7 Р Е Ш Е Н И Е № 83 гр. София, 11 април 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1667 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото И. К. К. срещу решение № 15/02.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 47/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично решение № 484/28.10.2015 г. по гр. дело № 40/2015 г. на Дупнишкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу В. Л. А.-А., в качеството ѝ на частен съдебен изпълнител (ЧСИ), иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за обезщетяване на имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия по принудително изпълнение, насочени срещу касатора-ищец по изп. дело № 152/2010 г. на ответницата-ЧСИ, – до размер 4 400 лв. за периода 09.12.2013 г. – 02.10.2014 г., като в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото; както и в частта, с която е обезсилено същото първоинстанционно решение – в частта, с която искът на касатора за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 4 400 лв. до сумата 5 200 лв. и за периода 03.10.2014 г. – 31.12.2014 г., и е прекратено производството по делото в тази част. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответницата по касационната жалба – ищцата В. Л. А.-А., действаща в качеството си на ЧСИ, оспорва жалбата в откритото съдебно заседание и излага в писмена защита подробни съображения за нейната неоснователност. С определение № 1129/05.12.2017 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и по отношение на останалите длъжници; и 2) представлява ли изменението на иска, чрез ново искане за присъждане на обезщетението за вреди в размер и на суми, събрани от ответника-ЧСИ след подаването на исковата молба чрез запор върху месечното трудово възнаграждение на ищеца, едновременно изменение на основанието и на петитума на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК. Прието е, че двата правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение № 48/14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а вторият въпрос – в противоречие с решение № 59/27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По първия въпрос: В решение № 48/14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС е прието (макар и по повод разрешаването на друг правен въпрос) следното: Инициираното изпълнително производство от посочения в изпълнителния лист кредитор, може да бъде прекратено в случай, че не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Н. на действия от взискателя по отношение на един от солидарните длъжници в рамките на посочения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК процесуален преклузивен срок, съответно – прекратяването на изпълнителното производство по отношение на този длъжник по силата на закона, не съставлява отказ от изпълнение, нито води до погасяване на материалното право. Срокът за прекратяване на изпълнителното производство по перемция започва да тече (респ. – и изтича) от последното валидно изпълнително действие спрямо всеки един от длъжниците, предвид различните изпълнителни правоотношения, и след неговото изтичане може да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на първия правен въпрос, съгласно което предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не води до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение на останалите длъжници. Това разрешение е в съответствие със закона и с имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос: В решение № 59/27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е възприето принципното разбиране, установено в константната съдебна практика, а именно: Изменението на иска е налице когато ищецът въвежда ново основание или петитум или ответник по първоначалния иск, като прибавя към вече заявените с първоначалния иск основание, петитум или ответник, или пък ги заменя с ново основание, петитум или нова страна. Изменението на иска се налага при грешка, която ищецът е допуснал при предявяване на иска, и се цели поправка на тази грешка, или при новонастъпили в процеса факти. Изменението на иска е средство, което законът предоставя на ищеца да постави търсената от него защита в съответствие с действителното правно положение. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг юридически факт, в сравнение с този, посочен в исковата молба, и извежда от него претендираното право. Съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК ищецът може да измени основанието на иска, ако изменението не затруднява защитата на ответника, като това изменение е процесуално допустимо в първото заседание за разглеждане на делото или до неговото провеждане. Ищецът изтъква нов петитум, когато вместо или наред с първоначалния петитум отправя до съда ново искане за защита. Изменението на петитума е допустимо, само ако ищецът запазва същото основание. Едновременното изменение на основанието и петитума е недопустимо. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези принципни положения, които са в пълно съответствие с процесуалните разпоредби на чл. 214 от ГПК. По-натам в решение № 59/27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, обаче е прието и следното: Не е налице същинско изменение на петитума на иска, когато това изменение не се състои в промяна вида на петитума (преминаване от установителен в осъдителен петитум или обратното) или в промяна на неговия предмет (да се търси равностойността на вещта, а не самата вещ в случай, че се установи нейното погиване). Следователно изменението на иска само досежно неговия размер (увеличение или намаляване на иска) не съставлява същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 от ГПК; не е налице същинско изменение на петитума, доколкото както с първоначалната искова молба, така и след заявеното изменение на петитума ищецът претендира парична сума като обезщетение за нанесена му имуществена вреда. Същевременно не е налице и изменение на основанието на иска, доколкото не се променя юридическият факт, от който произтича вземането (в случая - извършено престъпно деяние, от което за ищеца е настъпила имуществена вреда). Добавянето на нови обстоятелства към първоначално заявените, с оглед настъпилата промяна след подаване на исковата молба, само по себе си не съставлява промяна на основанието на иска. Настоящият съдебен състав не споделя това становище, че в посочените случаи не е налице „същинско“ изменение на иска, тъй като това становище е в противоречие с чл. 214 от ГПК и с имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 2В от ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно трайно установената съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав (например – решение № 215/08.07.2010 г. по гр. дело № 166/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), само по изключение – единствено, когато исковата претенция за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ се увеличва по размер от ищеца за период след предявяването на иска, това изменение е допустимо, тъй като шестмесечният период след уволнението, подлежащ на обезщетяване по чл. 225, ал. 1 от КТ, изтича винаги след двумесечния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ за предявяването на обуславящия иск за отмяна на уволнението по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Другото изключение е установено изрично от закона – в чл. 214, ал. 2 от ГПК (прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от веща след предявяването на иска не се смята за негово увеличение), като по аргумент за противното от тази разпоредба, във всички останали случаи увеличаването на размера на исковата претенцията за обезщетение, съчетано с добавянето на нов процесен период на обезщетението (независимо дали той е изтекъл преди или след завеждането на исковата молба), съставлява едновременно изменение както на основанието, така и на размера на иска, което е недопустимо съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК. Предвид така възприетото разрешение на втория процесуалноправен въпрос, въззивният съд правилно е обезсилил първоинстанционното решение и правилно е прекратил производството по делото в частта по иска на касатора за обезщетение на имуществени вреди за разликата над сумата 4 400 лв. до сумата 5 200 лв. и за периода 03.10.2014 г. – 31.12.2014 г. Тази разлика и период са заявени по делото от ищеца, не с исковата му молба, подадена на 03.10.2014 г., а с негово писмено становище от 26.03.2015 г., с което той е заявил, че прави изменение на иска, тъй като след подаването на допълнителната му молба от 04.11.2014 г. той претърпял нови вреди в резултат на две нови удръжки от по 400 лв. от месечната му заплата по наложения от ответницата-ЧСИ, запор върху трудовото му възнаграждение; с протоколно определение от 09.04.2015 г. първоинстанционният съд е допуснал това изменение на иска. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд правилно е приложил процесуалноправните норми на чл. 214 от ГПК, като е приел, че фактът, че след предявяването на иска е изминал нов период, през който са удържани нови суми от трудовото възнаграждение на ищеца, не може да обоснове надлежно изменение на иска, тъй като едновременно се изменят и фактическите обстоятелства (основанието), и петитумът (искането); както и че изменяйки искането си, ищецът не разполага с възможността да измени основанието на предявения иск, като прибави нови правопораждащи юридически факти – изминаването на нов период, през който търпи вреди. По изложените съображения и съгласно чл. 293, ал. 1 от ГПК, въззивното решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната част, с която е постановено частичното обезсилване на първоинстанционното решение и частично е прекратено производството по делото. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че и окръжният съд на свой ред е постановил частично недопустимо въззивно решение, като се е произнесъл по иска за обезщетение на имуществени вреди за разликата над претендираната с исковата молба сума от 4 000 лв. до сумата 4 400 лв. Последната сума е заявена от касатора-ищец с посочената и по-горе допълнителна молба от 04.11.2014 г., в която също са изложени твърдения, че след подаването на исковата молба е изтекъл период от време, през който от трудовото му възнаграждение е била удържана нова сума от 400 лв., представляваща, според ищеца, имуществена вреда, причинена му неправомерно от ответницата-ЧСИ. По този начин касаторът-ищец също е направил недопустимо изменение на иска си – едновременно на основанието и на размера му, което макар и да не е било допуснато с изрично определение на съда, е довело до процесуално недопустимо произнасяне с решенията и на двете съдебни инстанции по делото за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 4 400 лв., макар и това произнасяне да е в рамките на процесния по делото период 09.12.2013 г. – 02.10.2014 г. По тези съображения и съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4 от ГПК, въззивното решение следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено – в частта и за тази разлика. Предвид възприетото по-горе разрешение на първия поставен по делото правен въпрос, основателно е оплакването в касационната жалба за неправилност на съображенията и изводите на въззивния съд, че след като в рамките на възлагането от взискателя по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ ответницата-ЧСИ е предприела изпълнителни действия спрямо други солидарни длъжници по изпълнителното дело, то непредприемането на такива изпълнителни действия в период от две години спрямо длъжника-ищец (сега касатор) не довело до прекратяване ex lege – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – на изпълнителното производство спрямо последния, както и че наложеният запор и събраните посредством него суми от трудовото му възнаграждение след изтичането на този двугодишен срок, не съставлявали неправомерно поведение на ответницата-ЧСИ. Като краен резултат, обаче, обжалваното въззивно решение е правилно и съгласно чл. 293, ал. 1 от ГПК следва да бъде оставено в сила – и в тази процесуално допустима негова част, с която искът на касатора за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен за сумата 4 000 лв. за периода 09.12.2013 г. – 02.10.2014 г. Това е така, защото искът е неоснователен, тъй като не е налице друг елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, а именно – касаторът ищец не е претърпял процесните имуществени вреди. Неоснователно последният поддържа по делото, включително и в касационната си жалба, че в резултат на незаконосъобразно наложения от ответницата-ЧСИ запор върху трудовото му възнаграждение, той претърпял имуществена вреда – ако не е било това незаконосъобразно поведение на ответницата, процесните помесечно удържани му суми от по 400 лв. нямало да напуснат неговия патримониум. Обективно неговото имущество не е намаляло, тъй като чрез принудителното, макар и противоправно събиране от ответницата-ЧСИ на тези суми от трудовото възнаграждение на жалбоподателя, се е стигнало до погасяването – до общия размер на тези процесни суми от 4 000 лв. (както беше прието по-горе), на неговото валидно възникнало, изискуемо и ликвидно парично задължение, удостоверено с представения изпълнителен лист, и подлежащо на принудително изпълнение, макар и не в рамките на същото, а – в друго изпълнително производство, за образуването на каквото не е имало процесуална пречка (в този смисъл – също цитираното по-горе, решение № 48/14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС). Освен това, при добросъвестно поведение от страна на касатора, той е следвало да изпълни това свое задължение доброволно – без да се стига до образуването на процесното изпълнително производство срещу него, като обстоятелството, че като поръчител той е бил солидарно задължен с главния длъжник и с останалите поръчители, не променя този извод. Предвид крайния изход на делото (частичното прекратяване на производството и отхвърлянето на исковете в останалата част), на ищеца не се дължат и не следва да му се присъждат, претендираните от него разноски по делото. Независимо от изхода на последното, на ответницата също не се дължат и не следва да се присъждат, претендираните от нея разноски за настоящата касационна инстанция, тъй като от нейна страна не са представени никакви доказателства тя да е направила разноски пред тази инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 15/02.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 47/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд, – в частта, с която, като е потвърдено частично решение № 484/28.10.2015 г. по гр. дело № 40/2015 г. на Дупнишкия районен съд, предявеният от И. К. К. срещу В. Л. А.-А., в качеството ѝ на частен съдебен изпълнител с рег. № 742, иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за обезщетяване на имуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 4 400 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта и за тази разлика. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 15/02.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 47/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд, – в останалата обжалвана част, с която е обезсилено същото решение № 484/28.10.2015 г. по гр. дело № 40/2015 г. на Дупнишкия районен съд – в частта, с която искът за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 4 400 лв. до сумата 5 200 лв. и за периода 03.10.2014 г. – 31.12.2014 г., и е прекратено производството по делото в тази част; както и, като е потвърдено в останалата част същото първоинстанционно решение, искът за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен за сумата 4 000 лв. за периода 09.12.2013 г. – 02.10.2014 г.; както и относно разноските по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: