10 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 453 [населено място], 30.06.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2605 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. Д. Ч. В. обжалва решение № 749 от 29.03.2019 г. по гр.д. 4883/18 г., Апелативен съд – София, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК дължи на „Уникредит Булбанк“ АД сумата от 99 613,92 лв главница по договор за ипотечен кредит № TR 20005778 от 09.07.2008 г. и лихва в размер на 3 905,48 лв. Излага съображения за липсата на предсрочна изискуемост поради това, че въззивният съд не бил анализирал достатъчно доказатлествата, не стигнал до извода, че обявяването на предсрочна изискуемост не е станало от компетенен орган на банката. А също така и относно служебното задължение на съда да изследва дали договорът за кредит и анексите към него съдържат неравноправни клаузи и посоченото възражение за неравноправност на т. 15.4 и Анекс 2 считал за неправилен извода, че сочената клауза въпреки че не предвижда възможност за даване на срок за изпълнение на следва да се счита за неравноправна. Сочи, че клаузата по т. 4.3 от Договора и анексите съдът не бил анализирал с оглед нейния неравноправен характер. Липсвали мотиви по всички изложени съображения относно заключението на вещото лице при определяне на извода за недействителност на клаузата за неустойка. Моли да се отмени решението. В случай, че се уважи жалбата да се присъдят направените по делото разноски. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси: 1. Необходимо ли е надлежно взето решение на компетентни органи на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и това предпоставка ли е за настъпване на предсрочната изискуемост? При представен вътрешен акт от страна на банката, който регламентира процедура за начина на оформяне на уведомленията за предсрочна изискуемост и поканите за доброволно изпълнение и тази процедура не е спазена, отразява ли се това на настъпването на предсрочната изискуемост? Сочи, че въззивният съд е приел, че не е необходимо решение на надлежен орган на банката и по този начин е приел, че е обявена предсрочната изискуемост. Това е обусловило извод за обявяване на кредита като предсрочно изискуем. По този въпрос счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и едновременно с това основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 2. Неравноправна клауза ли е тази, която предвижда обявяването на кредита за предсрочно изискуем, без да се отправи покана първо за заплащане на просрочията? Решаването на този въпрос е от значение за развитието на правото, с оглед ограничената правна уредба, отнасяща се до настъпване на предсрочната изискуемост при договорите за кредит? По отношение на този правен въпрос обосновава основание по чл. 280, ал.1 , т. 3 от ГПК. 3. Следва ли при преценката за това дали една клауза, имаща характера на неустойка е недействителна да се вземат предвид всички факти и обстоятелства по делото? Съдът бил приел, че не е налице неравноправна, уговорена в договора и анексите към него наказателна лихва (т.4.3. ) , тъй като съответствала на присъщите на неустойката функции. Този въпрос бил от значение за изхода на делото, тъй като в случай, че тази клауза от договор бъде приета за нищожна, това би означавало, че не е породила действие, поради което вноските, отнесни за погасяването на тази лихва ще се считат за получени от банката, като в този случай кредитът не би бил в просрочие според заключението на вещото лице. Сочи допълнително основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК – противоречие с тълкувателно решение 1/2009 г на ОСТК на ВКС, тълкувателно решение 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 912 от 29.1.2018 г. по т.д. 44/17 г, 1 ТО, решение № 55 от 3.4.2014 г. по т.д. 1245/13 г. 1 ТО, решение № 63 от 17.7.2015 г. по т.д. 674/14 г. на ВКС, 2 ТО, решение № 263 /24.6.2015 г. по т.д. 3734/13 на 1 ТО на ВКС и решение № 111 от 3.11.2015 г. п от.д. 1544/14 г. на ВКС, 2 ТО, решение № 184 от 17.12.2018 г. по к.т.д. 2781/17 г. 1 ТО 4. Следва ли въззивният съд да събере и обсъди всички събрани по делото доказателства като установените факти бъдат подведени под съответната норма? Счита, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд и разрешаването му е станало в противоречие със задължителната практика, изразена в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 192/29.01.2018 г. по т.д.44/17 г. ВКС, 1 ТО, решение № 55 от 3.4.2014 г. по т.д. 1245/13 г. 1 ТО, решение № 63/17.7.2015 г. по т.д. 674/14 г., 2 ТО, решение № 263 от 24.6.2015 г. по т.д. 3734/13 г, ВКС1 ТО и решение № 111 от 3.11.2015 г. по т.д. 1544/14 г, 2 ТО на ВКС, решение № 184 от 17.12.2018 г. по кт.д. 2781/17 г. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване. По основателността на касационната жалба счита, че поканата за обявяване на предсрочна изискуемост е била подписана лично от длъжника. А с оглед оспорването, вторият подпис под поканата бил положен от Н. Д., който заемал длъжност експерт събиране на вземания в Отдел „Събиране на вземания“ в структурата на Банката. По отношение на неравноправните (нищожни) клаузи на процесния договор заявява становище, че режимът на договорите за банков кредит е уреден в ЗКИ, ТЗ и ЗПК. Моли да се остави без уважение като неоснователна. Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е в срока по чл. 283 от ГПК, подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. С предходно решение по т.д. 539/17 г, Върховният касационен съд на Р България е обезсилил решение на Апелативен съд София по т.д. 3236/15 г. и е върнал делото на същия съд, в друг състав, за произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК от „Уникредит Булбанк“ АД срещу Д. Ч. В.. С обжалваното решение Апелативен съд София е отменил решението на Окръжен съд Видин и вместо него е признал за установено, че касаторът дължи на банката на основание чл. 422 от ГПК сумата от 99 613,92 лв главница – невърната сума за банков кредит, обявен за предсрочно изискуем от банката , както и сумата от 3 905,48 лв лихви за периода 05.08.2012 г. до 05.12.2013 г. Въззивният съд е приел, че искът е допустим, доколкото след издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК е подадено от длъжника в срок възражение и банката е предявила в срок иск. Прието е наличието на договор за банков кредит, сключен между страните. Прието е, че е усвоена сумата, както и че е налице промяна в условията на договора с два анекса Анекс 1 от 6.11.2011 г. и Анекс 2 . С оглед измененията е прието, че са налице начислени от банката лихви в общ размер 28 989,37 лв, от които реструктурирана лихва в размер на 9 747,86 лв, редовна лихва в размер на 3 851,49 лв, просрочена лихва в размер на 8 209,52 лв и наказателна лихва в размер на 7 180,50 лв. От тях ответникът бил заплатил 987,29 лв и реструктурирани лихви в размер на 2 200 лв, при което общият размер на дължимите от ответника към 06.12.2013 г. лихви възлизат на 25 802,08 лв. По отношение направеното възражение, че изявлението за предсрочна изискуемост не е формирано от надлежни представители на банката, въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 6 то ЗБН и Указания за вътрешно управление на банките на БНБ, всяка банка разкрива по пропорционален начин информация за своето вътрешно управление. Посочено, че в последното проведено заседание е прието, че за обявяване на предсрочната изискуемост не е необходимо нарочно решение на управителен орган при банката. В конкретния случай е прието, че не е необходимо нарочно решение на управителен орган при банката, както и че не е налице порок в процеса при обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочнанта изискуемост на кредита е прието за оперативна дейност на банката. В тази връзка съдът е приел, че с оглед правата на длъжника, по-важно е обстоятелството, че е налице обявяване на предсрочната изискуемост чрез запознаването му с акта. Поради това е прието, че заповед № 10 от 18.2.2011 г. на банката, в която е отразено как могат да се оформят покани и уведомления и с оглед липсата на лимитативно изброяване на компетентни служители и при отсъствие на съответния служител може да стане от следващия по ранг, е прието, че чрез отправянето на конкретната, връчена на длъжника покана не е налице накърняване на правата му. Поради това и с оглед установеното лично връчване на кредитополучателя, съдът е приел, че е обявена на длъжника предсрочната изискуемост. По отношение направеното възражение за наличие на неравноправни клаузи конкретно в т. 11.2. от Анекс 2 въззивният съд е приел, че не са налице условията на чл. 143, т.5 от ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Счел е, че клаузата е уговорена индивидуално и липсва поради това неравноправен характер. Този извод въззивният съд е направил, приемайки че след първоначалния договор поради наличие на неточно изпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя е налице сключен Анекс 1 и Анекс 2. В първия Анекс е изключен уговореният лихвен процент от 5 % в т.4.3 от договора, а във втория Анекс 2, е включен отново. Това било обусловено от поведението на длъжниа на системно неизплащане задълженията по отпуснатия кредит. Анекс 1 и 2 били дисциплиниращи към длъжника. Нямало основание да се приеме, че подобна разпоредба в договора, съдържаща белезите на клауза за неустойка била в противоречие с добрите нрави, тъй като същата съответствала на присъщите на неустойката функции, като имала превантивен и санцкционен характер спрямо неизправния длъжник. Въз основа на заключенията на вещите лица е прието, че главницата е в размер на 99 613,92 лв. Приел е, че банката претендира само възнаградителни лихви, защото е посочено само договорни лихви. В това искане, не можело да се приеме, че се включват лихви като наказателните, които били отделно период и съставлявали неустойка, както и реструктурираните лихви, които били формирани на друг принцип, възникнали на друго основание и включвали в себе си различни по естество и основание за възникване на задължения. Отделно от това данните по делото сочели, че установените реструктурирани лихви са начисляване за период извън исковия. Възнаградителна лихва се дължала до предсрочнатаа изискуемост и това е обусловило извод за това, че размерът на възнаградителните лихви е 3 905,84 лв. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, за да се произнесе налице ли е право на предсрочна изискуемост на банката по отношение неизпълнение на задълженията на длъжника е приел, че е налице неизпълнение на задълженията по договора. Действително е налице установяване на задължение само на главница и възнаградителни лихви като за длъжника е налице правен интерес да обжалва само тази част, за която е прието за установено дължимостта. Но предвид правото на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е приел неизпълнение на възникналите задължения за всички видове лихви и възнаградителни, и върху просрочена главница, и върху текущия дълг (редовна плюс просрочена главница), която се начислява едновременно и независимо от лихвите за редовна и за просрочена главница. Това е обусловило извод, че е налице право на кредитора да отправи изявление за изменение на отношението и да поиска обявяване предсрочна изискуемост на главницата. Въззивният съд е отрекъл, че клаузите на чл. 11.2 и чл. 4.3 са с неравноправен характер, поради това е приел, че е налице дължимост на вземанията, които произтичат от тези уговорки между страните. А това от своя страна е довело и до следващия извод, че е налице дължимост на главницата и непогасяване по предвидения в договора начин на анюитетни вноски е породило право за банката да обяви предсрочната изискуемост за целия размер на главницата. Предвид това е постановено и обжалваното въззивно решение. Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване и служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК или е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. В разглеждания случай при извършената служебна проверка не се установи да са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. В правната теория и съдебна практика, че нищожно съдебното решение, когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението респективно определението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване, както и ако заповядва нещо невъзможно. В случая не се установява да е налице вероятност съдебното решение да е нищожно и това изключва допускане касационно обжалвне, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. По отношение на първи и втори правни въпроси, поставени от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК следва да се приеме, че не са обуславящи изхода на спора. Въззивният съд е приел, че е достатъчно изявлението да достигне до длъжника като без значение как съгласно вътрешните правила на банката се формира решението за обявяване на предсрочна изискуемост на банката. Поради това поставените първи въпрос не е обуславящ решението по делото. По отношение на втория поставен правен въпрос, въззивният съд е приел, че при настъпило неизпълнение на договора, двукратно банката и кредитополучателят се предоговаряли условия на кредита, изпратена е покана до длъжника, която отговаря на изискванията на закона, така както са разяснени в т. 18 от Тълкувателно решение 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е прието, че клаузата относно автоматична предсрочна изискуемост не е приложена в правоотношението между страните. Приел е, че е отправена покана, достигнала до длъжника. С оглед на изложеното няма разрешаване на правния въпрос от въззивния съд, така както е формулиран. Поради това не отговарят и двата въпроса на изисквания за формиране на общи основания за допускане касационно обжалване на въззиввното решение. С оглед поставените от касатора правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че по отношение на третия поставен правен въпрос е налице соченото общо основание за достъп до касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, който е общо основание е този включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд. Безспорно въпросът за наличието на обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е въпрос, включен в предмета на спора, така предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване дължимост на главница. Разрешението, което е дадено от въззивния съд въз основа на анализ на доказателствата по делото и с оглед доводите и възражения на страните е, че е налице неизпълнение на всички произтичащи от договора задължения. Макар въззивният съд да е ограничил претенцията за лихви на банката до претенция само на възнаградителна лихва, извън наказателната, то в хода на процеса е установил и се е произнесъл по дължимостта на наказателната лихва съгласно т. 11. 1.3 вр. т. 4.3 от Анекс 2 съобразно данните по делото. Приемайки, че тази клауза не е нищожна, въззивният съд е признал дължимостта на задълженията, а съответно и неизпълнението им, което е дало право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Освен това в доводите на касатора е включено обстоятелството, че според изслушаното заключение на вещото лице пред въззивния съд е направено заключение, че ако не е налице дължимост на наказателната лихва, която е погасена от длъжника, то не би било налице обективно неизпълнение на задълженията за заплащане на отделните анюитетни вноски и съответно право на банката да го обяви за предсрочно изискуем. Тези решаващи мотиви включват отговор на въпроса относно липсата или наличието на неравноправен характер на клаузата на т. 4.3. Въззивният съд е приел, че клаузата на т. 4.3. е включена в първоначалния договор, после с Анекс 1 не е била уговорка между страните и с Анекс 2 отново е въведена. Прието е,че има характера на неустойка и има превантивен и санкционен характер. По този начин е приел, че клаузата е уговорена индивидуално и не е неравноправна. А това от своя страна е обусловило извод за дължимост на задължението за наказателна лихва, като не е обсъдено заключението на вещото лице пред въззивния съд, че наказателната лихва е погасена и сумите не са отнесени към погасяване на други задължения. А от неизпълнение на останалите задължения е прието, че са налице обективни предпоставки кредиторът да измени договорното правоотношение отправяйки изявление за предсрочна изискуемост. Като не е оставена неприложена тази клауза, съответно отнесените към наказателната лихва суми за погасяване на задълженията за заплащане на анюитетните вноски, въззивният съд е приел, че липсва погасяването им в срок и съответно е признал наличието на задълженията в посочения размер. Следователно въпросът за неравноправния характер на клаузата на т. 4.3. и т. 11.1.3 като включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд е обусловил и изхода на спора. По отношение на четвъртия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав, намира, че същият обуславя извод за наличие на общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъдил всички релевантни факти по отношение формиране извода за неравноправния характер на клаузите в договора, засягащи начисляване на лихви при неизпълнение в срока на договора на задълженията. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е разрешаване на материално правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните , чрез събиране на доказателства и отнасянето на установените факти към релевантните материалноправни норми. Такава е и безпротиворечивата константна практика на ВКС. При определяне на спорните права, въззивният съд е длъжен в мотивите да изложи фактически и правни доводи, след обсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност съобразно правилата на чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Основно необсъждане на всички релевантни фактори – основа и лихвен процент при начисляване на наказателна лихва не са взети предвид от въззивната инстанция. Това разрешение е обусловило извода на въззивния съд, че клаузата не е неравноправна и следва да остане приложена, а съответно не е обсъдено и заключението на вещото лице и изводите относно неначисляване на тези лихви. Двата формулирани правни въпроса в т. 3 и 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се доуточнят от настоящия съдебен състав с оглед посочените в изложението обстоятелства и съобразно правомощието на настоящата инстанция, разяснено в посоченото Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК, както следва: „Относно задълженията на въззивния съд при преценка дали уговорка за заплащане на наказателна лихва, включена в договор за банков кредит, сключен с потребител, има неравноправен характер, да вземе предвид всички фактори, които влияят върху определянето на тази уговорка и за задължението на въззивния съд като обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти и да изложи мотиви по тях.“ Поради това въпросът за неравноправния характер на тези клаузи е обусловил разрешението на съда и изхода на делото и представлява общо основание за допускане касационно обжалване на решението. Касаторът се позовава на противоречие с Тълкувателно решение 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, което има за предмет тълкуване на случаи на уговорки за неустойка в търговски и приватизационни договори и преценка на тези клаузи за нищожни поради накърняване на добрите нрави, както и на Тълкувателно решение 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константна практика на ВКС по приложение на чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Но е налице служебно известно решение на ВКС, решение № 142 от 30.03.2020 г. по т.д. 2970/18, ВКС, 1 ТО в което е посочено, че е необходимо с оглед неравноправния характер на уговорки за заплащане на наказателни лихви, за които съдът е длъжен да следи и служебно, да се направи преценка на същите и да се определи дали ако останат неприложени тези клаузи поради това, че са неравноправни, биха били налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. С оглед отговора на правния въпрос в посоченото решение на ВКС, ще следва да се прецени дали даденото разрешение в обжалваното в настоящия случай въззивно решение, съответства на определеното разрешение в практиката на ВКС. Поради това е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК следва по този правен въпрос да се допусне касационно обжалване. При наличие на задължителна практика е изключено приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Касаторът не е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК , изискващо обосноваване на необходимостта от тълкуване когато нормата е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението на която е обусловило изводите на въззивния съд и поради това е налице соченото основание за точното приложение на закона и за развитието на правото. Касаторът не е установил противоречива съдебна практика или постоянна практика, която се нуждае от преодоляване като неправилна или на осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените условия. По всички изложени съображения ще следва да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваната част досежно главница в размер на 99 613,92 лв и договорна лихва от 3 905,48 лв. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 749 от 29.03.2019 г. по гр.д. 4883/18 г., Апелативен съд – София, ГО, 14 състав в обжалваната част досежно главница в размер на 99 613,92 лв и договорна лихва от 3 905,48 лв. ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на частния жалбоподател в 1 седмичен срок от връчване на настоящето определение да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 2 070,38 лв по сметка на Върховния касационен съд на Р България. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса, производството по делото ще бъде прекратено. След изтичане на определения срок за внасяне на държавна такса делото да се докладва. При представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Второ Търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: