5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 454
С., 27.09.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 1807 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на 274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на синдиците на „К.”/н/ против Определение № 1756 от 29.05.2017г. по ч.гр.д.№ 2519/2017г. на САС, ГО, 1 състав, с което е потвърдено определението от 25.04.2017г. по т.д.№ 1606/2017г. На основание чл.130 ГПК първоинстанционният съд е върнал исковата молба на синдиците срещу [фирма] по чл.60а З. - за връщане на получено имущество с произход от банката: придобити от [фирма] активи със средствата, предоставени въз основа на договори за банков кредит, отпуснати на лизинговото дружество от К. с цел покупката им като лизингови активи. Потвърдено е и определението в частта, с която искането за допускане на обезпечение на иска е оставено без уважение.
С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск, който синдиците считат за допустим. Иска се и допускане на обезпечение. Твърдението е, че искът по чл.60а З. е приложим и по отношение на кредитополучател - длъжник на банката след като той е лизингово дружество, предоставило придобитите активи на лизингополучатели. Оспорва се отказът на съдилищата да „съдействат” за установяване на „надлежните ответници” по иска - лизингополучателите. В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК като общо основание за допускане на частното касационно обжалване са поставени въпросите: 1/Попада ли кредитополучател по договор за банков кредит в хипотезата на „трето лице” по смисъла на чл.60а във вр. с пар.1,т.7 ДР на З., когато същият е лизингово дружество по занятие и е предоставил на други лица ползването на вещи, закупени със средства на банката. Твърдението е, че ответното дружество е кредитополучател по множество договори за банков кредит и лице, което упражнява лизингова дейност; със средствата от кредита е закупувало и отдавало вещи на лизингополучатели, които не са били коректни при заплащане на лизинговите вноски, а много от тях са и кредитополучатели на банката, които използват получените кредити за плащане на лизинговите вноски - т.е. банката двукратно е финансирала изплащането на активите; кредитополучателят [фирма] преустановил плащанията си по кредита и е един от най-големите „отсъстващи” длъжници на банката, не било известно и местонахождението на придобитите активи, което според жалбоподателя е схема за освобождаване от отговорност спрямо банката. 2/ Допустимо ли е да се иска връщане на вещ в масата на несъстоятелността от трето лице - искът по чл.60а З. да се насочи срещу трето лице, което не е станало собственик на вещите, а само ги е получило по договор за лизинг. Според жалбоподателя основен ответник по иска следва да е дружеството - кредитополучател, който е собственик на активите, чието връщане се иска, поради което е наложително прознасянето от ВКС по въпроса срещу кого следва да се претендира връщане на вещите, предмет на иска по чл.60а З. - срещу техния собственик или срещу трето лице, което евентуално осъществява владението и ползването им. 3/Длъжен ли е съдът при сезирането с иск с правно основание чл.60а З. във всеки конкретен случай да извършва преценка относно наличието на пасивна легитимация на кредитополучателя по договор за банков кредит, когато твърдения в този смисъл са наведени от ищеца с исковата молба. Поставянето на въпроса е аргументирано с доводи, че във всички случаи преди да вземе становище по допустимостта на иска спрямо кредитополучателя, съдът следва да извърши конкретна преценка на обстоятелствата, изложени от ищеца съобразно особеностите на всеки конкретен случай и да прецени евентуалната допустимост на иска срещу кредитополучателя. 4/ Следва ли съдът, на който делото е подсъдно, да оказва съдействие на страна, с цел установяване на други страни в процеса, когато тяхното участие е предписано от закона /напр. чл.215, чл.219 ГПК/. Въпросът е основан на виждането, че неправилно е отказано на ищеца издаване на съдебни удостоверения за настъпила промяна в собствеността върху превозните средства с оглед евентуално конституиране като страна в процеса на настоящите собственици на активите. По първите три въпроса допълнителното основание се обосновава с предпоставките по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, а по последния – с основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с цитирана практика на касационната инстанция.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че съдът е сезиран с искова молба, с която синдиците на банката искат осъждане на ответното лизингово дружество да върне в патримониума на банката получено имущество с произход от банката - транспортни средства по списък приложение като е направено и искане за допускане на обезпечение чрез запор и спиране от движение на транспортните средства. Обсъдени са наведените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба - че ответникът е кредитополучател по договори за банков кредит, с които са му отпуснати средства за покупка на лизингови активи с цел отдаването им на лизинг на трети лица; част от закупените активи са отдадени на лизинг, а други - прехвърлени; че синдиците не могат да установят без помощта на съда третите лица, които ползват активите, придобити със средствата, предоставени на ответника от банката и са поискали при предявения по чл.60а З. иск, издаване на удостоверение за установяването им. Изложени са мотиви за правилността на определението, с което по реда на чл.130 ГПК първоинстанционният съд е върнал исковата молба: обсъдено е, че с иска по чл.60а З. е предоставена възможност на синдика на банката да предяви искове за връщане на получено имущество с произход от банката срещу всяко трето лице в случаите, когато то не е изпълнило насрещна престация, същата е на значително по-ниска стойност, или полученото е под формата на вноска в капитала му. Съобразена е разпоредбата на пар.1,т.7 ПЗР на З., в която е дадено легално определение на „произход от банката” /всяко първоначално предоставяне от банката на парични средства и/или имуществени права на неин длъжник, включително и предоставените обезпечения, които в същия или в променен вид са станали част от патримониума на всяко трето лице, независимо от броя на междинните прехвърляния и правната им форма/ и е тълкувано, че законодателят прави разграничение между длъжник на банката и трето лице, получило права, придобити с имущество на банката посредством прехвърляния. От това е изведено, че разпоредбата на чл.60а З. следва да се тълкува като регламентираща правото на синдиците за попълване на масата на несъстоятелността с искове, насочени срещи трети лица, но не и срещу съконтрахенти на банката - кредитополучатели. Посочено е, че правата на синдиците срещу кредитополучателите са уредени в чл.57 З., а чл.60а урежда друг иск - по отношение на трети лица, получили права пряко или опосредено от длъжници - кредитополучатели на банката, когато са налице предпоставките, визирани в т.1 и 2 на ал.1 на чл.60а З.. Констатирано е, че в конкретния случай синдиците са предявили искове не за изпълнение на договорни задължения, а за предаване/връщане на вещи, придобити от ответника въз основа на получени от банката средства, но съгласно сключените между страните по спора договори, длъжникът - кредитополучател няма задължение да върне на банката тези вещи /а такова задължение няма и по закон/; това са вещи, които могат да служат за обезпечаване на правата на банката и за удовлетворяване на паричните й претенции, но липсва законово основание за предаването им на банката като действие, дължимо от кредитополучателя. Допълнено е, че няма основание за съдействие от съда по изначално недопустим иск, за да бъдат установявани надлежните ответници по такъв недопустим иск, съответно не са налице основанията и за допускане на исканото обезпечение.
