6 Р Е Ш Е Н И Е №79 гр. София 16.07.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1535 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 85 от 30.12.2013г. по т.д. № 1755/2013г. на Апелативен съд - София, с което след отмяна на решение от 20.12.2012г. по т.д. № 5425/2011г. на Софийски градски съд в осъдителната част, са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД до размер от 88 920 лева - възнаграждение по договор за услуги от 01.07.2010г., както и иск с правно основание чл.86 ЗЗД до размер от 5326,42 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на диспозитивното и състезателното начало въззивният съд е подменил волята на страните, като е приел, че не е налице изпълнение на договора, тъй като ответникът по иска, както в първоинстанционното производство, така и във въззивната си жалба е признал, че работата по договора, за която са издадени фактурите и по която ищецът е подизпълнител, е извършена и приета. Ответникът изрично е посочил, че не оспорва салдата по фактурите, размера на вземането, извършването на услугите и доставката, като оспорва единствено настъпването на падежа на вземането. Касаторът се позовава и на двустранното подписване на фактурите, тяхното осчетоводяване при двете страни и извършеното във връзка с тях частично плащане от ответника по иска в хода на процеса. Претендира разноски за касационното производство в размер общо на 6683,93 лева, от които 4800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, 1884,93 лева – държавни такси за двете фази на касационното производство, за които представя списък по чл.80 ГПК. Ответникът, С. А. Р., действащ като [фирма], счита, че жалбата е неоснователна. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по въпроса за доказателственото значение на направено от ответника съдебно признание на релевантен за основателността на иска факт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че липсват доказателства относно вида и обема на изпълнените услуги, поради което не се дължи претендираното възнаграждение. Посочено е, че чл.4, ал.1 от сключения между страните договор съдържа само максимално допустимия размер на месечното възнаграждение за услуги от вида на договорените – почистване на спирки, трасета и обръщателни уха на електротранспорта в София и предоставяне на работници и машини за комплексно почистване по предварителни заявки, без посочване на единични цени. Изведено е, че при липса на описание на извършените дейности и наименование на услугите в представените 10 броя фактури, издадени във връзка с договора, с тях не се доказва наличие на изпълнение на конкретни видове услуги и съгласуване на възнаграждение за тях. По релевирания правен въпрос: По поставения правен въпрос за доказателственото значение на направено от ответника съдебно признание на релевантен за основателността на иска факт е формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС: решение № 475/08.06.2010г. по гр. д. № 1311/2009г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 117/08.07.2011 г. по т. д. № 1076/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 199/05.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 70 / 29.05.2013г по гр.д. № 579 / 2012г. на ВКС, II ГО; решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/ 13г. на ВКС, II ТО и др. В нея еднозначно е прието, че признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието в процеса на релевантен за спора факт се преценява от съда, съобразно правилото на чл.175 ГПК, с оглед всички обстоятелства по делото. Настоящият състав възприема напълно даденото разрешение по обусловилия допускането на касационен контрол процесуалноправен въпрос. По съществото на касационната жалба: Въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с посочената практика по чл.290 ГПК на ВКС. Решаващият състав на апелативния съд не е взел предвид при постановяване на решението изричното изявление на представителя на ответника по иска, направено в първото по делото съдебно заседание в първоинстанционното производство, че неоспорва извършването на услугите и размера на вземането за възнаграждение, в каквато насока се конкретизира отговора на исковата молба, като поддържа единствено, че не е настъпил падежа на претендираната главница, което становище е изразено от същата страна и във въззивната й жалба. Като не е обсъдил направеното признание на относимите за спора факти с оглед всички установени по делото обстоятелства, решаващият състав е допуснал съществено процесуално нарушение на правилото на чл.175 ГПК, довело до формирането на неправилни фактически и правни изводи. Правилно е установено от въззивния съд, че първата фактура № 102 / 24.02.2010г., с оглед изричното отбелязване в нея, е съставена в изпълнение на предходен договор от 01.07.2009г. с идентичен предмет, сключен между страните. Въпреки, че по отношение на останалите 9 на брой двустранно подписани фактури е прието, че са съставени в изпълнение на процесния договор от 01.07.2010г. за предоставяне срещу възнаграждение на работници и служители за комплексно почистване на спирки, трасета и обръщателни уха на електротранспорта в [населено място], въззивната инстанция е направила извод за недължимост на възнаграждението по тях, поради непосочване на вида и обема на фактурираните услуги. Решаващият състав се е позовал на факта, че договорът предвижда изпълнение на услуги от вида на договорените в съответствие с предварително изготвени протоколи за всеки месец с подробно изброени дейности – ежедневни и седмични, описани в предварително съставен един месец по-рано протокол, какъвто не е представен от ищеца. Въззивният съд не е отчел признанието от страна на ответника на извършването на услугите по фактурите, техния размер и съответствието им с на договореното, както и факта, че оспорването на иска се основава единствено на възражението, че падежът на вземанията не е настъпил. Не е съобразено, че предварителното едностранно изготвяне на протокол за услугите, които следва да бъдат извършени, съгласно договора е задължение на възложителя, поради което липсата на такъв протокол не може да бъде основание за неплащане на възнаграждението за извършените услуги, за които не се оспорва, че са включени в предмета на договора, възложени са за съответния период и се признава размера на дължимото възнаграждение. Въззивният съд не е отчел и обстоятелството, че тези услуги са били възложени от [фирма] на ответника по делото с договор за обществена поръчка от 30.04.2009г., със срок на действие две години, който от своя страна е сключил договор за тях с ищеца, като ответникът е поддържал, че услугите са извършени и по тях му се дължи плащане от възложителя по обществената поръчка. Не са взети предвид и обстоятелствата, че фактурите са двустранно подписани и осчетоводени от двете страни и то при съвпадащи салда по водените във връзка с тях сметки. Възражението за неоснователност на иска за заплащане на възнаграждението по процесния договор от 01.07.2010г., се мотивира от ответника единствено с клаузата на чл.5, ал.2 от този договор, предвиждаща, че плащането на дължимата сума за почистване се извършва по банков път за предходния месец срещу подписана оригинална фактура, в срок от три работни дни от получаването на превода от [фирма] и с липсата на плащане от последния на извършените услуги по договора за обществена поръчка. Тази клауза неправилно е приета от апелативния съд за нищожна, поради поставяне под условие заплащането на възнаграждението за услугите от плащане на плащане от трето лице. Изводът, че обвързването на изискуемостта на вземането за възнаграждение с бъдещо несигурно събитие е в противоречие с разпоредбата на чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД, произтича от неправилното прилагане на разпоредбите на чл.9, чл.20 и чл.266 от ЗЗД. В съответствие с принципа за свобода на договарянето, страните по делото са обвързали плащането по сключения между тях договор с това по обществената поръчка, поради възлагане на услугите, предмет на договора за обществена поръчка, от изпълнителя по нея на ищеца. С клаузата на чл.5, ал.2 от процесния договор не се цели безвъзмездно извършване на услугите, поради което изразената в нея воля на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, е плащането по договора да бъде обвързано от това изпълнение на възложителя по договора за обществена поръчка на задължението му за плащане на възнаграждението, което е точно по см. на чл.63 ЗЗД, вкл. във времево отношение. В договора за обществена поръчка е предвидено плащането да се извърши до 12 месеца след представяне на разходооправдателен документ - данъчна фактура, издадена от ответника по делото, явяващ се изпълнител по този договор, към която се прилага приемо – предавателен протокол, подписан от двете страни. Следователно, изискуемостта на възнаграждението по процесния договор е обвързана с точното изпълнение на задължението за плащане на услугите от възложителя по договора за обществена поръчка, което е 12 месеца от извършването на услугата, доколкото представянето на разходооправдателните документи, като условие за това с плащането, зависи от ответника по делото /чл.25, ал.2 ЗЗД/. Ето защо, в случай, че възложителят по договора за обществена поръчка не заплати дължимото от него възнаграждение в рамките на очертания срок от 12 месеца, следва да се приеме, че падежът на вземането за възнаграждение по чл.5, ал.2 от процесния договор настъпва три работни дни след изтичане на този срок. Съгласно приетото заключение на вещото лице, което е изготвено след проверка в счетоводствата и на двете страни и не е оспорено от тях, по седемте фактури, по които се претендира запращане на главница от по 14 820 лева с ДДС по процесния договор от 01.07.2010г. /съобразно справката по чл.366 ГПК към исковата молба/, е заплатена единствено сумата по фактура № 161 / 24.09.2011г., като плащането е извършено на 20.06.2012г. след завеждане на исковата молба на 20.12.2011г., което обстоятелство е от значение за спора и следва да бъде взето предвид, с оглед правилото на чл.235, ал.3 ГПК. По останалите шест фактури / № 183 / 30.11.2011г., № 194 / 30.12.11г., № 195 / 28.01.2011г., № 200 / 28.02.2011г., № 206 / 28.03.2011г. и №216 / 27.04.2011г./ не са заплатени услугите, осчетоводени и от двете страни в размер на 88 920 лева. По първите три от тези фактури са постъпили в рамките на 12 месечния срок за плащане по договора за обществена поръчка преводи по сметката на ответника на дължимото от възложителя по обществената поръчка възнаграждение съответно на датите 28.11.2011г., 30.12.2011г. и 01.08.2012г., с оглед на което вземанията по фактурите са станали изискуеми с изтичането на срок от три работни дни от датата на преводите. По останалите три фактури няма извършен