Ключови фрази

8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
гр. София, 26.07.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1779 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. С., представляван от адв. П. К., срещу решение № 376 от 12.04.2021г. по в.гр.д. № 3418/2020г. на САС, с което е потвърдено решение № 1041 от 07.02.2020г. по гр.д. № 5758/2018г. на СГС, ГО, 10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „ОЗК – Застраховане” иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 36 000 лева до 50 000 лева, както и след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.432 КЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетeние за неимуществени вреди за разликата над 35 000 лева до 36 000 лева, причинени при ПТП от 23.08.2017г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Излага съображения, че изводите по отношение на приетото съпричиняване са формирани, без да е обсъдено, че той като пешеходец е бил извън коридора на движение на автобуса и ако последният се е движил направо, удар е нямало да настъпи, както и без да са обсъдени показанията на свидетеля М., че „там където са разговаряли с пострадалия, всъщност се качват пътници и багаж”, т.е. има и знание и очакване от водача за наличие на пътници. Излага съображения, че в случая не е въведено ясно и разбираемо възражение за съпричиняване, като са наведени взаимно изключващи се твърдения относно поведението на пострадалия. Поддържа още, че съдът неправилно и без да изложи обосновани мотиви за наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилите ведоносни последици, е приел за доказано наличието на съпричиняване, като в случая липсва произнасяне по наведените във връзка със съпричиняването доводи във въззивната жалба. Твърди, че в случая не е налице и причинна връзка между поведението му и настъпилото ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 и т.3 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Длъжен ли е съдът в доклада по чл.146 ГПК изрично да посочи конкретното възражение за съпричиняване, което приема за разглеждане по делото, и ако съдът не изпълни това си задължение, чия е тежестта да поиска въвеждане в доклада на възражението за съпричиняване – на страната, която го твърди и въвежда, за да се ползва от него /ответника/, или на насрещната страна /ищеца/? Твърди, че по въпроса са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
2. Когато твърдените от заинтересована страна факти са неконкретни, неясни или си противоречат, длъжен ли е съдът да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях? Трябва ли съгласно чл.146, ал.1, т.2 ГПК в доклада си съдът да посочи правната квалификация на всички направени възражения и/или ясно да очертае фактите по направеното възражение и да посочи в доклада правнорелевантните факти, които подлежат на доказване или опровергаване от ищеца, и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл.146, ал.2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства? За да бъде въведено за разглеждане и разгледано възражение за съпричиняване от ответника, трябва ли да се съдържа в доклада на съда, очертано като факти и правна квалификация, и ако това не е изпълнено, чия е тежестта да възрази по доклада и да иска очертаването му в доклада? Твърди, че по въпроса са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че е относимо решение № 54 от 25.03.2014г. по гр.д № 3066/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 16 от 07.02.2014г. по т.д. № 1187/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Когато съдът приема и отчита съпричинване от пострадалия, длъжен ли е съдът да направи правна квалификация на допуснатото от пострадалия нарушение, което приема и отчита като съпричиняващо поведение, и последното следва ли да е подведено под конкретна правна норма, създаваща задължения, които не са спазени? В тази връзка има ли значение въведеното задължение за съда още в доклада по чл.146 ГПК да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника? Касаторът се позовава на решение № 307 от 20.03.2012г. по гр.д. № 284/2011г. на ВКС, II г.о. и решение № 54 от 25.03.2014г. по гр.д № 3066/2013г. на ВКС, IV г.о. Твърди още, че по въпроса са налице и предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
4. Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 ЗЗД при липса на конкретно и ясно направено възражение за съпричиняване от пострадалия, а сочене на различни възможности за такова, без същото да е конкретизирано и уточнено в хода на делото нито от ответника, нито от съда в доклада, и евентуално и в хипотеза, в която ответникът е направил възражение за съпричиняване на различно от приетото от съда възражение? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 134 от 18.11.2020г. по т.д. № 1422/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 259 от 08.06.2012г. по гр.д. № 63/2012г. на ВКС, I г.о., решение № 83 от 29.04.2014г. по гр.д .№ 1463/2013г. на ВКС, III г.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о., както и че по него са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
5. Правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението, което последният има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват ли възможността съдът да обосновава изводите си за съпричинване с вероятности или предположения? Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности и предположения и при недоказана причинна връзка? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о.
6. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което е в пряка причинна връзка с вредоносните последици? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о.
7. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което да е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 76 от 22.06.2020г. по т.д. № 771/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 6 от 03.02.2017г. по гр.д № 53091/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 97 от 10.02.1968г. по т.д. № 1359/67г. на ВКС, III н.о., решение № 322 от 28.02.1973г. по н.д. № 234/73г. на ВКС, III н.о., решение № 407/87г. по н.д. № 365/87г. на ВС, решение № 260/83г. по т.д. № 216/83г. на ВС.
Ответникът ЗАД „ОЗК – Застраховане” АД, представляван от юрк. Д. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е намерил за доказано наличието на предпоставките на чл. 432 КЗ, ангажиращи отговорността на ответното застрахователно дружество „ОЗК-Застраховане“ АД - застраховател на делинквента М. М., спрямо увредения ищец. Посочил е, че спорът пред въззивната инстанция с оглед оплакванията във въззивните жалби е за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на пострадалия, съпричинил ли е той настъпването на вредоносния резултат и в каква степен, кой е началният момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетенията.
За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на пострадалия, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: брой, вид и тежест на причинените телесни увреждания и техния медикобиологичен характер-фрактура на дясната бедрена кост в горната й трета; вида и продължителността на проведеното лечение и свързаните с това ограничения за ищеца-болнично общо за 16 дни с извършване на оперативна процедура с много голям обем и сложност под спинална анестезия и домашноамбулаторно лечение при строг постелен режим; продължителността на лечебния и възстановителен период, установена от СМЕ - общо за около 6 месеца, както и установените от СМЕ и гласните доказателства интензитет на търпените болки и страдания и обстоятелство, че в продължителен период от време – за около 6 месеца, ищецът е бил затруднен в елементарното си битово обслужване и че е имал необходимост от чужда помощ. Взел е предвид и становището вещото лице, че общото здравословно състояние на пострадалия е възстановено, че счупената бедрена кост е зараснала; че той се предвижва самостоятелно, но с леко накуцваща надясно походка, като тази походка е в пряка причинна връзка с травмата, причинена при ПТП. Отчел е и установените със свидетелски показания неудобства, които ищецът е търпял от необходимостта в продължителен период да използва чужда помощ при елементарното си битово обслужване, както и негативната промяна в психическото му състояние след ПТП с оглед промяната на обичайния му начин на живот и невъзможността да упражнява трудова заетост. Въззивният съд е взел предвид и изводите вещото лице, че установените ограничения на обема на движение на увредения при ПТП крайник не са в причинна връзка с процесния инцидент, както и че предстои възстановяване на констатираната мускулна атрофия на увредения крайник. Съобразил е и възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 43 - годишен, обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, социалноикономическите условия в страната към 23.08.2017г. и лимита на застрахователните покрития към същата дата. Отчитайки всички тези фактори, въззивният съд е намерил, че сумата 50 000 лева е справедливото обезщетение, което би компенсирало ищеца за претърпените и доказани в процеса неимуществени вреди.
По втория спорен въпрос, въззивният съд напълно е споделил извода на първоинстанционния съд, че ищецът е съпричинил настъпването на вредоносния резултат, намирайки се на платното за движение на автобусите и използвайки го не по предназначение. Посочил е, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е направил евентуално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия с твърдението, че същият е нарушил правилата на чл. 108 и на чл. 113 ЗДвП-бил на пътното платно, по диагонал, на необозначено място, като с това свое неправомерно поведение е създал реална възможност за настъпване на ПТП. Въззивният съд е приел за безспорно и установено от обсъдените доказателства, че ПТП е настъпило в района на автогара и по време на инцидента ищецът е стоял неподвижно и е разговарял на площадката, предназначена за движение на автобуси. Изтъкнал е, че автогарата по принцип представлява обособена територия, предвидена и предназначена не за пътно движение на МПС, а за осъществяване на маневри на пристигащи и отпътуващи автобуси, и като място на движение на пристигащи и отпътуващи пътници (движение на пешеходци). Поради това е заключил, че районът на ПТП се характеризира с интензивно преминаващи пешеходци и интензивно преминаващи автобуси, а посочените особености е следвало да бъдат съобразени от всеки от двамата участници в процесното ПТП. Приел е за установено от обсъдените заключения на двете САТЕ, че в непосредствена близост до мястото на инцидента (на 12 метра) има обособени тротоари за движение на пешеходци, като и двамата експерти са категорични, че една от причините за настъпването на ПТП е обстоятелството, че пешеходецът се е намирал на платното за движение на автобуси и ако той е бил на тротоара или е забелязал движещия се назад автобус и бе съобразил конкретната ситуация, инцидентът не би настъпил. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че с това свое поведение ищецът е допринесъл за настъпването на ПТП и за собственото си увреждане. За да определи степента на принос на всеки от участниците, въззивният съд е преценил механизма на ПТП, поведението, което водачът на автобуса и пешеходецът е следвало да съблюдават, и извършените от тях нарушения на правилата за движение, които са в пряка причинна връзка с настъпването на ПТП, и е намерил, че приносът на ищеца следва да бъде определен на 30 %. Приел е, че при така установения принос на пострадалия, обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено на 35 000 лева, а за имуществени на 3 062,50 лева.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия и определянето на размера на съпричиняването. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Първите четири въпроса по начина, по който са формулирани, са предпоставени от твърдението на касатора, че направеното от ответника възражение за съпричинване е било неясно и основано на противоречащи си твърдения и че докладът на първоинстанционния съд във връзка с това възражение е бил непълен. Тези твърдения не съответстват на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд, който е приел, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е направил евентуално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия с твърдението, че същият нарушил правилата на чл. 108 и на чл. 113 ЗДвП - бил на пътното платно, по диагонал, на необозначено място, като с това свое неправомерно поведение създал реална възможност за настъпване на ПТП, и се е произнесъл по така релевираното възражение. От друга страна, нито една от страните – ищецът, обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната му част с твърдение за незаконосъобразност на извода за наличие на съпричиняване в размер на 10%, и ответникът, обжалвал същото решение в осъдителната му част с твърдение за занижен размер на приетото съпричиняване, не са направили във въззивната си жалба оплаквания за непълнота или неточност на доклада на първоинстанционния съд. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд във връзка с наличието на съпричиняване и възприетия процент на същото представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 150 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 376 от 12.04.2021г. по в.гр.д. № 3418/2020г. на САС, с което е потвърдено решение № 1041 от 07.02.2020г. по гр.д. № 5758/2018г. на СГС, ГО, 10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Д. С. против ЗАД „ОЗК – Застраховане” иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 36 000 лева до 50 000 лева, както и след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от А. Д. С. иск с правно основание чл.432 КЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 35 000 лева до 36 000 лева, причинени при ПТП от 23.08.2017г.
ОСЪЖДА А. Д. С., ЕГН [ЕГН] да заплати на ЗАД „ОЗК – Застраховане” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 150 лева /сто и петдесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: