Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 147

гр. София, 10.03.2021 г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и седми октомври, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2356 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Л. М. срещу решение №991 от 30.04.2019 г. по в.гр.д.№4169/2018 г. на САС. С решението в обжалваната му част след частична отмяна на решение от 18.05.2018 г. по гр.д.№21/2017 г. на ОС Благоевград, А. Л. М. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД на основание чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД сумата от 31 635.25 евро, главница по договор за ипотечен кредит, ведно със законната лихва от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 14 695.30 евро, възнаградителна лихва за периода от 28.07.2010 г. до 02.02.2017 г. и сумата от 2 267.19 евро, наказателна лихва за периода от 19.05.2016 г. до 03.02.2017 г., като А. Л. М. е осъден да заплати и сумата от 4 707.55 лв. разноски пред ОС Благоевград и е разпределена и отговорността за разноските във въззивното производство.
В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като с него е пререшен спор, решен с влязъл в сила съдебен акт. Евентуално се сочи, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е определил началния момент на погасителната давност, тъй като уведомлението до длъжника за предсрочна изискуемост на кредита има единствено характер на покана, а за начален момент на давността следва да се счита настъпването на условията в договора за автоматична предсрочна изискуемост, още повече, че върху всяка просрочена вноска тече отделна давност. Навеждат се доводи, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на договора за цесия, не е разгледал направените от ответника възражения и не е извършил правилна преценка на събраните по делото доказателства – в договора за цесия липсва упълномощаване за уведомяване на длъжника от новия кредитор за извършената цесия и за упражняване на права за уведомяване на длъжника за вече обявена предсрочна изискуемост /такова право не е прехвърлено изрично в договора за цесия, още повече, че то не може и да бъде валидно прехвърлено/, в нотариалната покана липсва изрично изявление за уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД, като не е доказано настъпването на предсрочна изискуемост в периода 2016 г. – 2017 г. /мислимо е предсрочната изискуемост да е настъпила автоматично през 2011 г./.
Ответникът по касация „ОТП Факторинг България” ЕАД заявява становище за неоснователност на жалбата.
С определение №347 от 21.05.2020 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на процесуалната допустимост на решението, с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение по гр.д.№17/2013 г. на ОС Благоевград, с което е отхвърлен предявен от „ОТП Факторинг България” ЕООД срещу същия ответник иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на вземания за същите размери главница, лихви и такси по същите договори за ипотечен кредит и договор за цесия.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въпреки наличието на идентичност на страните по двете дела – това по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК, който е отхвърлен с влязло в сила на 28.10.2015 г. решение по гр.д.№17/2013 г. на ОС Благоевград и настоящото, както и на същия правопораждащ факт – сключване на договор за ипотечен кредит, отхвърлянето на установителния иск не води до недопустимост на осъдителния, тъй като в производството по чл.422 от ГПК, което по същността си представлява продължение на заповедното, искът е отхвърлен не поради несъществуване на задължение по договор за кредит, а поради това, че цесията не е била съобщена на длъжника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД и че не е доказано превръщането на кредита в предсрочно изискуем. Счел е, че в настоящето производство се твърди и са представени доказателства, че на 19.05.2016 г. ответникът А. М. е бил уведомен за прехвърляне на вземането на банката и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като силата на присъдено нещо преклудира всички факти, имащи значение за спорното право, които са се осъществили до приключването на устните състезания пред последната инстанция по същество, като същото искане може да бъде предявено отново между същите страни, ако се основава на новонастъпил факт, какъвто в случая представлява връчването на цитираната нотариална покана. Изложил е съображения, че отпуснатият от банката цедент кредит на ответника е усвоен, но не е погасяван съобразно предвиденото в договора и в Анекс №1 от 23.11.2009 г. /в който е уговорено срокът за издължаването да е 208 месеца при лихвен процент – 8.79%/ и допълнително споразумение от 28.07.2010 г. /в което е посочено, че към тази дата остатъкът от дълга е 36 489.17 евро, от които 32 317.34 евро остатък от главницата; дължима редовна лихва - 3 541.13 евро; наказателна лихва – 630.70 евро и в което е договорен е 6-месечен гратисен период за издължаване на главницата по кредита, считано от 28.07.2010 г., като се запазва крайният срок за издължаване на кредита – 06.03.2027 г./. Изразил е становище, че цесионерът ищец е уведомил ответника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което право е било прехвърлено с договора за цесия и за извършеното прехвърляне на вземанията, за което е бил изрично упълномощен от цедента. Намерил е за неоснователно своевременно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, тъй като в случая не се касае за периодични плащания, а за договор за банков кредит, при който се поема задължение за едно цяло, неделимо плащане. Счел е, че обстоятелството, че погасяването на задълженията се извършва разсрочено чрез вноски, съгласно приет от страните погасителен план, не може да обоснове извод за погасяване по давност на част от дължимите вноски, като началният момент, от който започва да тече давността по чл.114, ал.1 от ЗЗД за цялото вземане, е 19.05.2016 г., а исковата молба е постъпила в съда на 03.02.2017 г. – много преди изтичане на 5-годишния срок по чл.110 от ЗЗД. В този смисъл и с оглед заключението на приетата ССЕ, е достигнал до извод за основателност на исковете до размерите, посочени в диспозитива на решението.
Настоящият състав, споделяйки изцяло даденото в решение №118 от 11.12.2020 г. по т.д.№2278/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение разрешение, намира, че решението в обжалваната част е допустимо. С цитираното решение е прието, че правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице визираната в чл.299, ал.1 ГПК отрицателна процесуална пречка – същият правен спор вече е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право. Меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или несъществува, е денят, в който са приключили устните състезания, след които решението е влязло в сила. На основание чл.235, ал.3 от ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. На основание чл.298, ал.1 от ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. Съдебната практика и правната теория приемат, че осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо. Аналогично при отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, по който от ищеца е било наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. Възприетото разрешение изцяло се отнася и до връчването на съобщението до длъжника от цедента по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, което се твърди, че е осъществено след приключване на устните състезания, като връчването ще представлява нов факт, необхванат от обективните предели на силата на пресъдено нещо.
В този смисъл и тъй като в случая с решението по гр.д.№17/2013 г. на ОС Благоевград, предявеният от „ОТП Факторинг България” ЕООД срещу същия ответник иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на вземания за същите размери главница, лихви и такси по същите договори за ипотечен кредит и договор за цесия, е отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита и поради това, че цесията не е била съобщена на длъжника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, а в исковата молба по настоящето дело са наведени твърдения, че ответникът А. М. е уведомен за прехвърляне на вземането на банката и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 19.05.2016 г. – дата, следваща 26.02.2014 г., когато са приключили устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, то е налице въвеждане на нови факти, необхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение.
По основателността на жалбата:
Установява се, че отпуснатият от „Банка ДСК“ ЕАД кредит на ответника е усвоен, но не е погасяван съобразно предвиденото в договора /сключен на 26.02.2007 г./, в Анекс №1 от 23.11.2009 г. /в който е уговорено срокът за издължаването да е 208 месеца при лихвен процент – 8.79%/ и в допълнително споразумение от 28.07.2010 г. /в което е посочено, че към тази дата остатъкът от дълга е 36 489.17 евро, от които 32 317.34 евро остатък от главницата; дължима редовна лихва - 3 541.13 евро; наказателна лихва – 630.70 евро и в което е договорен е 6-месечен гратисен период за издължаване на главницата по кредита, считано от 28.07.2010 г., като се запазва крайният срок за издължаване на кредита – 06.03.2027 г./. С договор за цесия от 25.01.2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД е цедирало вземанията си срещу ответника на ищеца, като с договора е прехвърлено и правото да се обяви предсрочната изискуемост на вземането /съобразно решение №204 от 25.01.2018 г. по т.д.№2230/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, което се споделя от настоящия състав, цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 от ЗЗД, т.е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост, респективно при липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия, върху цесионера преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем/. Също така цесионерът е упълномощен изрично от цедента да изпраща от негово име уведомление до длъжника за прехвърленото вземане /чл.5.4 и 5.5 от договора/, като с нотариална покана, редовно връчена на 19.05.2016 г., ответникът е уведомен от ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за извършеното прехвърляне на вземанията от името на цедента /в нотариалната покана е отбелязано, че на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД и на базата на изрична упълномощителна сделка в договора за цесия, длъжникът се уведомява за прехвърлянето на вземането на банката към цесионера/. Следва да се посочи, че правото за предявяване на предсрочна изискуемост е функционално свързано със събиране на вземането /а не с облигационното отношение като цяло/, поради което правната теория и съдебната практика признават възможността това потестативно право да бъде прехвърлено със сключването на договора за цесия. С оглед изложеното наведените в касационната жалба доводи за неправилност на изводите на въззивния съд по отношение правото на ищеца да обяви предсрочна изискуемост на вземанията и възможността това право да бъде валидно прехвърлено, за упълномощаването за уведомяване на длъжника от новия кредитор за извършената цесия и за съдържанието на нотариалната покана не могат да бъдат споделени. Неоснователни са и оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, с оглед необсъждане на доводите на ответника. Всъщност по същество единственият необсъден довод е този относно настъпила предсрочна изискуемост още през 2011 г., но с оглед обстоятелството, че визираният по-горе иск по чл.422 от ГПК е бил отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията, то страните са обвързани от силата на пресъдено нещо по отношение този факт към датата на устните състезания, поради което и тъй като поддържаната от ответника дата предхожда посочения момент, доводите като ирелевантни за спора, не са подлежали на обсъждане от въззивния съд.
Основателни обаче се явяват оплакванията в касационната жалба за неправилност на изводите на въззивния съд за началния момент, от който започва да тече погасителната давност. С решение от 19.06.2020 по т.д.№237/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е разяснено, че когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен, т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи, да не води до течение на давностния срок за тази част от вземането. В този смисъл началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. С оглед изложеното неправилно се явява изразеното от въззивния съд становище, че началният момент, от който започва да тече давността /чл.114, ал.1 от ЗЗД/ за падежираните до датата на предсрочната изискуемост вноски, е 19.05.2016 г., датата на предсрочната изискуемост на остатъка от вземането. За падежираните вземания и съобразно съответните им падежи се прилага кратката тригодишна погасителна давност - по отношение на възнаградителните лихви /решение №130 от 15.04.2020 г. по т.д.№1829/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/, респективно петгодишна погасителна давност - по отношение на главницата /решение №45 от 17.06.2020 г. по т.д.№237/2019г. на ВКС, ТК, Второ отделение/. Предвид уговорения от страните в допълнително споразумение от 28.07.2010 г. погасителен план и с оглед заключението на назначената и приета по делото ССЕ, за периода 28.07.2010 г. - 03.02.2012 г., вземане за главница в размер на 1 536.02 евро и за периода 28.07.2010 г. – 03.02.2014 г., вземане за възнаградителни лихви в размер на 7 498.36 евро са погасени по давност, поради което в тази част исковете се явяват неоснователни, като неоснователен в тази връзка е искът за наказателни лихви за периода 19.05.2016 г. – 03.02.2017 г. над размера от 2158.84 евро. Възприемайки обратен на този извод, въззивният съд е постановил частично неправилно решение, което на основание чл.293, ал.1, вр. ал.2 от ГПК следва да бъде отменено в посочената част, а тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество, като искът за заплащане на главница - да бъде отхвърлен за сумата над 30 099.23 евро, искът за заплащане на възнаградителна лихва - да бъде отхвърлен над сумата от 7196.94 евро и за периода 28.07.2010 г. – 03.02.2014 г., а искът за заплащане на наказателна лихва за периода 19.05.2016 г. – 03.02.2017 г. - да бъде отхвърлен над сумата от 2158.84 евро.
С оглед изхода на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е разпределена отговорността за разноските пред първата и въззивната инстанция. Ответникът по касация дължи на касатора направени разноски пред първата инстанция в общ размер на 912.62 лв., направени разноски пред въззивния съд в общ размер на 760.94 лв. и направени разноски пред ВКС в размер на 363.28 лв. Касаторът дължи на ответника по касация разноски /вкл. юрисконсултско възнаграждение/: пред първата инстанция в общ размер на 3795.73 лв., пред въззивния съд в общ размер на 1767.25 лв. и пред ВКС в размер на 243.56 лв.
В останалата част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №991 от 30.04.2019 г. по в.гр.д.№4169/2018 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение от 18.05.2018 г. по гр.д.№21/2017 г. на ОС Благоевград, А. Л. М. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД на основание чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД: разликата над сумата от 30 099.23 евро до сумата от 31 635.25 евро, главница по договор за ипотечен кредит, ведно със законната лихва от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане, разликата над сумата от 7196.94 евро до сумата от 14 695.30 евро, възнаградителна лихва за периода от 28.07.2010 г. – 03.02.2014 г. и разликата над сумата от сумата от 2158.84 евро до сумата от 2 267.19 евро, наказателна лихва за периода от 19.05.2016 г. до 03.02.2017 г., както и в частта му, с която е разпределена отговорността за разноските пред първата и въззивната инстанция, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ОТП Факторинг България” ЕАД срещу А. Л. М. искове по чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД: за заплащане на главница по договор за ипотечен кредит в размер на 1 536.02 евро /разликата над сумата от 30 099.23 евро до сумата от 31 635.25 евро/, ведно със законната лихва от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане; за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 7 498.36 евро /разликата над сумата от 7196.94 евро до сумата от 14 695.30 евро/ за периода 28.07.2010 г. – 03.02.2014 г. и за заплащане на наказателна лихва за периода 19.05.2016 г. до 03.02.2017 г. в размер на 108.35 евро /разликата над сумата от 2158.84 евро до сумата от 2 267.19 евро/.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД да заплати на А. Л. М. сумата от 912.62 лв., разноски пред първата инстанция, сумата от 760.94 лв., разноски пред въззивния съд и сумата от 363.28 лв., разноски пред ВКС.
ОСЪЖДА А. Л. М. да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД сумата от 3795.73 лв., разноски пред първата инстанция, сумата от 1767.25 лв., разноски пред въззивния съд и сумата от 243.56 лв., юрисконултско възнаграждение пред ВКС.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №991 от 30.04.2019 г. по в.гр.д.№4169/2018 г. на САС в частта му, с която частична отмяна на решение от 18.05.2018 г. по гр.д.№21/2017 г. на ОС Благоевград, А. Л. М. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД на основание чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД сумата от 30 099.23 евро, главница по договор за ипотечен кредит, ведно със законната лихва от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 7196.94 евро, възнаградителна лихва за периода от 03.02.2014 г. до 02.02.2017 г. и сумата от 2158.84 евро, наказателна лихва за периода от 19.05.2016 г. до 03.02.2017 г.
Решението не може да се обжалва.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2