превод от възложителя по обществената поръчка в 12-месечния срок за изпълнение на задължението му, поради което три дни след изтичането на този срок, по – изложените по горе съображения, настъпва изискуемостта на вземанията по тези фактури, а именно по фактура № 200 / 28.02.2011г. – на 03.03.2012г., по фактура № 206 / 28.03.2011г. – на 31.03.2012г. и по фактура № 216 / 27.04.2011г. - на 30.04.2012г. Предвид горното, решението на въззивния съд в частта за главницата, като неправилно, следва да бъде отменено и искът за главницата уважен в размер на 88 920 лева. С оглед предмета на въззивното производство, предмет на касационното производство е акцесорно вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихва за забава за плащане само на възнаграждение по договора от 01.07.2010г. по фактури № 102 / 24.02.2010г., № 139 / 26.07.2010г., 147 / 25.08.2011г. и № 161 / 24.09.2011г. в размер общо на 5 326,42 лева. Правилно въззивният съд е приел, че първата от тези фактури - № 102 / 24.02.2010г. е по предходен договор между страните от 01.07.2009г., на който не се основават претенциите по делото, поради което е неоснователен искът за лихва за забава плащането на главница, дължима по друг договор, различен от процесния. По останалите три от посочените фактури е извършен превод от [фирма] на ответника съответно на датите 08.03.2011г., 02.05.2011г. и 01.08.2011г., като услугите са заплатени от ответника на ищеца съответно на датите 04.11.2011г., 30.11.2011г. и 24.06.2012г., поради което, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.72, ал.1 ЗЗД, след изтичането на срок от три работни дни от плащането на възложителя по обществената поръчка, ответникът е в забава относно плащането на възнагражденията по договора от 01.07.2010г. по тези три фактури. Ето защо, исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД са основателни и доказани, както следва: в размер на 998,61 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура № 139 / 26.07.2010г. за периода от 12.03.2011г. до 04.11.2011г.; в размер на 877,31 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура 147 / 25.08.2011г. за периода от 06.05.2011г. до 30.11.2011г.; в размер на 562,58 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура № 161 / 24.09.2011г. за периода от 05.08.2011г. до 16.12.2011г. - крайната дата на периода, за който се търси заплащане на лихва с исковата молба. В частта, в която съдилищата са се произнесли за вземане за законна лихва за времето от 16.12.2011г до 20.06.2012г. върху главницата по фактура № 161 / 26.09.2010г. решенията на двете инстанции са недопустими, тъй като са постановени за вземане за лихва за период, за който съдилищата не са били сезирани. Ето защо, решенията на въззивния и първоинстанционния съд следва да бъде обезсилени в частта относно произнасянето за законна лихва за забава в размер на 787,04 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура № 161 / 24.09.2011г. за периода от 16.12.2011г. до 20.06.2012г. Предвид изхода на спора, на касатора следва да бъдат присъдени за настоящото производство разноски в размер общо на 6533,75 лева, изчислени пропорционално на уважената част от исковете при направени разноски в размер общо на 6683,93 лева /4800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, 1884,93 лева – държавни такси за двете фази на касационното производство/. Водим от горното, на основание чл.293, ал.1, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 85 от 30.12.2013г. по т.д. № 1755/2013г. на Апелативен съд - София, с което след отмяна на решение от 20.12.2012г. по т.д. № 5425/2011г. на Софийски градски съд в осъдителната част, са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] срещу С. А. Р., действащ като ЕТ „С. А. – С. М,” иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД до размер от 88 920 лева- възнаграждение по договор за услуги от 01.07.2010г., както и иска с правно основание чл.86 ЗЗД до размер от общо 2438,50 лева, като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА С. А. Р., действащ като ЕТ „С. А. – С. М,” [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 88 920 лева - възнаграждение по договор за услуги от 01.07.2010г., както и законна лихва за забава в размер на 998,61 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура № 139 / 26.07.2010г. за периода от 12.03.2011г. до 04.11.2011г.; законна лихва за забава в размер на 877,31 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура 147 / 25.08.2011г. за периода от 06.05.2011г. до 30.11.2011г.; законна лихва за забава в размер на 562,58 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура № 161 / 24.09.2011г. за периода от 05.08.2011г. до 16.12.2011г. ОБЕЗСИЛВА решение № 85 от 30.12.2013г. по т.д. № 1755/2013г. на Апелативен съд – София и решение от 20.12.2012г. по т.д. № 5425/2011г. на Софийски градски съд в частта, в която е налице произнасяне относно законна лихва за забава в размер на 787,04 лева върху главницата от 14 820 лева с ДДС по фактура № 161 / 24.09.2011г. за периода от 16.12.2011г до 20.06.2012г. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 85 от 30.12.2013г. по т.д. № 1755/2013г. на Апелативен съд – София в останалата част. ОСЪЖДА С. А. Р., действащ като ЕТ „С. А. – С. М,” [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 6533,75 лева - направени разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.