Ключови фрази
Нищожност * договор за приватизационна продажба * правен интерес * установителен иск * допустимост на иск * преюдициално значение

Т

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№. 134

 

София, 08.10.2009 година

 

 

В   И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

             Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и девета година в състав:

                               

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:   МАРИО БОБАТИНОВ

                                           ЧЛЕНОВЕ:    ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                     МАРИЯ СЛАВЧЕВА          

     

 

при  участието на секретаря  Лилия Златкова

в присъствието на  прокурора

изслуша докладваното  от  съдията М.Славчева 

т.дело №  38/2009 г.

 

Производство по чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалби на А. Д. М. и Д. С. С. и на Община-Н. срещу въззивно решение № 48 от 23.07.2008 г. по в.гр.д. № 190/2007 г. на Бургаския апелативен съд, като и оставеното с него в сила решение № 192 от 27.07.2007 г. по гр.д. № 463/2007 г. на Бургаския окръжен съд, с което първоинстанционният съд уважил предявения срещу тях иск от Е. “С” за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 01.11.2001 г. на ресторант “Ч” като обособена част на “Ч” ЕООД поради сключването му от касаторите в нарушение на закона – чл.26, ал.1 ЗЗД.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо поради постановяването по иск на лице, което няма правен интерес от търсената с него защита – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК за неговото обезсилване, както и на оставеното с него в сила първоинстанционно решение.

Ответникът по касация Е. “С” изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в депозирания му по реда на чл.278 ГПК писмен отговор, както и в писмените му бележки. Моли за оставяне в сила на въззивното решение и за присъждане на разноските за настоящата инстанция.

Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното:

За да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд счел за неосноватено възражението на касаторите за недопустимост на предявения иск за прогласяване нищожността на договора за продажба на недвижимия имот по приватизационната сделка, сключена на 01.11.2001 г. между двамата касатори. Според решаващите мотиви на съда наличието на правен интерес за ищеца от воденето на иска се състои във възможността Общинския съвет на община Н. в качеството й на орган по чл.3 ЗППДОбП (отм.) да довърши започналата по негово предложение процедура по приватизация чрез изкупуване на процесния хотел по реда на чл.35 от с.з. както в изпъление на законовите й задължения, така и в изпълнение на решението на ВАС по адм.д. № 9134/2003 г. Представените от касаторите доказателства в подкрепа на възражението им, че ищецът не е имал качеството на правоимащо по смисъла на чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП (отм.) лице и поради това не е материалноправно легитимиран по предявения иск са счетени за неотносими поради безспорността на признатото му от ВАС качество на наемател на обявения за приватизация хотел “Ч” като обособен обект от общинското предприятие и обсъждането им според съда би довело до пререшаването на този въпрос, разрешен вече с влязлото в сила решение по адм.д. № 9134/2003 г. на ВАС.

В депозираното по реда на чл.285, ал.1 ГПК изложение касаторите са развили съображения за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано с постановяването според тях на обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС досежно изискването за наличие на правен интерес като задължителна процесуална предпоставка от категорията на положителните за предявяване на установителен иск за прогласяване нищожността на сключена между трети лица сделка. .

Така формулираният въпрос е относим към допустимостта на иска с правно основание чл.97 ГПК (отм.) във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД с оглед релевираното от ответниците по иска, а сега касатори, че ищецът не е бил в наемно правоотношение с дружеството и поради това не се явява правоимащо лице по чл.35 ЗППДОбП, респ. приватизационната процедура по отношение на хотел “Ч” не би могла да се финализира. Повдигнатият процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на предявения установителен иск, вкл. и с правните последици, произтичащи от влязлото в сила решение по адм.д. № 9134/2003 г. на ВАС е обусловил решаващите мотиви на атакувания съдебен акт и с Определение № 227 от 07.05.2009 г. настоящият състав е допуснал касационнотото му обжалване.

Настоящият състав е приел, че наличието на правен интерес от предявяването на иска е винаги съществен процесуален въпрос, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В случая съдът е съобразил, че възстановената с решението на ВАС по адм.д. № 9134/2003 г. процедура по приватизация на хотел “Ч” по реда на чл.35, ал.1 ЗППДОбП би могла да бъде финализирана в лицето на ищеца като негов купувач само при успешно проведен иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, какъвто е предявения. Няма значение каква е степента на вероятност ищецът да придобие собствеността върху хотела. Достатъчно е, че такава вероятност съществува при постановяване на положително решение по иска, по силата на което процесният хотел би се върнал обратно в патримониума на общинското предприятие.

