Р Е Ш Е Н И Е № 277 гр. София, 18.12.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 933/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия М. Х. И. – адв.Х. срещу решение № 175 от 03.07.2017 г. на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 216/2017 г. по описа на същия съд. В касационната жалба декларативно са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за допуснати с въззивното решение на ВАпС съществени процесуални нарушения, нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия И.. На първо място според жалбоподателя, с атакуваното решение ВАпС е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.314 ал.1 от НПК, която го задължава да осъществи цялостна проверка на правилността на атакуваната присъда, независимо от обстоятелството, че първоинстанционното производство пред ОС – гр. Добрич е протекло по глава XXVII от НПК. Касаторът изразява съгласие с извода на въззивната инстанция за това, че с инкриминираното деяние е осъществен състав на по-леко наказуемо престъпление, в какъвто смисъл е изменена присъдата на ДОС, но счита, че с това не са отстранени всички нарушения на закона и процесуалните правила, тъй като установените по делото фактически положения не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал. Конкретни доводи в тази насока не се съдържат в касационната жалба. Детайлно е развито оплакването на жалбоподателя за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия, като поред защитника неоценени в нужната степен са останали съществени обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на неговата наказателна отговорност като: младата му възраст; поведението както на досъдебното производство, така и пред съда, с което е допринесъл за разкриване на обективната истина; изразеното искрено разкаяние и съжаление за случилото се; съпричиняването на вредоносния резултат от другите участници в ПТП; полаганата грижа за родителите му, от която ще бъдат лишени с оглед прекомерно дългия срок на определеното му наказание „лишаване от право да управлява МПС“. Предвид всички изложени аргументи адв.Х. отправя искания към ВКС в условията на алтернативност за изменение решението на въззивната инстанция в частта относно наложените на подсъдимия И. наказания, които да бъдат намалени до законовия минимум или за отмяна на въззивното решение и връщане делото за ново разглеждане от друг състав АС – гр. Варна. В съдебното заседание на касационната инстанция подсъдимият И., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си адв.Х. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и отправя същите искания. Представителят на ВКП намира, че постановеният съдебен акт на въззивния съд е законосъобразен и справедлив, поради което предлага същият да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 10 от 18.05.2017 г., постановена по НОХД № 126/2017 г., Добричкият окръжен съд е признал подсъдимия М. Х. И. за виновен в това, че на 08.06.2016 г. по път III-7105 между [населено място] и [населено място], преди разклона за главен път II-97, при управление на МПС – л.а.“Ф. Г.“ с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.20 ал.2 и чл.25 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на брат си И. Х. И., поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК и при условията на чл.58а ал.1 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година и 4 /четири/ месеца, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години от влизане на присъдата в сила, както и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 3 /три/ години. С присъдата си ДОС се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По протест от прокурор при ОП – Добрич и жалба от защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 216/2017 г. по описа на АС – гр. Варна, НО, който с решение № 175 от 03.07.2017 г. изменил присъдата на ДОС, като на основание чл.337 ал.1 т.1 и т.2 от НПК приложил закон за по-леко наказуемо престъпление, преквалифицирайки деянието от такова по чл.343 ал.1 б.“в“ от НК в такова по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ от НК и намалил наказанията на 1 /една/ година „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил за срок от 3 /три/ години на основание чл.66 ал.1 от НК и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца. В останалата част присъдата на Добричкия окръжен съд била потвърдена. Касационната жалба от адв.Х. – защитник на подсъдимия М. И. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия И. е неоснователна. Водещото оплакване, застъпено в жалбата на касатора е за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при разглеждане на делото от въззивния съд, който не изпълнил императивното си задължение по чл.314 ал.1 от НПК да провери изцяло правилността на атакуваната присъда, независимо от основанията, посочени от страните. В резултат на това според защитата, постановеното от него решение не съдържа обективен, всестранен и пълен анализ на значимите за изясняване на обективната истина по делото фактически обстоятелства, което от своя страна довело до нарушение на закона при определяне на наказанията и явна несправедливост на същите. Твърди се, че изложените фактически констатации относно механизма на настъпване на ПТП са непълни, неточни и недостатъчни, поради което неотчетено останало съпричиняването на съставомерния резултат и от останалите участници в него. В резултат на този подход въззивната инстанция, макар и да е изменила възприетата в обвинителния акт и първоинстанционната присъда правна квалификация на деянието, прилагайки закон за по-леко наказуемо престъпление предвид оказаната на пострадалия И. помощ от подсъдимия, изводите относно индивидуализацията на наказателната отговорност, която последният следва да понесе остават несъобразени с многобройността на смекчаващите я обстоятелства. Това оплакване не може да бъде споделено. Внимателният анализ на въззивното решение сочи, че неговите мотиви в значителна степен възпроизвеждат фактическата обстановка, залегнала както в обвинителния акт, така и в съдържанието на мотивите на първоинстанционната присъда. Съвпадение между двата съдебни акта и обвинителния акт съществува и по отношение анализа на доказателствените източници, събрани в подкрепа на изложената фактическа обстановка. Този подход на Варненския апелативен съд обаче не може да бъде счетен за незаконосъобразен предвид особения процесуален ред, по който е протекло първоинстанционното съдебно производство – по Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК. При законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие, което положение не се оспорва от жалбоподателя, в мотивите на присъдата си съдът приема за безусловно установени залегналите в обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК, а страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция приетите по делото релевантни факти. Щом е налице съответствие между признанието по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт. Това е причината, поради която в изложението на фактическата обстановка в съдебните актове на първата и втората инстанции съществува идентичност – и мотивите на първоинстанционната присъда, и решението на въззивния съд възпроизвеждат признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Независимо от диференцираната процедура, по която е протекло съдебното производство, в мотивите към проверявания въззивен съдебен акт се съдържа обстоен анализ на всички значими за правилното решаване на делото обстоятелства, извършена е надлежна проверка на правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, дадени са и изрични отговори на отправените от подсъдимия и защитника му оплаквания. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения (стр.7 – стр.10) е видно, че всички претенции на защитата са били обсъдени, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. В същото време, тъкмо защото стриктно е изпълнила задълженията си по чл.314 ал.1 от НПК апелативната инстанция е подложила на критична оценка възприетата от окръжния съд правна квалификация на деянието, основавайки се на установените по надлежния ред и залегнали в обвинителния акт фактически обстоятелства, свързани с поведението на подсъдимия непосредствено след настъпилото пътно-транспортно произшествие, изразило се в оказване помощ на пострадалия И. И.. Анализирани са приобщените към делото доказателствени източници, въз основа на които е направен извод за това, че тази помощ е била своевременна и необходима, оказана на жив човек и обективно насочена към спасяване на живота и здравето му. Въз основа на този извод и съобразявайки, че тези фактически обстоятелства са били изложени в обвинителния акт и признати от подсъдимия на основание чл.371 т.2 от НПК, въззивният съд в съответствие с т.8.1 от ТР № 1/2009 г. по ТД № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС е изменил първоинстанционната присъда, прилагайки закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ от НК. Предвид така изложените доводи, касационната инстанция намира, че въззивното решение – предмет на настоящата касационна проверка съответства на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК, позволява недвусмислено да се установи волята на решаващия орган и осигурява безпроблемна проверка на процесуалната законосъобразност на процеса на формиране на вътрешното му убеждение, поради което оплакването на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение не може да бъде споделено. В продължение на обсъденото оплакване е и възражението за недостатъчна оценка на приноса от страна на другите участници в ПТП за настъпване на съставомерния резултат. Това възражение, основаващо се на неправомерното движение по пътищата на нестандартно и поради това нерегистрирано ремарке, прикачено към управлявания от св.Д. трактор с ДК № *** и липсата на надлежно обезопасяване на настъпилото произшествие между него и т.а.“Д. Д.“ с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от св.П., е било поставено на вниманието още на първата инстанция, като въззивният съд също коректно го е обсъдила в атакуваното решение. Доводите, изложени в него, с които същото е оценено като обстоятелство, в значителна степен смекчаващо наказателната отговорност на подсъдимия И. следва изцяло да бъдат възприети. В същото време напълно следва да бъде споделен и изводът, че това обстоятелство не е от естество да изключи виновното поведение на подсъдимия, който поради неспазване на правилата за движение относно скоростта и безопасното извършване на маневри на пътя сам се е поставил в невъзможност да реагира на възникналата опасност и да предотврати пътно-транспортното произшествие. С оглед на това възприетата от въззивния съд правна квалификация по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ от НК е законосъобразна, поради което оплакването по чл.348 ал.1 т.1 от НК като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на ВКС и по отношение на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. След като обсъди атакувания акт на ВАпС от гледна точка на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, настоящият касационен състав намери същия за справедлив. Наложеното на подсъдимия И. наказание за извършеното престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ е „лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година и е определено при условията на чл.58а ал.1 от НК. Отмереното преди редукцията, основана на нормата на чл.373 ал.2 от НПК наказание е при условията на чл.54 от НК и е в размер на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“. То е под средния размер на санкцията, регламентирана в разпоредбата на чл.343а ал.1 б.“б“ от НК, като при индивидуализацията на наказанието са отчетени изтъкнатите от защитника на подсъдимия смекчаващи отговорността му обстоятелства и техния превес. Обсъждайки въпроса за наказателната репресия, която подсъдимият следва да понесе, въззивният съд е взел предвид чистото му съдебно минало, младата му възраст, семейното положение след загубата на брат му, направените признания, изразеното искрено разкаяние и съжаление за извършеното. Отчетено е и съпричиняването на съставомерния резултат от находящото се на местопроизшествието нестандартно и нерегистрирано ремарке, прикрепено към управлявания от св.Д. трактор. Макар така посочените смекчаващи отговорността обстоятелства на подсъдимия И. да са преобладаващи, настоящият състав на ВКС се солидаризира със становището на въззивната инстанция за това, че те нямат тази относителна тежест, която се претендира от защитата. Признанието на фактите по обвинителния акт, което подсъдимият е направил, е свързано с прилагане на диференцираната процедура по чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК и очаквания по-благоприятен изход на делото за него съобразно разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК. Изразеното съжаление е обяснимо предвид близката родствена връзка на подсъдимия с пострадалия, който е негов брат. Предвид всичко това основателен е изводът, че като цяло в своята съвкупност смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства не са нито многобройни, нито което и да е от тях е изключително, поради което не са налице предпоставки за определяне на наказанието му при условията на чл.55 от НК. Нещо повече, съпоставени с коректно изяснените отегчаващи отговорността на подсъдимия И. обстоятелства, те не могат да обосноват и основателност на искането на защитата за намаляване размера на наказанието в рамките на предвидената в закона санкция, поради което същото следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на ВКС и относно определения размер на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“, което е отмерено на 1 /една/ година и /шест/ месеца. Изложените от защитата аргументи в подкрепа на искането за неговото намаляване, макар и основаващи се на влошеното му семейно положение след смъртта на брат му, не могат да обосноват намаляване на тази кумулативна санкция, която има за цел да превъзпита подсъдимия И. именно като водач на МПС, да го накара да извлече поука от неправомерното си поведение на пътя и преосмисли същото в посока спазване законовите изисквания при управление на МПС. Прецизната оценка на степента на личната обществена опасност на подсъдимия е дала основание както на първата, така и на въззивната инстанции да приложат спрямо него института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК и отложат изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години – извод който изцяло се споделя и от настоящият касационен състав. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 175 от 03.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 216/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.