12 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 196 гр. София, 22.04.2021 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1554 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Голдинс” ООД, „Братя Русеви” ООД и „Интерсол” ООД - всички със седалище в [населено място], срещу определение № 1393 от 22.04.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 348/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 118 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 16154/2018 г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на дружествата - частни жалбоподатели в частта относно предявените искове по чл.4, § 3 ДЕС и чл.49 ЗЗД срещу Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР. В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна и за връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С определение № 492 от 18.07.2019 г. производството по делото е спряно до приключване на тълкувателно дело № 2/2015 г. по описа на ВКС и на ВАС, образувано по искане на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на съвместно тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на ВКС и на Първа и Втора колегии та ВАС по въпроса „По кой процесуален ред и пред кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз“. Тълкувателното дело е приключило с определение № 1/25.03.2021 г. за отклоняване на искането за приемане на тълкувателно решение, като отклоняването е мотивирано с приетия в хода на делото ЗИД на ЗОДОВ, обн. ДВ бр.94/29.11.2019 г., с който е създадена разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ и са уредени реда за разглеждане на искове за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, определянето на надлежните ответници по исковете и дължимите държавни такси и разноски за производството по тези искове. С приключване на тълкувателното дело е отпаднала пречката за развитие на производството по частната касационна жалба и същото следва да бъде възобновено. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното : Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С определение от 03.01.2019 г., постановено по гр. д. № 16154/2018 г., Софийски градски съд е върнал исковата молба на „Голдинс“ ООД, „Братя Русеви“ ООД и „Интерсол“ АД в частта по предявените искове с посочена правна квалификация чл.4, § 3 ДЕС и чл.49 ЗЗД срещу Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР за заплащане на обезщетения за имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС в размер съответно на 305 986.27 лв., 25 360.43 лв. и 87 927.06 лв. За да постанови определението, първоинстанционният съд е приел, че в предоставения за това срок дружествата - ищци не са изпълнили указанията в разпореждане от 06.12.2018 г. да отстранят нередовностите на исковата молба като посочат защо насочват исковете си срещу други ответници и/или представители на българската държава, с какво е различно основанието на исковете по чл.4, § 3 ДЕС от тези по чл.49 ЗЗД и не е ли въпрос на правна квалификация на съда, в какво се състоят неправомерните действия на служители на министерство на финансите и КЕВР по изпълнение на действащ тогава закон. Съдът е преценил, че с депозираната на 19.19.2018 г. уточнителна молба ищците не са отстранили нередовностите на исковата молба в частта по исковете с правна квалификация чл.4, § 3 ДЕС, тъй като не са насочили исковете си срещу единствения възможен легитимиран ответник - държавата чрез министъра на финансите /чл.31, ал.1 ГПК/, а са продължили да ги поддържат срещу Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР, които не притежават необходимата легитимация да отговарят по искове за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на ЕС. Посочил е, че делото е извън обхвата на ЗОДОВ, а физическото лице „министър на финансите“ въобще не може да бъде ответник по дело по чл.4, § 3 ДЕС. Относно исковете по чл.49 ЗЗД, поддържани в исковата молба като евентуални спрямо исковете по чл.4, § 3 ДЕС, съдът е изложил съображения, че ищците не са въвели фактически твърдения за основанието на исковите си претенции, които да ги различават от исковете по чл.4, § 3 ДЕС, и че липсва правен интерес от водене на отделни, макар и евентуални, искове по чл.49 ЗЗД. Сезиран с частна жалба от дружествата - ищци, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд. След като е възпроизвел в мотивите към определението какви искове са предявени с исковата молба и какви процесуални действия са извършени пред първоинстанционния съд с цел отстраняване на нередовностите на молбата, въззивният съд се е произнесъл, че обжалваният съдебен акт е правилен, тъй като „относно чл.4, § 3 ДЕС ищците не са насочили исковете си срещу легитимиран ответник и не са отстранени нередовностите по исковете по чл.49 ЗЗД; На основание чл.7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от нейни органи и длъжностни лица“. По основанията за допускане на касационно обжалване : В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните жалбоподатели са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на следните процесуалноправни въпроси, които според жалбоподателите са от значение за правните изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение № 136/02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на I т. о., определение № 52/10.02.2016 г. по ч. гр. д. № 492/2016 г., определение № 512/03.11.2016 г. по ч. гр. д. № 3026/2016 г. и определение № 80/20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 40/2012 г., както и със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС : „1. Въззивният съд дължи ли собствени мотиви, когато тези на първата инстанция са неясни и непълни, евентуално трябва ли да отговори на такова изрично оплакване във въззивната жалба; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правно релевантни факти, да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, и тези, представени с частната жалба, при разрешаване на въпросите, включени в предмета на производството; 3. При констатиране на нередовности в исковата молба какви указания е длъжен да даде съдът - точни и изчерпателни или общи; 4. Може ли да бъде върната като нередовна искова молба, ако недостатъците й са били отстранени в срок“. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено по отношение на следните въпроси, свързани с определения от жалбоподателите като „основен релевантен въпрос, разрешен от въззивния съд, за надлежните ответници по предявените искове по чл.4, § 3 ДЕС и чл.49 ЗЗД” : „1. Принципът на ефективна съдебна защита на правата, произтичащи от правото на Европейския съюз, принципът за отговорността на държавите - членки за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, и принципът на лоялното сътрудничество следва ли да се тълкуват като допускащи разглеждането на искова претенция за реализиране на отговорността на държавата в лицето на законодателния орган или орган на изпълнителната власт за нарушения на правото на Европейския съюз; 2. Имат ли процесуална правосубектност органите на законодателната и/или изпълнителната власт в иск по чл.4 § 3 ДЕС за причинени вреди от нарушение на правото на ЕС; 3. Имат ли качеството на надлежна страна /процесуална правосубектност/ в гражданските производства : Народното събрание и органите на изпълнителната власт по искове за вреди, причинени от незаконни актове или действия“. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от въззивния съд определение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия посочен от жалбоподателите въпрос - за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, които да съдържат отговор на всички оплаквания в адресираната до него жалба и да отразяват самостоятелните му изводи по повдигнатия с жалбата спор. Въпросът е значим за изхода на делото и по отношение на него е доказана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като схематичните мотиви към обжалваното определение, в които на няма произнасяне по повдигнатите в частната въззивна жалба оплаквания и по поддържаните в нея доводи, а се съдържа само бланкетно повторение на крайните изводи на първоинстанционния съд и констатация за тяхната правилност, сочат на отклонение от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 6/2017 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС за правомощията на въззивната инстанция в производството по чл.278, ал.4 ГПК, както и от на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - 19, относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна правораздавателна дейност като втора инстанция по съществото на правния спор. Въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване по останалите формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси, доколкото същите са изведени от тезата на жалбоподателите за редовност на исковата молба и за неправилното й връщане от първоинстанционния съд. Въпросите не кореспондират с бланкетния мотив на въззивния съд, че исковата молба в частта по исковете с правна квалификация чл.4, § 3 ДЕС и чл.49 ЗЗД е била нередовна към момента на подаването й и че нередовностите й не са отстранени по реда на чл.129, ал.1 ГПК, поради което не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда дали покриват допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и по въпросите, за които се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е формирал самостоятелни изводи кой е надлежният ответник по исковете по чл.4, § 3 ДЕС, а само е констатирал, че ищците не са отстранили нередовностите на исковата молба „като относно чл.4, § 3 ДЕС не са насочили исковете си срещу легитимиран ответник“. След като няма произнасяне по тях, въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е и отсъствието на надлежно обосновано допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК със съдържанието, изяснено в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Позоваването и възпроизвеждането на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, придружено с доводи за неправилност на изводите на въззивния съд за насочване на исковете по чл.4, § 3 ДЕС срещу ответник без необходимата пасивна легитимация, не предпоставя допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е и искането на частните жалбоподатели за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага обжалваното определение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Определението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая частните жалбоподатели са аргументирали очевидната неправилност на обжалваното определение с довод, че определението е постановено в противоречие с принципите, установени от Съда на ЕС с цел осигуряване ефективността на правото на ЕС на територията на държавите членки, като е приел, че съгласно чл.7 от Конституцията на Република България ответник по искове по чл.4, § 3 ДЕС за вреди от нарушаване правото на ЕС може да бъде само държавата, представлявана от