Независимо от изложеното по засегнатия по-горе съществен от процесуалноправно естество въпрос, обуславящо извод за отсъствието на соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав е приел, че това основание е налице по отношение на втория от повдигнатите в касационната жалба въпроси. С т. 18 на тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС бе изоставено господстващото преди това становище в съдебната практика по така наречените решаващи, съществени главни мотиви и бе прието, че по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на присъдено нещо, тъй като не са елемент от спорния предмет и въз основа на тази постановка с определението по допускане на касационно обжалване е прието, че въпросът за материалноправната легитимация на ищеца, извлечена от мотивите на решението на ВАС по адм.д. № 91434/2003 г., с които според въззивният съд му е било признато качеството на наемател на процесния хотел, респ. на правоимащо по смисъла на чл.35 ЗППДОбП лице, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 8.06.2001 на ВАС по адм. д. № ТР 1/2000 г. на ОС на съдиите, влязлото в сила решение е задължително за страните по делото, а от третите лица само спрямо наследниците и правоприемниците им - чл. 220, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 45 ЗАП и чл. 30, изр. I ЗВАС. Съдебното решение, с което се отменя административния акт като незаконосъобразен има конститутивно действие и освен че признава със сила на присъдено нещо преобразуващото право на жалбоподателя да отмени порочния административен акт на основанията по чл. 41, ал. 3 ЗАП и чл. 12 ЗВАС, то и осъществява това право, като постановява отмяната. Т.е. според постановките на ТР № 1/2000 г. на ОС на съдиите на ВАС, със сила на пресъдено нещо административното решение потвърждава само преобразуващото право на жалбоподателя.

Дадените с цитираното тълкувателно решение задължителни разяснения са основани на нормата на чл.221 ГПК (отм.), според която обективните предели се разпростират само по отношение на спорното право. А според чл.189, ал.1, б.”г” ГПК (отм.) констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържат в решението и според ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС то е източникът на СПН с изключенията, посочени в чл.221, ал.2 ГПК (отм.)., но не и съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствени факти, както и по преюдициалните правоотношения, по които не се формира сила на пресъдено нещо, тъй като те не са елемент от спорния предмет.

Няма спор в съдебната практика и в правната доктрина, че съдът по гражданско дело може инцидентно да се произнесе относно всяко адимистративно правоотношение, обуславящо гражданското право, предмет на спора и обратно, със същата възможност се ползва съдът по административно дело, обусловено от гражданско правоотношение. Недопустимото и в двата случая предявяване на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение (гражданско или административно) поради липсата на подведомственост, съставлява второ самостоятелно основание да се приеме, че мотивите към решенията на административния съд не формират сила на пресъдено нещо по отношение на тези правоотношения. Това становище на състава се подкрепя и от факта, че споровете относно валидността на смесени фактически състави, съчетаващи граждански и административни елементи са граждански даже и тогава, когато са опорочени административните елементи, щом целокупният състав е граждански, какъвто е договорът за приватизация, вкл. и този, сключен с лица по чл.35, ал.2 ЗППДОбП.

Горното обуславя извода, че в нарушение на задължителните указания, дадени с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че мотивите към решението по адм.д. № 9134/2003 г. на ВАС, с което на ищеца е признато качеството на наемател на обявения за приватизация обособен обект на общинското предприятие, имащ правата по чл.35 ЗППДОбП (отм.), се ползват със сила на пресъдено нещо и поради това според него е налице забраната за пререшаване на въпрос, разрешен с влязлото в сила решение.

Настоящата инстанция намира, че независимо от обусловеността на финализирането на приватизационната сделка от успешно проведен иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, какъвто е предявения, това правно очакване само по себе си не е достатъчно, за да обоснове наличието на защитен от закона интерес, тъй като то би могло да се сбъдне, само ако ищецът притежава качеството на правоимащо лице по смисъла на чл.35, ал.2 ЗППДОбП. Доколкото този въпрос има пряко отношение към допустимостта на иска, за който съдът във всяко положение на делото следи и служебно, настоящият състав дължи произнасяне по него, за което липсват и процесуални пречки, тъй като не се налага връщането на делото за попълването му с доказателства в тази насока.

Съгласно разпоредбата на чл.35, ал.2 ЗППДОбП (отм.) лицето, подало предложение за закупуване на обособената част трябва да е наемател или арендатор с договор, сключен след 15 октомври 1990 г., но не по-късно от 15 октомври 1993 г., ако независимо от срока, за който е сключен съответния договор, наемното отношение съществува към датата на подаване на предложението за приватизация.

Събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност сочат, че в посочения период единственият действащ договор за наем за хотел “Ч” е сключеният на 10.03.1992 г. писмен договор между СД “Д” като наемател и “Ч” ЕООД като наемодател със срок на действие до 31.12.1996 г. Договорът е сключен след успешно проведен търг въз основа на решение на УС на дружеството на наемодателя, взето с протокол № 11/14.02.1992 г.

Наемателят по договора е юридическо лице, регистрирано по търговския закон като събирателно дружество със съдружници ищеца по делото С. К. С. и А. Х. Д. , съществувало в правния мир до заличаването му в търговския регистър с решение от 22.06.1999 г. по ф.д. № 1406/1992 г. на Бургаския окръжен съд.

Според клаузите на договора за наем от 10.03.1992 г. същият може да се прекрати по взаимно съгласие на двете страни, изразено в писмена форма, при забава на наемателя за плащане на наемната цена и с едномесечно предизвестие при ликвидация на фирмата, при продажба на обекта или при реституция.

В случая към момента на подаване на предложението на ищеца за закупуване на обособената част – 27.06.1996 г. не е настъпило нито едно от прекратителните условия, визирани в договора и той е продължил действието си между страните по него. Тълкуването на анекса от 15.12.1993 г. към основния договор при спазване правилото на чл.20 ЗЗД налага извода, че той не е довел до промяна в субектите на наемното правоотношение. Същият е сключен между наемодателя и настоящия ищец С. , но не в качеството му на съдружник в СД “Д”, а като едноличен търговец с фирма “Д”, в който като е изтъкнато, че вторият съдружник не изпълнявал задълженията си по наемния договор е посочено, че той се прекратява по отношение на съдружника Д. и продължава със съдружника С. , но като едноличен търговец. В това си качество ищецът не е могъл валидно да изрази воля от името на търговското дружество за прекратяване на възникналото облигационно правоотношение. Доколкото той не е действал в качеството си на съдружник, то той не е разполагал с правомощието да въздейства върху възникнали вече правоотношения между събирателното дружество и трети лица, като ги изменя или прекратява.

Независимо от изложеното следва да се отбележи, че с договор от 12.05.1999 г., сключен между съдружниците в ЮЛ-наемател, съдружникът Д. се е отказал от наемния договор от 20.03.1992 г. и е изразил волеизявление за продължаване на наемното правоотношение с “Ч” ЕООД само по отношение на настоящия ищец. Заявлението, подадено на 27.06.1996 г. според договора следва да се счита като предложение до органа по чл.3 ЗППДОбП само на настоящия ищец, но в качеството му на едноличния търговец, което налага извода, че първоначалните страни по наемното правоотношение са останали непроменени към релевантния за спора момент.

Изложеното налага извода, че наемният договор от 10.03.1992 г. не е бил прекратен по надлежния ред с анекса от 15.12.19992 г. и до заличаването на СД “Д” наемател на хотел “Ч” е било събирателното дружество, което е и лицето, отговарящо на изискванията на чл.35, ал.2 ЗППДОбП (отм.). Като едноличен търговец ищецът е трето на този наемен договор лице, обстоятелство, обуславящо извода, че същият не притежава качеството на правоимащ по смисъл на чл.35, ал.2 ЗППДОбП (отм.) за закупуване на процесния хотел на преференциарни цени.

При така установеното отсъствие на правен интерес от предявения иск, доколкото евентуалното му уважаване не би довело до финализиране на процедурата по приватизация на хотела в лицето на ищеца като негов купувач, то следва да се приеме, че същият е недопустим. Като се е произнесъл по спора въпреки наличието на процесуални пречки за образуване и приключване на процеса с решение по съществото му, въззивният съд е постановил недопустимо решение, каквото е и оставеното от него в сила първоинстанционно решение. Това налага те да бъдат обезсилени, а производството по делото да се прекрати.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касаторите А. Д. М. и Д. С. С., както и на Община-Н. следва да се присъдят направените от тях разноски за настоящата инстанция в размер на по 12 040 лв.

Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

 

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА като недопустими решение № 48 от 23.07.2008 г. по в.гр.д. № 190/2007 г. на Бургаския апелативен съд, като и оставеното с него в сила решение № 192 от 27.07.2007 г. по гр.д. № 463/2007 г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявения от Е. “С” срещу А. Д. М. , Д. С. С. и Община-Н. иск по чл.26, ал.2 ЗЗД и е прогласена нищожността на сключения от ответниците по него договор за покупко-продажба от 01.11.2001 г. на хотел “Ч” като обособена част на “Ч” ЕООД.

ОСЪЖДА Е. “С” със седалище гр. Б. да заплати на А. Д. М. и Д. С. С. разноски по делото в размер на 12 040 лв. и на О. –. разноски в размер на 12 040 лв.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: