О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 36/02.02.2021 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: Веска Райчева Членове: Зоя Атанасова Геника Михайлова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3082 по описа за 2020 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 835/ 30.01.2020 г. по гр.д. № 12 548/ 2018 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 31 708/ 03.05.2018 г. по гр.д. № 40464/ 2017 г. на Софийски районен съд, по иска, предвиден в чл. 422, ал. 1 ГПК, е признал за установено, че П. М. П. дължи на Е. С. С. сумата 6 000.00 лв. – невъзстановен задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 11.04.2014 г., ведно със законната лихва от 10.02.2017 г., както и сумата 1 668.34 лв. – законни лихви в обезщетение на забавеното плащане на главницата в периода 19.04.2014 г. – 10.02.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 8541/ 2017 г., на Софийски районен съд. Решението се обжалва от П. М. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материално-правния въпрос, уточнен и конкретизиран (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): Възниква ли и при какви предпоставки право на отказ/ на разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на имот и на възстановяване на задатък, ако към договора купувачът знае, че имотът е ипотекиран? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване, а допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол извежда с довод, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че с решение е нарушен материалният закон (чл. 20 и чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Претендира разноските по делото. Ответникът Е. С. С. възразява, че повдигнатия въпрос няма претендираното значение, тъй като въззивният съд го е решил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд и решението е правилно. Позовава се на решение № 11/ 06.032018 г. по гр.д. № 1289/2017 г. на III-то ГО, решение № 153/ 28.12.2012 г. по т.д. № 1022/ 2011 г. на I-во ТО, решение № 231/ 13.02.2013 г. по т.д. № 1268/ 2011 г. на II-ро ТО, решение № 22/ 03.04.2013 г. по гр.д. № 821/ 2011 г. на I-во ТО, решение № 41/ 16.05.2013 г. по т.д. № 1171/ 2011 г. на II-ро ТО, решение № 29/ 12.04.201 г. по т.д. № 488/ 2009 г. на I-во ТО и решение № 197/ 02.12.2013 г. по т.д. № 68/ 2013 г. на II-ро ТО. Претендира разноски пред касационната инстанция. Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.; от процесуално легитимирана страна – касатор е ответникът по уважения иск; спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а повдигнатият въпрос има претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че: 1) с предварителен договор от 11.04.2014 г. страните са се задължили до 11.05.2014 г. да сключат окончателен, с който ответникът П. П. да продаде на ищеца Е. С. един свой имот в Благоевград, кв. Грамада на цена 62 000 лв., а ищецъте платил задатък за сумата 6 000 лв.; 2) на 19.05.2014 г. ищецът упражнява право на отказ от договора; 3) то е възникнало, защото срокът за окончателен договор е изтекъл, а имотът е ипотекиран от ответника в полза на трето лице (на ТБ „Инвестбанк“ АД), т.е. съществува възможност за евикция и 3) правните последици от упражненото право на отказ легитимират ищеца като кредитор на ответника по вземането за връщане на задатъка в размера на платеното по договора, а съществуват вземанията за лихвоносната главница за сумата 6 000 лв. по издадената заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението, поддържано и като оплакване във въззивната жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, че за купувача по предварителния договор правото на разваляне/ на отказ от договора не е възниквало, а не е породило правни последици, макар и упражнено. Ответникът, тогава въззивник, сега касатор, е твърдял, че от съдържанието на договора се установява, че към сключването му купувачът знае за учредената ипотека (т.2.3), продавачът е поемал задължението да я заличи, а страните са се задължили за окончателен договор за покупко-продажба на ипотекиран имот. Въззивният съд е приел, че въпреки липсата на нарочна уговорка за прехвърлянето на имота без вещни тежести, тя се счита включена в договора – аргумент от чл. 190 ЗЗД и от опитното правило, че никой не купува имот, за който съществува опасност от евикция. Приел е, че следва да обсъди възражението само според значението на знанието на купувача за ипотеката. Приел е, че в случая знанието е ирелевантно, тъй като купувачът претендира връщане на платеното, а не задатъка в двоен размер. Въззивният съд е спестил разсъждения за това, дали договорът следва да се тълкува в смисъл, че страните са се задължили за покупко-продажба на ипотекиран имот, какъвто е смисълът на правоизключващото възражение от ответника. Следователно повдигнатият въпрос обуславя решението, той е от значение за точното прилагане на чл. 93, ал. 2 ЗЗД и за развитието на правото, а по него на настоящия състав не е известна практика на Върховния касационен съд. Цитираните решения от ответника по касация, обсъдени и от въззивния съд, касаят различни хипотези. Първото визира правата на купувача при осъществена евикция. Останалите са все за правата, с които разполага купувачът по предварителния договор за покупко-продажба на имот, когато продавачът е ипотекирал имота след сключването на договора. Следователно практиката е неотносима към установената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 835/ 30.01.2020 г. по гр.д. № 12 548/ 2018 г. на Софийски градски съд. УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесени 153.37 лв. – държавна такса по сметка на Върховен касационен съд. Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за прекратяване в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.