Частната касационна жалба срещу определението на САС за потвърждаване на изхода на спора по молбата за обезпечение на иска е недопустима, тъй като в тази част актът на съда не подлежи на обжалване. Съгласно императивната разпоредба на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК съдебният акт на въззивния съд, постановен в обезпечително производство, подлежи на инстанционен контрол пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК само в хипотеза, когато обезпечението е допуснато за първи път във въззивното производство. В конкретния случай и двете съдебни инстанции са отказали да уважат молбата.
Съставът на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване по първия въпрос, който следва да бъде уточнен в следния смисъл: допустим ли е иск по чл.60а З. срещу длъжник на банката - лизингово дружество - кредитополучател по договор за банков кредит за „връщане на получено имущество“, придобито със средства по договора за кредит, отпуснат с цел закупуването му и отдаване под лизинг.
Обосновано е приложното поле на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като по приложението на разпоредбата на чл.60а З.- приета 2015г. няма формирана съдебна практика.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването по останалите въпроси: Искът не е предявен срещу лизингополучатели, поради което вторият въпрос е хипотетичен; съдът не е длъжен да дава указания на ищеца кой би бил надлежният му ответник, срещу когото иск не е предявен. Третият въпрос е неясен, като безспорно е, че съдът дължи произнасяне по пасивната легитимация на конституирания ответник. Четвъртият въпрос за съдействие от съда за издирване на надлежен ответник в хипотеза на процедиране по чл.130 ГПК, когато съдът констатира недопустимост на исковата молба, не може да бъде поставян. Неуместно е несъответно на заявеното в исковата молба, предявена единствено срещу кредитополучателя, е позоваването на разпоредбата на чл.215 ГПК. Разпоредбата на чл.219 ГПК урежда процесуална възможност при допустим иск.
Настоящият състав намира, че отговорът на правния въпрос, който е предмет на произнасяне е отрицателен. Този извод пряко следва от тълкуването на разпоредбата на чл.60а във вр. с пар.1,т.7 ДР на З.. Законът ясно посочва, че ответник по него е трето лице, в чийто патримониум чрез междинни прехвърляния са първоначално предоставени от банката на неин длъжник парични средства или имуществени права. От легалното определение в допълнителните разпоредби е видно, че законът ясно разграничава фигурата на първоначалния /пряк/ длъжник, комуто банката е предоставила парични средства/имуществени права и фигурата на третото лице, в чийто патримониум, независимо от междинните прехвърляния, правната им форма и видът им /същият или променен/, тези активи са преминали. Този извод остава същият независимо от предмета на търговската дейност на кредитополучателя - лизингово дружество, което чрез средствата от кредита е придобило имущество с цел отдаване под лизинг. Обстоятелството, че длъжникът на банката е придобил активи със средствата по кредита не го прави трето лице по смисъла на пар.1,т.7 от ДР на З., нито има това качество поради предоставяне на имуществото на лизинг, оставайки негов собственик. Придобиването от длъжника/кредитополучател на имущество със средства на банката не обосновава допустимостта на провеждането срещу него на иска по чл.60а З. за връщането му. Възможността да се иска връщане на получено имущество е предвидена от закона изрично само по отношение на /срещу/ трето лице /при наличие на останалите предпоставки/, съответно изискването за придобиване със средства от банката е от значение в хипотезата на чл.60а З. само по отношение на третото лице.
С оглед отговора на правния въпрос обжалваното определение е правилно. Ищецът основава претенцията си на чл.60а З. срещу нелегитимиран да отговаря по този иск ответник - пряк длъжник на банката/кредитополучател. Правните средства, с които несъстоятелната банка следва да се защити по отношение на кредитополучателя - лизинговото дружество, са извън дължимото от съдилищата произнасяне. Съответно съдът дължи съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна само по допустим иск.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Оставя в сила Определение № 1756 от 29.05.2017г. по ч.гр.д.№ 2519/2017г. на САС, ГО, 1 състав в частта по частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба на основание чл.130 ГПК.
Оставя без разглеждане частната касационна жалба срещу същото определение в частта по частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд по искането за допускане на обезпечение на иска.
Настоящото определение подлежи на обжалване само в частта за оставяне без разглеждане на частната касационна жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |