5
Р Е Ш Е Н И Е
№170
София.28.12.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 541/2014 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета Ц. Г., чрез процесуалния си пълномощник адвокат Ч. П., срещу решение № 1943 от 18.10.2013 г. по т.д. № 4597/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, поправено с решение № 2403 от 22.12.2014 г. в частта по отношение на размера на целия иск, който е предявен като частичен. С посоченото въззивно решение, след отмяна на решение № 121 от 08.10.2012 г. по т.д. № 58/2012 г. на Окръжен съд – София, [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с договор за обществен превоз на пътници и във връзка с чл.3 от договор от 05.01.2009 г. сумата 15 000 лв., съставляваща част от претенция в размер на 54 407.90 лв., за компенсиране на стойността на издадени в периода от 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. абонаментни карти за обществен превоз с ценови облекчения, ведно със законната лихва от исковата молба и разноски по делото.
С определение № 384 от 06.07.2015 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост.
Касаторът инвокира основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл.281 т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна. Изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция за договорно задължение на общината за заплащане на претендираните от дружеството – превозвач суми, както и, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на общината. Касаторът счита, че нормативно определено задължение за заплащане на компенсации за извършен от ищеца обществен превоз – безплатен и по намалени цени съществува за държавата, която е пасивно легитимирана да отговаря по предявения иск. Позовава се на Наредба № 2 от 31.03.2006 г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници и доказаното в процеса изпълнение, от страна на общината, на задължението да преведе на превозвача всички средства, предоставени от централния бюджет. Поддържа се и довод за несъобразяване на договореностите между страните / чл.3 и чл.4/, обективирани в представения по делото договор от 05.01.2009 г., литимиращи задължението за компенсиране на превозвача до размера на получената сума от държавния бюджет. Оплакванията в жалбата се поддържат и от втория пълномощник на касатора - адвокат С. С. по съображения, развити в съдебно заседание на 25.11.2015 г., с искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация – [фирма],/сега Е./[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник и съдебен адресат адвокат Т. В., счита въззивното решение за правилно, по съображения в писмен отговор. В публичното съдебно заседание на 25.11.2015 г. другият пълномощник на ответното дружество – адвокат Д. Н. поддържа доводи за допустимост на въззивното решение, в което съдът е съобразил всички доказателства по спора и е дал правилна материалноправна квалификация на спорното право. Счита, че решението съответства изцяло на ТР №1/2013 на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че договорът от 05.01.2009 г., сключен между страните по повод на вече съществуващото правоотношение по договора от 01.02.2008 г., регламентира договорно задължение за общината за заплащане стойността на безплатните превози и тези, с намалени цени на пътувания на определени граждани с осъществявания от ищцовото дружество обществен превоз и това задължение не произтича пряко от разпоредбата на чл.36 от Наредба № 2/2006 г. Изразено е разбирането, че условията за компенсиране в договора от 05.01.2009 г. са идентични с предвиденото в чл.26, чл.27 и чл.30 от наредбата, а от друга страна, че общината не е провела пълно и главно доказване за достигане на предвидения в чл.21, ал.1 от наредбата лимит, определен от държавата, съответстващ на преведените суми от общината на превозвача.
Въззивното решение е процесуално недопустимо.
Първостепенният съд е сезиран с подадена от [фирма] искова молба против [община], с която е предявен частичен осъдителен иск в размер на 15 000 лв., от общ размер 54407.90 лв./съгласно уточнение в молба от 02.09.2010 г./. В обстоятелствената част на исковата молба се поддържа, че между страните има сключен договор за обществен превоз на пътници от 01.02.2008 г., на основание проведен конкурс, по силата на който ищцовото дружество е поело задължение да изпълнява обществен превоз на пътници по редовна автобусна линия от областната транспортна схема, с маршрут, посочен в Приложение № 1 към договора. Твърди се, че при спазване на съответни разпоредби от Наредба № 2/2006 г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагане на цени за пътуване с автомобилния транспорт за определени категории пътници, дружеството – превозвач е издало за календарната 2009 г. абонаментни карти за граждани, ползващи облекчени условия при пътуване с автомобилния транспорт, за което ежемесечно са предоставяни на Община – А. опис-сметки и справки. Независимо от това, общината е превела на ищеца само част от компенсацията – 6 814 лв. от общо дължимата компенсация в размер на 61 221.90 лв. Твърди се, че общината е уведомена, че не изпълнява задълженията си по чл.36 от Наредба №2 да компенсира дружеството за облекчените условия на пътуване, които предоставя на определени категории пътници при условията на тази наредба, с искане да бъде заплатена разликата над 6 814 лв. до пълния размер на дължимата сума. С исковата молба е предявен и положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че договорът от 01.02.2008 г. не е прекратен с изпратеното от общината предизвестие от 20.07.2010 г., но в тази част исковата молба е върната от първоинстанционния съд, на основание чл.129, ал.3 ГПК, с влязло в сила разпореждане.
В доклада по чл.375, ал.1 ГПК предявеният иск е квалифициран като такъв по чл.36 от Наредба № 2/31.03.2006 г.
След осъществената двойна размяна на книжата по спора, разгледан от Софийски окръжен съд по реда, предвиден в чл.365 и сл. ГПК/ независимо, че с оглед цената на частичния иск делото е било подсъдно по правилата на родовата подсъдност на съответния районен съд/ и след представяне на заключение от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, с молба от 05.09.2012 г. ответната община е представила по делото договор от 05.01.2009 г. сключен с търговското дружество – ищец, с предмет – извършване на безплатни пътувания и по намалени цени пътувания по междуселищен автобусен транспорт на посочените в чл.1 от договора категории граждани. В посочената молба е поддържано, че договорът е открит в документацията на [община] от назначеното вещо лице, с позоваване на чл.3 от договора, в който ищецът изрично се е съгласил, че ще бъде компенсиран за безплатните пътувания само до размера, определен с държавния бюджет за годината, която компенсация е преведена от общината на дружеството – превозвач.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по съображения, че пасивно легитимирана е държавата, а не [община] и последната би могла да носи отговорност към превозвача само в случай, че не преведе на превозвача получените от централния бюджет суми, което е опровергано от назначената експертиза. Изложени са и допълнителни съображения за неоснователност на исковата претенция, които са в смисъл, че на компенсиране подлежи не пълната стойност на безплатните и по намалени цени пътувания на определени категории граждани, а само тази стойност в утвърдения й годишен лимит, а по делото е установено, че лимитът за процесния период е бил изцяло изплатен на превозвача.
Основните съображения на въззивния съдебен състав на Апелативен съд – София за уважаване на иска и отмяна на първоинстанционното решение са посочени накратко по-горе. Направен е извод за дадена от първата инстанция неправилна правна квалификация на спорното право, която, според въззивния съд, е основана на неизпълнение на договорно задължение от община. Осъдителното въззивно решение е основано на представения от общината, в производството пред Софийски окръжен съд, договор от 01.02.2008 г., без дори да се съобрази изричната клауза на чл.3 /макар и да е цитирана в мотивите/, визираща задължение на общината за компенсиране на безплатните пътувания до размера, определен от държавния бюджет, когато стойността на издадените карти надвишава размера на получените средства. Действително, в мотивите към обжалвания съдебен акт са изложени и допълнителни съображения за липса на проведено от общината пълно главно доказване за достигане на лимита в размер на получената от бюджета сума в размер на 6 814 лв., съответно преведена на превозвача, които съображения не съответстват на констатациите на счетоводната експертиза.
При тези данни следва да се приеме, че въззивният съд, основавайки решаващите си изводи на договор от 05.01.2009 г. /представен извън предвидения преклузивен срок за ангажиране на нови доказателства по чл.372, ал.2 ГПК за ищеца и по чл.373,ал.2 ГПК за ответника/, се е произнесъл извън очертания с исковата молба предмет на делото. Видно от обективираната в мотивите решаваща воля на съда, искът е уважен на незаявени в исковата молба обстоятелства, от които произтича твърдяното и претендирано от търговското дружество ищец спорно материално право. По този начин, решаващият състав на Апелативен съд – София се е произнесъл недопустимо – въз основа на различни от твърдяните от ищеца правопораждащи факти. Поради това въззивното решение подлежи на обезсилване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав и произнасяне на предявеното от ищеца основание.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответното по жалбата дружество, че в случая се касае за изясняване на спора от фактическа страна и определяне на правилна правна квалификация на исковата претенция, с оглед правомощията на въззивния съд, като съд по съществото на спора. Тези доводи не са съобразени с очертания с исковата молба предмет на делото. Поради това и позоваването на задължителните постановки на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в случая е ирелевантно.
Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 1943 от 18.10.2013 г., поправено с решение № 2403 от 22.12.2014 г. по т.д. № 4597/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|