министъра на финансите. Поддържаният доводи не насочва към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по причина, че мотивите към обжалваното определение не съдържат извод в сочения от жалбоподателите смисъл, а единствено констатацияя, че „на основание л.7 от Конституцията на Република България държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица“. По основателността на частната касационна жалба : В обстоятелствената част на исковата молба, по повод на която е образувано производството по гр. д. № 16154/2018 г. на Софийски градски съд, ищците /сега частни жалбоподатели/ „Голдинс“ ООД, „Братя Русеви“ ООД и „Интерсол“ ЕООД са изложили твърдения, че в качеството на притежатели на фотоволтаични електроцентрали, произвеждащи електрическа енергия, за периода от 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г. са заплатили /чрез удръжка от цената без ДДС на изкупена от крайния снабдител електрическа енергия/ в полза на републиканския бюджет такса от 20 % - съответно 305 986.27 лв., 25 360.43 лв. и 87 927.06 лв., дължима съгласно разпоредбите на чл.35а и сл. ЗЕВИ, въведени с изменението на ЗЕВИ в сила от 01.01.2014 г., извършено с § 6, т.2 и т.3 от заключителните разпоредби на ЗДБ за 2014 г.; Поради факта, че в резултат на задължението да удържа таксата крайният снабдител превел на всеки от ищците с 20 % по-малко от дължимата цена за продадената електрическа енергия, всеки от ищците пропуснал да реализира приход от цената на произвежданата електрическа енергия в размер на посочените суми; Пропуснатият приход съставлява вреда в имуществената сфера на ищците, която вреда е пряка последица от незаконните актове и действия на държавни органи и длъжностни лица, с които са нарушени разпоредби от правото на ЕС с директен ефект - чл.63 и чл.107 ДФЕС, и разпоредби на вторичното законодателство на ЕС - Директива 2009/28/ЕС и Директива 2009/72/ЕС; Причинените вреди подлежат на обезщетяване от държавата съгласно чл.4, § 3 ДЕС, в лицето на нейния законодателен орган - Народното събрание, който е приел противоречащите на правото на ЕС разпоредби на чл.35а и сл. ЗЕВИ и след обявяване на част от тях за противоконституционни с решение № 13 от 31 юли 2014 г. на Конституционния съд на РБ не е предприел последващи мерки за уреждане на възникналите последици от нарушението; В пряка причинна връзка с причиняването на вредите са действията на КЕВР и на министъра на финансите във връзка със събиране и внасяне в държавния бюджет на удържаните от производителите суми за такса върху производството на електрическа енергия от фотоволтаични електроцентрали, тъй като тези държавни органи е следвало да осигурят в сферата си на компетентност спазването на нормите на Конституцията на РБ и да откажат служебно да приложат противоречащите им разпоредби на чл.35а и сл. ЗЕВИ, особено след обявяване на част от тези разпоредби за противоконституционни. Въз основа на така наведените фактически твърдения ищците са формулирали петитум за осъждане на държавата, „представлявана от Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР“, да заплатят солидарно на ищците обезщетение за претърпените от всеки от тях вреди в размер на посочените в обстоятелствената част суми на основание чл.4, § 3 ДЕС, евентуално - на основание чл.49 ЗЗД вр. чл.7 от Конституцията на РБ /обезщетение за вреди, настъпили вследствие действия на народни представители от 42-рото НС, извършени след 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т.2 и т.3 от заключителните разпоредби на ЗДБ за 2014 г. за изменение на ЗЕВИ/. С исковата молба са предявени в условията на евентуалност и искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД, които не са предмет на настоящото производство. В изпълнение на разпореждане от 06.12.2018 г., с което първоинстанционният съд е указал на ищците да отстранят нередовностите на исковата молба като уточнят кой е ответник по исковете - държавата или Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР, и да посочат с какво основанието на исковете по чл.4, § 3 ДЕС се отличава от основанието на исковете по чл.49 ЗЗД, ищците са депозирали молба от 19.12.2018 г. със следните уточнения : Предявеният главен иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС - чл.4, § 3, ал.2 ДЕС, е за реализиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС /конкретно - чл.63 и чл.107 ДФЕС и цитираните в обстоятелствената част на исковата молба директиви/ в резултат на незаконните актове, действия и бездействия на Народното събрание на РБ като законодателен орган, на министъра на финансите и на КЕВР; Нарушението на правото на ЕС от страна на Народното събрание се изразява в приемане на разпоредбите на чл.35а и сл. ЗЕВИ, които пряко нарушават общностното право, и в непредприемането на действия за отстраняване на последиците от нарушението след обявяване на част от разпоредбите за противоконституционни; Конституирането като ответници на министъра на финансите и на КЕВР е по причина, че в качеството им на държавни органи при осъществяване на възложената им от закона компетентност са приложили нарушаващите правото на ЕС разпоредби и от това са произлезли вреди за всеки от ищците. Заведените при условията на евентуалност искове за обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавни органи и длъжностни лица - чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.7 от Конституцията на Република България, са насочени към реализиране на имуществената отговорност на държавата за вреди от незаконни актове и действия на нейни органи - в случая Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР, които не попадат в нито една от хипотезите на ЗОДОВ. В молбата ищците са уточнили, че насочват исковете си срещу Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР, от чиито незаконни актове и действия са претърпели твърдените вреди, а държавата, представлявана от министъра на финансите, следва да участва като ответник по евентуалните искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД. При постановяване на обжалваното с частната касационна жалба определение въззивният съд бланкетно е констатирал, че с молбата - уточнение от 19.12.2018 г. ищците не са отстранили нередовностите на исковата молба в частта относно евентуалните искове по чл.49 ЗЗД и в частта по главните исковете с правно основание § 4, ал.3 ДЕС, без да изложи мотиви защо намира исковата молба за нередовна и без да се произнесе по оплакванията в сезиращата го частна жалба за неправилно приложение от страна на първоинстанционния съд на разпоредбите на чл.129, ал.1 и ал.2 ГПК. От мотивите към определението не се установява въззивният съд да е извършил своя собствена преценка на редовността на исковата молба и да е формирал свои собствени изводи досежно съдържанието на исковата молба, необходимо за разглеждане по същество на исковете с правно основание § 4, ал.3 ДЕС и чл.49 ЗЗД. Въпреки, че се е позовал на чл.7 от Конституцията на Република България, според който държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица, въззивният съд не е взел предвид нито едно от твърденията в първоначалната искова молба и в последващата уточнителна молба, чрез които ищците са въвели конкретни фактически основания за ангажиране отговорността на държавата в лицето на конституираните като ответници нейни органи за вредите, чието обезщетяване претендират. Неправилен е изводът на въззивния съд, че в процедурата по чл.129, ал.1 ГПК ищците - частни жалбоподатели не са отстранили нередовностите на първоначалната искова молба в частта относно исковете за заплащане на обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС. В обстоятелствената част на исковата молба ищците са посочили, а в уточнителната молба от 19.12.2018 г. са пояснили с какви актове и действия, нарушаващи правото на ЕС, всеки един от ответниците е причинил в имуществената им сфера вреди, подлежащи на обезщетяване от държавата по силата на чл.7 от Конституцията на РБ, а именно : Народното събрание, в качеството му на законодателен орган на държавата, е приел противоречащите на правото на ЕС разпоредби на чл.35а и сл. ЗЕВИ и след обявяване на част от тях за противоконституционни не е предприел необходимите мерки за отстраняване на последиците от прилагането им; Министърът на финансите и КЕВР в качеството им на органи на изпълнителната власт са приложили разпоредбите, които нарушават правото на ЕС и по-късно са обявени за противоконституционни, като са събирали и внасяли в държавния бюджет удържаните на основание чл.35а и сл. ЗЕВИ такси върху производството на електрическа енергия от фотоволтаични електроцентрали, вместо да осигурят спазването на Конституцията и да откажат служебно да приложат разпоредбите. Формулирани по този начин, исковите претенции за солидарно осъждане на посочените ответници да заплатят обезщетения на ищците за претърпените вреди от нарушаване правото на ЕС не са нередовни и след конкретизирането им по реда на чл.129, ал.1 ГПК не е налице основанието по чл.129, ал.2 ГПК за нейното връщане. Неправилна е и и немотивираната преценка на въззивния съд, че ищците не са посочили легитимиран ответник по исковете по чл.4, § 3 ДЕС. С молбата от 19.12.2018 г. ищците са заявили изрично, че поддържат исковете срещу Народното събрание, министъра на финансите /в качеството му на държавен орган, а не като физическо лице/ и КЕВР, които следва да участват в процеса като процесуални субституенти на държавата, респ. че държавата, представлявана от министъра на финансите, следва да отговаря като ответник само по евентуално съединените искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД. Според служебно известната на съдебния състав практика на ВКС, обективирана в определение № 541/17.12.2019 г. по ч. гр. д. № 2980/2019 г. на IV г. о. и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на IV г. о., отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо - и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент; Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата; Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение едновременно срещу държавата и срещу нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство, но участието на държавата в гражданското съдопроизводство чрез съответния държавен орган, от чиито актове и действия произтичат вредите, предмет на търсеното обезщетение, е възможно и допустимо; В тази хипотеза държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното с участие на субституента й решение като да е била страна. В цитираните съдебни актове е възприето и разрешението, че приемането на противоконституционен закон от Народното събрание като законодателен орган на държавата и бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на такъв закон попада в обхвата на отговорност на държавата по чл.7 от Конституцията на РБ и когато от това са произлезли вреди за частноправни субекти, те могат да насочат иска си заплащане на обезщетение срещу Народното събрание в качеството му на процесуален субституент на държавата /стига искът да не е съединен с иск за обезщетение, предявен и срещу държавата/. В конкретния случай ищците - частни жалбоподатели са предявили искове за заплащане на обезщетение за вреди от нарушаване правото на ЕС срещу Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР, обосновавайки пасивната легитимация на същите с качеството им на държавни органи, от чиито актове и действия/бездействия са претърпели твърдените вреди, т. е. ответниците са конституирани като процесуални субституенти на държавата, което с оглед посочената по-горе практика на ВКС е допустимо. Насочването на исковете, основани на разпоредбата на чл.4, § 3 ДЕС, срещу избраните от ищците ответници кореспондира и с новата разпоредба на чл.2в ЗОДОВ, въведена със ЗИД на ЗОДОВ (обн. ДВ бр.94/29.11.2019 г.), която предвижда за случаи като процесния надлежния ответник да се определя съобразно разпоредбата на чл.7 ЗОДОВ. Дали ответниците са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят по предявените искове, основани на твърдения за причинени чрез техни актове и действия/бездействия вреди от нарушаване правото на ЕС, е въпрос по съществото на правния спор и неговият отрицателен отговор би предпоставил отхвърляне на исковете като неоснователни, но не и връщане на исковата молба като нередовна. Като е потвърдил определението на първоинстанционния съд за връщане на подадената от частните жалбоподатели искова молба в частта относно предявените искове по чл.4, § 3 ДЕС, въпреки наличието на въведени и надлежно конкретизирани твърдения относно фактическите основания за насочване на исковете срещу Народното събрание на РБ, министъра на финансите и КЕВР в качеството им на процесуални субституенти на държавата, Софийски апелативен съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.129, ал.2 ГПК. Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено частично и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените срещу Народното събрание на РБ, министъра на финансите и КЕВР искове за заплащане на обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС (според терминологията на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, ред. ДВ бр.94/2019 г. „достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз“). Предвид обстоятелството, че с исковете се претендира обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС при осъществяване на законодателната дейност на Народното събрание, а участието като ответници на министъра на финансите и на КЕВР е обосновано с неправомерното прилагане от тяхна страна на противоконституционен и противоречащ на правото на ЕС закон, спорът подлежи на разглеждане от сезирания граждански съд в едно общо производство /определение № 20/25.06.2020 г. по гр. д. № 7/20 А, постановено от петчленен състав на съдии от ВКС и ВАС/ по процесуалния ред на ЗОДОВ /определение № 185/08.04.2021 г. по ч. т. д. № 3174/2015 г. на ВКС, ІІ т. о./. Определението на въззивния съд е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по квалифицираните от ищците „евентуални искове по чл.49 ЗЗД“, предявени срещу Народното събрание, министъра на финансите и КЕВР. Правилно въззивният съд е приел, че в срока по чл.129, ал.1 ГПК ищците - частни жалбоподатели не са отстранили нередовностите на исковата молба и не са изложили фактически твърдения, относими към фактическия състав на отговорността на държавата по чл.49 ЗЗД, различни от въведените основания за отговорност по чл.4, § 3 ДЕС. Формалното позоваване в исковата молба на чл.49 ЗЗД, без излагане на фактически обстоятелства, формиращи основанието на иска по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, съставлява нередовност на исковата молба и тъй като тя не е отстранена с молбата от 19.12.2018 г., връщането на исковата молба на основание чл.129, ал.2 ГПК е законосъобразно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. т. д. № 1554/2019 г. по описа на ВКС, Търговска колегия. ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1393 от 22.04.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 348/2019 г. на Софийски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 1393 от 22.04.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 348/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 118 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 16154/2018 г. на Софийски градски съд за връщане на исковата молба на „Голдинс“ ООД, „Братя Русеви“ ООД и „Интерсол“ АД в частта относно предявените срещу Народното събрание на Република България, министъра на финансите и КЕВР искове по чл.4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетения в размер на 305 986.27 лв., 25 360.43 лв. и 87 927.06 лв. за вреди от нарушаване на правото на ЕС, и ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на посочените искове. ПОТВЪРЖДАВА определение № 1393 от 22.04.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 348/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 118 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 16154/2018 г. на Софийски градски съд за връщане на исковата молба на „Голдинс“ ООД, „Братя Русеви“ ООД и „Интерсол“ АД в частта относно предявените срещу Народното събрание на Република България, министъра на финансите и КЕВР евентуални искове с посочена правна квалификация чл.49 ЗЗД. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :