Р Е Ш Е Н И Е   № 542   София, 23.08. 20010 година     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в  открито съдебно заседание на 9 юни  две хиляди и десета  година, в състав:           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА                                              ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА                                                        АЛБЕНА БОНЕВА     при участието на секретаря  Стефка Тодорова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от председателя (съдията) Жанета Найденова гр.дело № 1767/2009  година и за да се произнесе съобрази следното:   Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 237 от 24.02.2010г по настоящето гр.д. № 1767/2009г Върховният касационен съд тричленен състав на четвърто гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на решението на Софийския градски съд от 16.03.2009 по гр.д. № 3630 /2006г в частта,в която е отменено решението на Софийския районен съд от 26.06.2006г по гр.д № 59000444/2006 и са били уважени исковете предявени на основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ. Основанието за допустимост е по чл.280 ал.1 т.2 КТ поради наличието на противоречива практика на съдилищата по въпроса: писмената молба на работника или служителя за платен годишен отпуск и изготвената разплащателна ведомост на работодателя,заместват ли писменото съгласие на работодателя за разрешен платен годишен отпуск ,а така също и как следва да се преценяват свидетелските показания на пълномощник на работодателя за поискани обяснения от нарушилия трудовата дисциплина работник или служител-дали при условията на чл.136 ГПК /отм/ или по свободно съдийско убеждение във връзка с останалите събрани по делото,доказателства-са разрешени в противоречие с практиката на ВС и на ВКС и на съдилищата в страната. Върховният касационен съд след проверка на изложените в касационната жалба основания за касация на въззивното решение-неправилност поради допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правили и на материалния закон и като необосновано-отменителни основания по чл.293 ал.1 ГПК,прие следното: Оплакванията са основателни. По делото е било установено,че Л. Ф. Т. работела по безсрочен трудов договор в „ ЕСКОС”А. гр. С. като главен счетоводител от 07.01.2003г. Допълнителното й споразумение е било приложено към делото и то е от 01.10.2004г според което тя е била задължена да работи на пълно работно време от 8 часа при основно месечно трудово възнаграждение 1 050 лева. Безспорно е било,че за времето от 02.06.2004г до 07.04.2005г тя била в отпуск по болест и че за времето от 08.04.2005г до датата на издадената заповед за уволнение-10.05.2005г тя не се е явила на работното си място. По делото е имало данни,че на 22.03.2004г Л. Ф. подала молба за платен годишен отпуск за 2004 и за 2005г,но ,както е установил и Софийският градски съд, не е имало писмено разрешение на работодателят й да го ползва. По делото е приложена на л.28 платежна ведомост от която е било видно,че за времето от 01.04.2005г до 28.04.2005г на ищцата Ф е било начислено трудово възнаграждение, което тя получила. В този смисъл е било и заключението на вещото лице М. Н. приложено на л.71 по гр.д. № 59000444/05 СРС,което е пояснило че по първата ведомост били изчислени 15 дни като платен годишен отпуск-681.09 лева плюс 164.82 лева –обезщетение за 6 дни болничен отпуск. След това тази ведомост имала корекция. За това,че работодателят е поискал обяснение от ищцата за неявяването й на работа,е бил разпитан като свидетел адвокат Г,на когото въззивният съд не дал вяра,защото получавал хонорари от ответника по исковете- от работодателя на ищцата. При така установената фактическа обстановка Софийският градски съд е приел,че подаването молба за разрешаване на платен годишен отпуск и изготвяне на ведомост и получаване на трудовото възнаграждение като при разрешен платен отпуск,изразяват волята и на двете страни-на работникът или служителят да поиска ползването на платения си годишен отпуск и на работодателят да му разреши. Освен това работодателят в нарушение на чл.193 ал.1 КТ не бил поискал обяснение от работника,чието наказание определил като най-тежкото-уволнение и всичко това мотивирало съдът да приеме,че уволнението е незаконно и да уважи исковете,предявени на правно основание чл.344 ал.1 т.т.1,2 и 3 КТ. Върховният касационен съд счита, при точно установената фактическа обстановка,направените от въззивния съд правни изводи,са необосновани и неправилни. Щом като по делото не е имало писмен документ,служещ като доказателство,че работодателят-ответник е разрешил неговата служителка да ползва платен годишен отпуск, такова разрешение не е имало. Служителката не се е явила на работа в течение на повече от два последователни дни,а й е било начислено възнаграждение. Тези действия –начисляване и получаване на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск,не заместват разрешението на работодателя за ползването на отпуска. Разпоредбата на чл.172 КТ е ясна „Платеният годишен отпуск се разрешава на работника или служителя веднъж или на части” и на чл.173 ал.1 КТ- и „се ползва… с писмено разрешение на работодателя”. В този смисъл е и Р № 127 от 05.03.2007г по гр.д. № 1102/2007г на ВКС, 3 Г. О. според което: Липсата на писмено разрешение за ползване на отпуск означава, че неявяването на работа на ищцата представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда. Без правно значение в случая е и обстоятелството, дали в училището се е водила присъствена книга - форма 76, или не. Няма законова възможност за ползване на платен годишен отпуск без писмено разрешение от работодателя, нито задължение на последния да уведомява работника или служителя за отказа си да разреши ползването на отпуск за определен период от време. Подобно е разрешението дадено в Р № 325 от 25.06.1998г по гр.д. № 1254/97г на ВКС, 3. Г. О. според което „ Съгласието на работодателя се обективира в писмена заповед, въз основа на която може да започне ползването на отпуск.” И за това,след като не е имала писмено разрешение за ползване на платен годишен отпуск и не се е явила на работа за времето от 08.04.2005г до 10.05.2005г,Л. Ф. Т. е допуснала грубо нарушение на трудовата дисциплина. Тя виновно не е изпълнила трудовите си задължения-чл.186 КТ и за това работодателят я е наказал с най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение”-чл.190 ал.1 т.2 КТ. Процедурата по налагането на наказанието е била спазена. Работодателят,който бил италианец,възложил на обслужващия Фирмата, адвокат Г да иска обяснение за извършените нарушения и за този цел той разговарял с ищцата 2-3 пъти по мобилен телефон. Тя отказала да се яви в седалището на Акционерното дружество,заявила че не е в София, а се намирала в провинцията и така по нейна вина не били изслушани или дадени,обясненията по чл.193 ал.1 КТ. Върховният касационен съд приема,че работодателят-ответник е направил всичко възможно за да изслуша главната си счетоводителка или да вземе нейните писмени обяснения,още повече че счетоводната работа в Дружеството била доста занемарена. Както е свидетелствал адвокат Б дружеството нямаше оперативно счетоводство,беше наета фирма,за да движи счетоводството…” Или свидетелят С м.април в дружеството не беше вършено нищо,поради което се наложи аз да приключва счетоводството за 2 004г…”Кодексът на труда не изисква специална форма ,нито специален ред за лично изискване от работодателя на обясненията преди налагане на дисциплинарното наказание. За това ВКС приема,че упълномощеният адвокат е можел да разговаря и да кани служителката да даде обяснения. С това процедурата по чл.193 ал.1 КТ е била спазена. Следователно,исковете,предявени от Л. Ф. Т. на правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ са били неоснователни и Софийският градски съд е бил длъжен да ги отхвърли. Вместо това той ги е уважил и по този начин е постановил неправилно решение. Съдът е допуснал грубо нарушение и на съществени съдопроизводствени правила- чл.188 ал.1 ГПК /отм/ като не е обсъдил и приел свидетелските показания на адвокат Б,чиито показания е бил длъжен да прецени на основата на своето свободно съдийско убеждение,а не тясно да приложи разпоредбата на чл.136 ГПК /отм/, и на материалния закон. Постановеното решение не е обосновано. Налице са отменителните основания по чл.293 ал.2 ГПК и решението като неправилно постановен съдебен акт следва да се отмени. Върховният касационен съд ще реши спора с отхвърляне на исковете- А на поставените въпроси отговаря: сама по себе си писмената молба за ползване на платен годишен отпуск и получаване на възнаграждение за отпуска за съответната година, не заместват писменото разрешение на работодателя по чл.173 ал.1 КТ. Свидетелските показания на адвокатът - на работодателя следва да се преценяват съобразно с другите събрани по делото доказателства и по свободно съдийско убеждение. ВКС счита,че е правилна практиката посочена в Р№ 127 от 05.03.2007г по гр.д. № 1102/2007г на ВКС, 3 Г. О. и Р № 325 от 25.06.1998г по гр.д. № 1254/97г на ВКС, 3. Г. О.,по изложените по-горе съображения и с която въззивният съд не се е съобразил. Водим от горните съображения Върховният касационен съд       Р Е Ш И:     ОТМЕНЯВА решението на Софийския градски съд от 16.03.2009г по гр.д. № 3530/06г в частта,в която е отменено решението на Софийския районен съд от 26.06.2006г по гр.д № 59000444/2006 и са уважени исковете предявени на основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ исковете,предявени от Л. Ф. Т. срещу „Е” А. гр. С. на правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ както следва: за признаване за незаконно уволнението, извършено със заповед от 10.05.2005г на Председателя на Съвета на директорите Д. Д. ; за възстановяване на заеманата от преди уволнението длъжност „главен счетоводител” и за заплащане обезщетение за времето през което е била без работа поради уволнението в общ размер на 3 131.85 лева. ОСЪЖДА Л. Ф. Т. да заплати на „Е” А. гр. С. направените по делото разноски за всички инстанции до сега в размер на 1 151.80 /хиляда сто петдесет и един 0.80 / лева. Настоящето решение е окончателно и не подлежи на по-нататъшно обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: