. Като процесуално нарушение се изтъква възприемането от страна на съда на различна фактическа обстановка от тази, с която подсъдимият е изразил съгласие.
В съдебно заседание представителят на прокуратурата поддържа искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Намира, че умишленото причиняване на средна телесна повреда е доказано.
Повереникът също пледира за отмяна на решението и връщане на делото на въззивната инстанция. Релевира неправилно приложение на материалния закон при установено умишлено причиняване на средна телесна повреда и явна несправедливост на наказанието в следствие на по-леката квалификация. Гражданските ищци и частни обвинители К. и М. се присъединяват към искането му. В. не се явява в съдебно заседание.
Защитникът на подсъдимия моли за оправдаването му, като твърди, че при данните за друг извършител, присъдата почива на предположения.
Самият подсъдим моли искането в протеста и жалбата на гражданските ищци и частни обвинители да не бъде уважавано. Заявява, че не е ударил умишлено К., пледира за намаляване на наложеното му наказание.
Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
Искането за отмяна на атакуваното решение е основателно.
Касационната инстанция констатира допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че в хипотеза на задължителна експертиза по смисъла на чл.144, ал.2, т.2 от НПК, съдът неаргументирано е отказал да се съобрази със заключението й, без да назначи повторна или допълнителна, като е заместил изводите на вещите лица със свои собствени. Нарушението е допуснато при анализа на документите с данни за обективни медицински находки и експертизите, които са имали за задача да ги изследват, като съдът ги е интерпретирал противоречиво, употребил е погрешно термини от областта на медицинската наука, неправилно е отнесъл съдебна практика до случай, за който не се отнася, смесил е фактите от действителността, изпълващи съдържанието на правната норма, каквито са конкретните увреждания и механизма на причиняването им, с елемент от състава на престъплението, каквато е телесната повреда.
Когато за изясняване на съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване по делото, са необходими специални знания, се назначава експертиза. Тя е задължителна при необходимост от установяване характера на телесната повреда. В хода на досъдебното производство е назначена съдебно-медицинска експертиза, чието заключение е прието от съда. По време на съдебното следствие е назначена и приета без възражения и допълнителна СМЕ. В нито едно от двете заключения не се споменава причиняване на лека телесна повреда, нито се говори за две отделни телесни повреди. Въпреки това, именно такива са изводите на въззивния съд.
С обжалваното решение е прието за установено, че подсъдимият е нанесъл само един удар на пострадалия в челно-слепоочната област в ляво, в резултат на който той е получил кръвонасядане и дребно охлузване на лицето и мозъчно сътресение и субарахноидален кръвоизлив. Кръвоизливът е резултат от травмата в областта на лицето. По-късно К. е развил оток на мозъка, който е в пряка-причинно следствена връзка с нанесения му удар. Починал е след осем дни, като причината за смъртта е черепно-мозъчната травма.
При така възприетата фактическа обстановка, съдът е решил, че причинената от подсъдимия телесна повреда е лека по смисъла на чл.130, ал.1 от НК. Според него увреждането е кръвонасядане на лицето, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Кръвоизливът под меките мозъчни обвивки и в мозъчните стомахчета, както и отокът на мозъка, са дефинирани като „усложнения“, за които А. не следва да носи отговорност, защото не ги е причинил съзнателно. За него те били „нежелан и недопускан резултат“. Той причинил умишлено по-леко увреждане, а „след това е настъпило по-тежко по вид такова“. Според Великотърновския апелативен съд при причиняване на телесна повреда е от значение най-тежкият резултат, но при смърт по непредпазливост, следва да се установи какъв вид увреждане деецът умишлено е причинил.
Така развитите разсъждения са правно и логически неиздържани. Пренебрегнато е същественото обстоятелство, че кръвоизливът не е настъпил по-късно, за да се определи като „усложнение“, а в момента на нанасяне на удара. Въздействието е било достатъчно силно, за да доведе освен до кръвонасядане, и до мозъчно сътресение. Експертизата е установила, че от резкия и силен тласък на мозъка в черепната кухина са се разкъсали пиалните артерии и е започнал изливът на кръв, а по-късно е прогресирал и мозъчният оток. Фактът, че една травма е предизвикала няколко морфологични изменения в организма на пострадалия, е погрешно интерпретиран от съда, който е приел наличие на две самостоятелни телесни повреди. Пренебрегнати са задължителните указания на ППВС №3/79г., според които в нормата на чл.130, ал.1 от НК законът визира „всички увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота“. Ако съдът е счел, че от данните по делото се установява, че причинените телесни повреди са няколко, е бил длъжен да възложи на вещите лица да определят вида на всяка от тях. В конкретния случай, в отговора на въпроса за вида и характера на телесните повреди, те са посочили единствено „разстройство на здравето, временно опасно за живота“, което представлява средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.2 от НК, а не такава по чл.130, ал.1 от НК.
Нарушена е и предписаната от процесуалния закон последователност на правния анализ. Смесени са елементи от обективния и субективния състав на престъплението. Съдът е бил длъжен на първо място да даде отговор на въпроса какво деяние е извършено, а едва след това да прецени дали е извършено виновно и при каква форма на вина. Няма как увреждане, което обективно представлява средна телесна повреда, да се квалифицира като лека заради липсата на пряк умисъл у дееца. Във всички случаи, когато съставът на престъплението включва причиняване на телесна повреда, деецът носи отговорност за настъпилия по-тежък резултат, а от субективното му отношение към него зависи дали деянието се квалифицира като престъпление по чл.129, или чл.133 от НК, по чл.124 или чл.122 от НК.
При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да проведе съдебно следствие, в хода на което чрез назначаване на допълнителна съдебно-медицинска експертиза или чрез провеждане на разпит на вещите лица, изготвили вече съществуващите по делото, да преодолее съмненията относно броя на телесните повреди и техния характер, след което да анализира надлежно събраните доказателствени средства в тази насока, за да установи фактите, включени в предмета на доказване и да приложи правилно материалния закон към тях.
Други процесуални нарушения не се констатираха. В изготвеното от служебния защитник допълнение към касационната жалба се твърди, че е проведено съкратено съдебно следствие, при което подсъдимият е приел всички факти за установени, с изключение на вината, а апелативният съд незаконосъобразно е възприел различна фактическа обстановка. При справка с протокола от проведеното на 03.02.2017г. съдебно заседание се установява, че в хода на съкратеното съдебното следствие по реда на чл.371, т.1 от НПК е постигнато съгласие свидетелите по списъка към обвинителния акт, с изключение на един, да не бъдат разпитвани непосредствено от съда. При така избраната процедура, постигнатото съгласие не е по фактите, а за това при постановяване на присъдата, да се ползват свидетелските показанията от досъдебното производство. Въз основа на тях и на останалите доказателства и доказателствени средства, събрани и проверени от съда, той е свободен на достигне до различни фактически изводи, от съдържащите се в обвинителния акт.
Оплакването за недоказаност на авторството на деянието, поради данни за съучастие с още две лица, както и за това, че ударът, довел до смъртта на К. е нанесен от друго лице, всъщност касае необоснованост на съдебното решение, каквото касационно основание не е предвидено в закона. Не е ясно и по какъв начин е представено като аргумент в подкрепа на искането за оправдаване, след като извършителите носят отговорност и при съучастие. Във връзка с така изразената позиция в жалбата възникват съмнения, доколко е спазена разпоредбата на чл.98, ал.2 от НПК, тъй като самият подсъдим в обясненията си признава, че е ударил К., но твърди, че това е станало след като последният е произвел изстрели срещу него, ударил го е по ръката с пистолета и е замахнал за втори удар. Заявява, че не е видял друг да го удря.
Доколкото фактическите изводи следва да бъдат изградени върху събрани по надлежния ред доказателства и доказателствени средства, касационната инстанция провери дейността на съда по анализ и оценка на източниците на информация за самоличността на извършителя, при което констатира, че изискванията на процесуалния закон са спазени. Защитникът е направил идентични възражения пред въззивния съд, който е изследвал задълбочено показанията на св.М. и св.Р., в които се съдържат данни за нанесен удар от друго лице. Установил е, че нито един от тези свидетели не възпроизвежда лични възприятия. М. е разпитвана два пъти. Пред разследващия полицай е заявила, че след В., удар на К. е нанесъл и „М.“/Ц./. По-подробни пояснения е дала при разпита пред съдия, когато е заявила, че докато е дърпала В., „някой“ е ударил К., но тя не е видяла кой. Попитала е „М.“/П./, дали е той, но тъй като отрекъл, решила, че е „М.“. Така казала и на съпруга си св.Р.. Той лично е възприел, че Г. дърпа „М.“, но не и удар от страна на последния. От друга страна, М., Р., П. и Ц. са категорични, че подсъдимият е ударил пострадалия, което признава и самият той. Експертното изследване на трупа също е констатирало, че травмата, довела до смъртта на К. е само една. Двете охлузвания на гърдите и на коляното не отговарят да са причинени при същата ситуация. Твърдението, че ударът в главата на пострадалия е предшестван от нападение от негова страна е изолирано, съдържа се само в обясненията на подсъдимия, поради което правилно е преценено като негова защитна версия.
Искането за корекция на размера на присъдените обезщетения е лишено от обосновка. Нито гражданските ищци и частни обвинители, нито подсъдимият са посочили в жалбите си причините, поради които са изразили несъгласие със съдебното решение. Мотивите на въззивния съд са изчерпателни и от тях е видно, че принципите на справедливостта са спазени и не е допуснато нарушение на чл.52 от ЗЗД.
При изписването на диспозитива на съдебния акт, въззивният състав следва да съобрази обстоятелството, че времето и мястото на извършване на престъплението кореспондират с времето и мястото на осъществяване на изпълнителното деяние, а не на настъпване на вредоносния резултат.
С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.3 т.2 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение
Отменя решение № 309/12.12.2017г., постановено по ВНОХД № 379/2017г. на Великотърновския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.