- 2 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 510

гр. София 21 юни 2022 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.10.2021 (двадесети октомври две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2239 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 304 772/12.04.2021 година подадена от М. Ж. М., срещу решение № 260 651/29.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІV-А въззивен състав, постановени по гр. д. № 6434/2020 година.
С обжалваното решение Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 310 959/31.12.2019 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 50-ти състав, постановено по гр. д. № 31 075/2015 година, с което е отхвърлен предявеният от М. Ж. М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства по ДП № 139/2012 година на ГДНП-МВР, пр. пр. № 4-1756/2012 година на Софийска градска прокуратура.
В касационната си жалба М. Ж. М. излага доводи за това, че решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявения от нея срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ, да бъде уважен така както е предявен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК
Насрещната страна по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
М. Ж. М. е била уведомена за обжалваното решение на 12.03.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 304 772/12.04.2021 година, като е подадена по пощата на 09.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви за това, че предмет на спора били претърпените от М. Ж. М. неимуществени вреди от твърдяно незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл. 293, ал. 1 от НК-подбуждане към лъжесвидетелстване, чрез използване с нелегитимна цел на информация от веществени доказателствени средства, които технически документират информация от специални разузнавателни средства. С постановления от 19.12.2012 година и 25.06.2014 година, по ДП № 139/2012 година на ГДНП-МВР, пр. пр. № 4-1756/2012 година на Софийска градска прокуратура, М. била привлечена като обвиняем за извършване на престъпления по чл. 301, ал. 1 от НК-подкуп и чл. 293, ал. 1, във връзка с 290, ал. 1 от НК-подбуждане към лъжесвидетелстване. Въз основа на внесен от Софийска градска прокуратура обвинителен акт било образувано н. о. х. д № С-54/2015 година по описа на Софийски градски съд, като с влязла в сила на 20.04.2017 година присъда № 3/04.04.2017 година по същото дело, М. била изцяло оправдана и по двете обвинения. Престъплението по чл. 293, ал. 1 от НК не попадало в предметния обхват на чл. 13 от ЗСРС и чл. 172 от НПК за допускане на специални разузнавателни средства при събирането на доказателствен материал. По делото не се твърдяло и не се установявало, да е било подавано искане или да е било постановено разрешение за тяхното използване по случая. Независимо от това, въпреки разпределената със съдебния доклад доказателствена тежест за М., не било проведено успешно доказване, както във връзка повдигане, внасяне или поддържане на обвинението пред съда, така и в рамките на цялото наказателно производство, изобщо да е било използвано някакво конкретно специално разузнавателно средство, било то легитимно или не. Не се доказвало с категоричност, определено събрано по реда на НПК доказателство, включително веществено, да обективира информация от специално разузнавателно средство. Никъде в мотивите на постановленията за привличане и в мотивите на оправдателната присъда, служебно известна на гражданския съд, не били обсъждани факти, установени чрез специални разузнавателни средства. Недостатъчни за пълно и главно доказване били показанията на свидетеля В. Л., който заедно с М. бил обвиняем за същото престъпление по чл. 293, ал. 1 от НК и едновременно с нея бил оправдан. Не следвало да се кредитират като недостоверни, изявленията как разследващите служители са му дали ясен знак, че основните улики и доказателства за неговото и на М. задържане били събрани чрез специални разузнавателни средства, както и разсъжденията му, че цели пасажи в обвинителния акт, представлявали цитати от подслушани със СРС-та разговори на двамата. При преценката по чл. 172 от ГПК, въззивният съд отчитал заинтересоваността на свидетеля от благоприятния за М. изход от спора. Отделно, показанията в тази част или били изцяло опосредени, като основани на казано от трети лица, или се свеждали до лични предположения на свидетеля, вместо да възпроизвеждат непосредствени собствени впечатления от обективни факти. Наред с това, показанията не били подкрепени с други преки писмени или гласни доказателствени средства. Свидетелите Л. и Б. внасяли конкретика за предполагаемите и типични при подобни случаи емоционални болки и страдания. Установявали преживените от М. Ж. М. притеснения, неудобства, срам и тревоги от воденото наказателно преследване. Въззивният със не възприемал показанията на тези свидетели относно предизвикани от наказателното производство здравословни проблеми на М., свързани с щитовидна жлеза, хипофиза, удар в главата и обостряне на онкологично заболяване, както и последвалото й уволнение от работа. В тази част установеното от свидетелите отразявало единствено впечатления от разкази на М.. Гласните доказателства в тази част били в противоречие със специалните знания на вещото лице, изготвило съдебно-медицинската експертиза. Според заключението на това вещо лице, още през 2011 година, т. е преди задържането, М. била диагностицирана със злокачествено новообразование на щитовидна жлеза, вторичен хипотиреоидизъм, артериална хипертония и неврит на слуховия нерв, за което с ЕР на ТЕЛК от 2011 година имала определена 72 % ТНР до 01.12.2013 година, като липсвала медицинска документация за последващия период. С оглед на това, не се доказвало наказателното производство да представлявало единствено и сигурно условие, без което, при нормално стечение на обстоятелствата, М. да не би се оказала заболяла, нито уволнена, съответно не би претърпяла по-тежки неимуществени вреди от характерните за сходни случаи. Независимо от всичко, предвид недоказано повдигане и поддържане на обвинение, базирано на противозаконно използване на специални разузнавателни средства, искът за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ следвало да се отхвърли като неоснователен. Този извод не се променял от обстоятелството, че с невлязло в сила решение от 29.03.2018 година на Софийски градски съд,, І-во гражданско отделение, І-18 състав, постановено по гр. д. 8765/2017 година частично бил уважен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ между същите страни. Този иск бил предявен на самостоятелно основание и нямало пречка да се разглежда отделно от този по чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ. Изходът на спора по гр. д. 8765/17 година по описа на Софийски градски съд щял да има значение при определяне размера на глобално обезщетение за вреди по делото, но само при доказан иск по своето основание, каквато не била процесната хипотеза.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийски градски съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Ж. М. иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по правните въпроси за това следва ли съдът да приеме, че указанията в доклада не са изпълнени, съответно, че ищцовата страна не е съобразила разпределената с доклада на съда доказателствена тежест, в случаите когато указанията очевидно се отклоняват от исковата молба и сочат различен предмет и предпоставка ли са подобни указания за постановяване на очевидно неправилно решение, тъй като е ясно, че с доклада се очертава различен предмет на делото и следва ли процесуалното поведение на страните да е съответно на указанията; за това за да постанови правилно и обосновано решение следва ли съдът да даде отговор на въпроса, кога е налице неправомерно използване на резултатите от придобитата информация от СРС при напълно законосъобразно провеждане на процедурата по искане-разрешаване-прилагане-документиране-използване на ВДС и може ли по иск за неправомерно използване на резултатите от СРС да се противопостави възражението за правомерност на процедурата по прилагането на СРС-следва ли съдът за разграничи двете хипотези; за това съдът по иска длъжен ли е да обсъди, какво е значението на обстоятелството, че информацията от СРС буквално е пренесена върху постановлението за привличането и върху обвинителния акт, като по този начин е описано изпълнителното деяние на престъплението подбуждане към лъжесвидетелстване, но без изрично органът (следствието, прокуратурата) да изтъква, че изразите и думите са цитирани буквално от звукозаписа, съответно от протокола за ВДС и за това следва ли да се доказват вреди от незаконно използване на резултатите от СРС и дали вредите не се предполагат винаги, когато се нарушават конституционни права.
По отношение на последния въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 166/03.08.2018 година, постановено по гр. д. № 4454/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Въззивният съд не е отхвърлил иска поради това, че не били доказани претърпени от М. вреди, както се твърди в обосновката на този въпрос, а поради това, че не е доказано неправомерното използване на СРС. Съдът по същество е посочил, че показанията на разпитаните по делото свидетели сочат на евентуално претърпени от М. вреди, като е приел, че в тези вреди не включват заболяванията на касаторката и уволнението й, т. е. не се установявало тя да би претърпяла по-тежки неимуществени вреди от характерните за сходни случаи. Следователно въззивният съд е приел, че приетите за недоказани от него обстоятелства се отнасят до определяне на обема на вредите, а не към това дали такива се търпят обичайно вследствие на неправомерното използване на СРС. Поради това не се установява противоречие между въззивното решение и посоченото от М. такова на ВКС по формулирания от нея въпрос, което да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
С твърдения за противоречие между въззивното решение и решение № 166/03.08.2018 година, постановено по гр. д. № 4454/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е обоснован и третия от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на М. въпроси. Въпросът обаче не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като същият е поставен във връзка с необсъждането на конкретно твърдяно от М. обстоятелство. Същото обаче е прието за недоказано от съда по съществото на спора, поради което и не е могло да бъде обсъждано при преценката дали е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ. Въпросът би бил от значение в случай, че въззивният съд би приел това обстоятелство за доказано, но не го е обсъдил при постановяване на решението си, което не е налице.
Искането за допускане на касационно обжалване по втория от поставените от М., в изложението и по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се мотивира с твърдения за противоречие между въззивното решение и решение № 203/27.02.2019 година, постановено по гр. д. № 5061/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Този въпрос обаче не е бил разглеждан от въззивният съд и не е обусловил правните изводи при постановяване на решението му. Съдът е приел, че не е доказано неправомерно използване на придобита чрез надлежно разрешено СРС информация , поради което е отхвърлил иска. Не е приемано, че при евентуално неправомерно използване на придобитата чрез СРС информация, съответният орган не следва да носи отговорност ако средството е надлежно разрешено.
По отношение на първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Съставът на Софийски градски съд обаче не е приемал, че определената от първоинстанционния Софийски районен съд правна квалификация на иска-чл. 2, ал. 1,т. 7 от ЗОДОВ е неправилна и не е определял нова такава. Същевременно във въззивната жалба на М. Ж. М., въз основа на която е постановено и ожалваното решение, не се съдържат оплаквания за извършени от първоинстанционния съд нарушения, свързани с доклада по делото, поради което и въззивният съд не е дължал действия във връзка с такива нарушения. Поради това и този въпрос не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Ж. М. твърди, че поставените от нея въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се сочи, че по тях няма съдебна практика. Сама по себе си липсата на съдебна практика не е достатъчна за до обоснове съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на това допълнително основание следва да се установи от касаторката, поради което тя трябва да изложи твърдения, от които да може да се направи извода, че така поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Такива твърдение не са направени в представеното от М. Ж. М. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като не могат да бъдат заместени от твърденията за неправилно приложение на закона от страна на въззивния съд, поради което касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените от нея въпроси не следва да се допуска.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 651/29.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІV-А въззивен състав, постановени по гр. д. № 6434/2020 година, по подадената срещу него от М. Ж. М. касационна жалба с вх. № 304 772/12.04.2021 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 651/29.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІV-А въззивен състав, постановени по гр. д. № 6434/2020 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.