10 Р Е Ш Е Н И Е № 93
гр. София, 24.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3221, ч.гр.д. № 3219 и ч.гр.д. № 3220 по описа за 2018 г.
Производството по гр.д. № 3221/ 2018 г. е по чл. 290 – 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 40/ 06.03.2018 г. по гр.д. № 439/ 2017 г. в частта, с която Пловдивски апелативен съд, след съответно изменение на невлязлата в сила част от решение № 311/ 07.07.2015 г. по гр.д. № 71/ 2014 г. на Старозагорски районен съд, е осъдил Н. К. П. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да плати: 1) на Д. Х. П. сума над 2 913.50 лв. (пресъдената с влязлата в сила част на решение № 79/ 21.04.2016 г. по гр.д. № 114/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд (първото въззивно решение по делото)) до 8 780.21 лв.; 2) на Е. Р. П. сума над 532.76 лв. (пресъдената с първото въззивно решение) до 7 906.07 лв. и на В. Р. П. сума над 532.76 лв. (пресъдената с първото въззивно решение) до 7 054.67 лв., ведно със законните лихви върху всяка присъдена с въззивното решение главница от 26.06.2014 г. до окончателното плащане.
Касационното обжалване е допуснато по следния материално-правен въпрос: Предявеният отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) прекъсва ли течението на срока на погасителната давност по вземането за връщане на сумите, събрани от длъжника и платени на взискателя по изпълнителното дело, и тече ли срок на погасителната давност по вземането за връщане на тези суми, докато трае процеса по иска по чл. 254 ГПК (отм.), уважен с влязло в сила решение?
Настоящият състав на Върховния касационен съд по повдигнатия въпрос намира, че когато с влязло в сила решение е уважен отрицателният установителен иск, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), докато е траел процесът по иска, не тече 5-годишният срок на погасителната давност по вземането за връщане на сумите или вещите, събрани от длъжника и получени от взискателя по изпълнителния лист. Основанието по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е осъществено. Предявеният иск, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), не осъществява основанието по чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД за прекъсване на 5-годишния срок на погасителната давност по вземането за връщане на сумите или вещите, събрани от длъжника и получени от взискателя по изпълнителния лист, дори когато искът по чл. 254 ГПК е бил уважен с влязло в сила решение. Мотиви:
В чл. 237, б. „в“ – б. „м“ ГПК от 1952 г. бяха предвидени т.нар. „извънсъдебни изпълнителни основания“. Кредиторите разполагаха с облекчена възможност да се снабдят с изпълнителен лист за вземанията, удостоверени в документите, а не бе необходимо те да проведат успешно осъдителен иск. Извънсъдебното изпълнително основание обаче не установяваше вземането по изпълнителния лист със сила на пресъдено нещо. Поради това длъжникът разполагаше с два способа за защита. Първият, уреден в чл. 250 – 252 ГПК (отм.), предоставяше възможност в 1-седмичен срок от получената покана за доброволно изпълнение длъжникът да поиска съдът да спре изпълнението, като представи убедителни писмени доказателства, че вземането по изпълнителния лист не съществува или не е настъпила неговата изискуемост или като длъжникът извърши надлежно обезпечение по чл. 180 и 181 ЗЗД. В 1-месечен срок от влизане в сила на определението за спиране на изпълнението, кредиторът бе длъжен да предяви установителен иск за съществуването на вземането по изпълнителния лист. В противен случай изпълнителният лист се обезсилваше от съда, а и когато установителният иск на кредитора е отхвърлен. Бездействието на кредитора в срока по чл. 252, изр. 1 ГПК (отм.) или влязлото в сила решение за отхвърляне на неговия иск, отричаше правото на принудително изпълнение за вземането по изпълнителния лист. Вторият способ бе уреден в чл. 254 ГПК (отм.) Когато длъжникът, бе пропуснал 1-седмичния срок по чл. 250 ГПК (отм.) или когато искането му за спиране на изпълнението е било отхвърлено от съда, той разполагаше с възможност да предяви отрицателен установителен иск, че вземането по изпълнителният лист не съществува или не е настъпила неговата изискуемост, в т.ч. да се позове на погасителна давност. Тогава спирането на изпълнението бе възможна последица от наложена обезпечителна мярка. След отмяната на ГПК от 1952 г. възможността длъжникът да предяви отрицателен установителен иск за несъществуване, неизискуемостта или погасяването по давност на вземането по изпълнителния лист, издаден на извънсъдебно основание при действието на чл. 237, б. „в“ – „м“ ГПК (отм.), произтича от чл. 124, ал. 1 ГПК. Доколкото и двата способа на защита съпътстват изпълнителния процес, до успешното им провеждане, което предоставя защитата на длъжника (до обезсилването на изпълнителния лист като последица от непредявения от кредитора положителен установителен иск или от неоснователността на предявения положителен установителен иск или до влязлото в сила решение по чл. 254 ГПК (отм.) – чл. 330, ал. 1, б. „е“ ГПК (отм.)) бе възможно съдебният изпълнител принудително да осребри имуществото на длъжника, респ. да отнеме от него вещите и да предаде сумите или вещите на взискателя.
По възникналото вземане с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на събраните суми или вещи отмененият ГПК не предвиждаше възможност длъжникът да се снабди с т.нар. обратен изпълнителен лист - аргумент от обратното от чл. 241, ал. 3 ГПК (отм.) и препращащите към него други норми в ГПК (отм.) Такава възможност не предвижда и действащият ГПК - аргумент от обратното от чл. 245, ал. 3 ГПК и препращащите към него норми в ГПК, включително поради това, че ГПК изостави т.нар. „извънсъдебни изпълнителни основания“ и уреди заповедното производство. За да събере своите вземания длъжникът следва да иницира производство по снабдяване с изпълнително основание - да предяви осъдителен иск или заявление за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За 5-годишния срок на погасителната давност, с който се ползват възникналите вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, влязлото в сила решение по чл. 254 ГПК (отм.), респ. по чл. 124, ал. 1 ГПК, осъществява основанието по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Решението по чл. 254 ГПК (отм.) отрича със сила на пресъдено нещо правото на принудително изпълнение на вземането по издадения на извънсъдебно основание изпълнителен лист. Длъжникът и взискателят, респ. техните правоприемници, са обвързани от задължителното му действие, а съдът по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е длъжен да приеме, че сумите или вещите, които са били принудително събрани/ отнети от длъжника, взискателят е получил без основание (чл. 297 и чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Следователно съдебният процес по чл. 254 ГПК (отм.) е „относно вземането“ за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и осъществява основание за спиране на давностния срок по вземанията на длъжника срещу взискателя по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, когато искът по чл. 254 ГПК (отм.) е бил уважен.
Предявеният иск, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), респ. в чл. 124, ал. 1 ГПК, не осъществява основанието по чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД за прекъсване на 5-годишния срок на погасителната давност за вземанията на длъжника за връщане на сумите или вещите, които съдебният изпълнител принудително е събрал и предал на взискателя, дори когато искът по чл. 254 ГПК (отм.) е уважен с влязло в сила решение. Влязлото в сила решение по чл. 254 ГПК (отм.), респ. по чл. 124 ГПК, отрича правото на принудително изпълнение по вземането по изпълнителния лист, но процесът по чл. 254 ГПК (отм.) не е „предявен иск“ по смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД за възникналите вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Не е вярно, че давността по вземането на длъжника за връщане на сумите или вещите, получени от взискателя, започва да тече от датата, на която изпълнителният лист е бил обезсилен (чл. 252, изр. 2 ГПК (отм.)) или от влизане в сила на решението, с което искът по чл. 254 ГПК (отм.) е бил уважен. Както бе обяснено, вземането е по първия, а не по третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Изискуемостта му настъпва с предаването на сумите или вещите от съдебния изпълнител. За да го събере, длъжникът следва да иницира производство по снабдяване с изпълнително основание. Обстоятелството, че по надлежния ред изпълнителният лист не е обезсилен (чл. 252, изр. 2 ГПК (отм.) или че няма влязло в сила решение за уважаване на иска, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), не е процесуална или материална предпоставка за претенцията на длъжника по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. При спор за притезанието взискателят следва да докаже възражението си, че има основание да получи сумите или вещите, т.е. своето вземане. Вземането на взискателя не е установено със сила на пресъдено нещо. Съдът по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е длъжен да зачетете задължителното действие на влязло в сила решение по чл. 252 ГПК (отм.) или по чл. 254 ГПК (отм.), или по чл. 124, ал. 1 ГПК – аргумент от чл. 297, вр. чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК. Ако обаче такова решение няма, съдът по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е длъжен сам да изследва материално-правните на вземането. Съдебният изпълнител е органът, който е длъжен да зачете правото на принудително изпълнение за вземането по изпълнителния лист, без значение дали изпълнителното основание се ползва или не със сила на пресъдено нещо. Това не важи за съда по заявената от длъжника претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно не е и вярно, че докато изпълнителният лист не е бил обезсилен (чл. 252, изр. 2 ГПК (отм.) или отрицателният установителен иск, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), респ. чл. 124, ал. 1 ГПК – уважен, длъжникът не може да иницира производство по снабдяване с изпълнително основание за своето вземане за връщане на сумите или вещите, които са били принудително предадени на взискателя. Не важи и общото правило, че давност не тече за онзи, който не може да защити правата си.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, като провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК в допуснатите до обжалване части, намира жалбата основателна. Съображенията са следните:
По касационното оплакване за недопустимост на решението.
Въззивното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след касационно решение, с което първото въззивно решение по делото на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 129, ал. 4 ГПК е било частично обезсилено с решение № 83/ 20.07.2017 г. по гр.д. № 3608/ 2016 г. на ВКС, ГК, III-то отд., а делото – върнато с указания въззивният съд да даде направи необходимото за изправяне на констатираните нередовности на исковата молба с цел уточняване на размера на всеки от предявените активно субективно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предприетото от въззивния съд при новото разглеждане на делото е в изпълнение на задължителните указания, дадени с касационното решение (чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК) и е съобразено с чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Това, което ищците са предприели, е в изпълнение на дадените от въззивния съд указания за поправяне на нередовностите на исковата молба (посочили са отделните размери на заявените от всеки ищец вземания по предявените искове).
Следователно в производството по новото разглеждане на делото от въззивния съд, приключило с обжалваното решение, са били осъществени предпоставките на чл. 129, ал. 5 ГПК, а поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение. Предприетото от съда и от ищците не е изменение на предявените искове чрез увеличаването им по размер.
По касационното оплакване за неправилност на решението като постановено в нарушение на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД.
Въззивният съд е квалифицирал исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съобразявайки, че с тях се претендира връщане на сумите, принудително събрани по изп.д № 288/ 2002 г. по описа на ДСИ към РС - Казанлък, и предадени на взискателя – ответник по исковете. Правилно въззивният съд е преценил, че исковете са допустими, доколкото изпълнителният лист, по който е било образувано изпълнителното дело, е бил издаден на извънсъдебно изпълнително основание, а нередовностите на исковата молба - поправени.
За да уважи частично предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд: 1) е съобразил задължителната сила на влязлото в сила решение № 69/ 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/ 2010 г. на ВКС, ГК, III-то ГО, с което по иска, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), предявен от длъжниците-ищци по настоящото дело, е признато за установено по отношение на ответника-взискател, че вземанията по изпълнителния лист не са възникнали; 2) зачел е материалната доказателствена сила на представеното удостоверение за сумите, които съдебният изпълнител е събрал и превел на взискателя по изп. д. № 288/ 2002 на ДСИ към РС-Казанлък от Р. В. П. и В. Г. П., длъжници по изпълнителния лист, а след смъртта им – от ищците, наследниците им по закон; 3) съобразил е наследените от всеки дялове; 4) съобразил е също, че първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, с която исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са отхвърлени като погасени по давност за сумите, принудително събрани от длъжника по изпълнителния лист Р. П. и преведени на взискателя на 19.02.2001 г. и на 05.12.2002 г.; 5) изключил е като дължими за възстановяване държавните такси по изпълнителното дело; 6) приел е за частично основателно възражението за погасителна давност - за сумите, принудително събрани от длъжника по изпълнителния лист В. П. и преведени на взискателя на 10.10.2002 г. и на 10.11.2002 г.; 7) установил е погасителния ефект на извършено съдебно възражение за прихващане за сумите, дължими от Р. П., В. П. и ищцата Д. П. по друг изпълнителен лист, издаден в полза на ответника; 8) констатирал е, че първото въззивно осъдително решение по настоящото дело частично е влязло в сила и 9) е приел за неоснователно възражението за погасителна давност по вземанията за връщане на останалите суми, събрани по изпълнителното дело, като получени от взискателя на отпаднало основание.
При последния извод въззивният съд е приел, че: 1) искът по чл. 254 ГПК (отм.), който е бил предявен на 26.11.2007 г., е прекъснал давностния срок по предявените с исковете вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (чл. 116, б. „б“ ЗЗД); 2) срокът не е текъл, докато е траел съдебният процес по иска по чл. 254 ГПК (отм.) (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД); 3) от 24.06.2011 г. – датата на влизане в сила на съдебното решение по уважения иск, е започнала да тече нова 5-годишна давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД) и 4) тя не е изтекла към подаване на исковата молба, по която е образувано настоящото дело (към 24.06.2014 г.).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за неправилен изводи, че предявеният иск по чл. 254 ГПК (отм.) и влязлото в сила решение по него осъществяват не само основанието по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, но и основанието по чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД, а от датата, на която решението е влязло в сила, е започнал да тече нов 5-годишен срок на погасителната давност по предявените с исковете вземания. Неправилното решение следва да се касира, а настоящата инстанция е длъжна да реши спора по същество. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
Предметът на спора, по който касационната инстанция дължи произнасяне, изключва: 1) сумите, които са били принудително събрани от длъжника по изпълнителния лист Р. П. и предадени на взискателя на 19.02.2001 г. и на 05.02.2002 г. – в тази част исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са отхвърлени с влязлата в сила част на първоинстанционното решение; 2) сумите, които са били принудително събрани от длъжника по изпълнителния лист В. П. и предадени на взискателя на 10.10.2002 г. и на 10.11.2002 г. – в тази част исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са отхвърлени с влязлата в сила част на второто въззивно решение по делото (в необжалваната негова част); 3) държавните такси по изпълнителното дело, които въззивният съд е изключил от дължимото за възстановяване от ответника и установения с необжалваната част от решението (частичен) погасителен ефект на извършеното съдебно възражение за прихващане.
Така ограничена, дейността на касационната инстанция по решаването на спора започва от онази част на решението, с която въззивният съд е приел, че на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ответникът дължи да възстанови на ищците другата част от сумите, които е получил като взискател по изпълнителното дело от длъжниците по изпълнителния лист, а след тяхната смърт – от ищците, техните наследници по закон, а именно: на Д. П. – 8 780.21 лв., на Е. П. – 7 906.07 лв. и на В. П. – 7 054.67 лв.
Влязлото в сила решение, с което е бил уважен искът, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), задължава и касационната инстанция да приеме, че тези суми взискателят-ответник е получил без основание по изпълнителното дело, а на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ги дължи на ищците (чл. 297 ГПК и чл. 298, ал. 2 ГПК).
При зачитане на материалната доказателствена сила на издаденото от съдебния изпълнител удостоверение за събраното от длъжниците, настоящият състав намира, че всяка от горепосочените суми формира сборът на предаденото на взискателя по изпълнителното дело в периода 28.01.2003 г. – 30.05.2011 г.
По направеното възражение за погасителна давност, настоящата инстанция намира, че вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се ползват с общия 5-годишен срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. По вземанията, предявени с исковете, той има за начало датата, на която съдебният изпълнител е превеждал на взискателя всяка сума, събрана от длъжниците по изпълнителното дело (т. 7 от ППлВС № 1/ 28.05.1979 г.) Докато е траел процесът по чл. 254 ГПК (отм.) този срок е спрял да тече по вземанията за връщане на онези суми, които съдебният съд е превел на взискателя до 26.11.2007 г. Това е датата, на която е била подадена исковата молба по чл. 254 ГПК (отм.), а аргументът следва от обстоятелството, че този иск, предявен от ищците срещу ответника по настоящото дело е бил и уважен. Така висящият процес по чл. 254 ГПК (отм.) е осъществил основанието по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Както бе обяснено в мотивите към дадените отговори, той е процес „относно вземането“ за неоснователно обогатяване по исковете, предявени по настоящото дело, но предявеният иск по чл. 254 ГПК (отм.) и влязлото в сила решение, с което е бил уважен, не осъществяват основанието по чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД за прекъсване на давностния срок по тези вземания. За онези, възниквали до 26.11.2007 г., срокът на погасителната давност е започнал да тече отново на 24.06.2011 г. Тогава решението по чл. 254 ГПК (отм.) е влязло в сила. Исковата молба по настоящото дело е подадена на 24.06.2014 г., т.е. три години по-късно. Следователно погасени по давност са вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на всички онези суми, които взискателят е получил по изпълнителното дело в периода 28.01.2003 г. - 26.11.2005 г. Те възлизат на общата сума 5 230 лв. - събраните от длъжника по изпълнителния лист Р. П. и на общата сума 3 600 лв. – събраните от длъжника по изпълнителния лист В. П.. За всички останали вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, възниквали след 26.11.2005 г., възражението за погасителна давност е неоснователно. За тях към 24.06.2011 г. не е изтекъл общият 5-годишен срок по чл. 110 ЗЗД. Подадената искова по настоящото дела е прекъснал този срок (чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД), а в рамките на висящия този срок не тече (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД).
След смъртта на Р. П. възникналите вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в периода 28.01.2003 г. – 26.11.2005 г., които са погасени по давност и възлизат на общата сума 5 230 лв., се разпределят по равно между ищците Д. П., Е. П. и В. П. (по 1 743.33 лв. за всеки). След смъртта на В. П. възникналите вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в периода 28.01.2003 – 26.11.2005 г., които са погасени по давност и възлизат на общата сума 3 600 лв. се разпределят по равно между ищците Е. П. и В. П. (по 1 800 лв. за всеки). Следователно на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответникът дължи да възстанови на ищците, както следва: на Д. П. – сумата 7 036.88 лв. = 8 780.21 лв. – 1 743.33 лв., на Е. П. – сумата 4 362.74 лв. = 7 906.07 лв. – (1 743.33 лв. + 1 800 лв.) и на В. П. – сумата 3 511.34 лв. = 7 054.67 лв. – (1 743.33 лв. + 1 800 лв.). В останалата част, с която с второто въззивно решение по делото исковете са приети за основателни, касационната инстанция следва да ги отхвърли като погасени по давност, както следва: предявения от Д. П. – над сумата 7 936.88 лв. до сумата 8 780.21 лв; предявения от Е. П. – над сумата 4 362.74 лв. до сумата 7 906.07 лв. и предявения от В. П. – над сумата 3 511.34 лв.
При определяне на окончателните размери на вземанията, до които исковете следва да се уважат с настоящото решение, касационната инстанция следва да зачете и влязлата в сила част на решение № 79/ 21.04.2016 г. по гр.д. № 114/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд (първото въззивно решение по настоящото дело). С него на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответникът вече е осъден да заплати на Д. П. сумата 2 913.50 лв., на Е. П. сумата 532.76 лв. и на В. П. 532.76 лв. Следователно с настоящото решение касационната инстанция следва да осъди ответникът на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на Д. П. и сумата 4 123.38 лв. = 7 036.88 – 2 913.50 лв., на Е. П. - и сумата 3 829.98 лв. = 4 362.74 лв. – 532.76 лв. и на В. П. - и сумата 2 978.58 лв. = 3 511.34 лв. – 532.76 лв.
По ч.гр.д. № 3219 и ч.гр.д. № 3220/ 2018 г. по описа на ВКС, ГК, Трето отделение.
Двете частни производства са присъединени към гр.д. № 3221/ 2018 г. на ВКС, ГК, Трето отделение.
Образувани са по частни жалби на Н. К. П. срещу определение № 198/ 25.04.2018 г. и определение № 243/ 05.06.2018 г. по гр.д. № 439/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
С определение № 198/ 25.04.2018 г. Пловдивският апелативен съд е допълнил въззивното решение № 40/ 06.03.2018 г. по гр.д. № 439/ 2018 г. и е определил отговорността на страните за сторените по делото разноски.
С определение № 243/ 05.06.2018 г. въззивният съд е отказал да измени становището си по този въпрос.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да отмени двете определения и сам да реши въпросът за сторените от страните по делото разноски. Той е производен от крайния изход на правния спор, а той бе разрешен окончателно от касационната инстанция.
Представените от страните списъци свидетелстват, че сторените от ищците разноски по делото възлизат на общата сума 16 662.03 лв., а сторените от ответника – на общата сума 9 566.34 лв.
Възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК са неоснователни, тъй като делото сочи на висока фактическа сложност.
Предявените искове са с цена 27 120 лв. Уважени са до общата сума 14 910.96 лв., а отхвърлени - за разликата от 12 209.04 лв.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи да възстанови на ищците общата сума 9 161. 02 лв. –част от сторените разноски, съответна на основателната част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК те дължат да му възстановят общата сума 4 306.63 лв. – част от сторените разноски, съответна на неоснователната част от исковете.
При този изход на делото в тежест на касатора остават и разноските, направени пред настоящата инстанция – аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК.
При тези мотиви, съдътР Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 40/ 06.03.2018 г. по гр.д. № 439/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд в осъдителните части.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Н. К. П. от [населено място], [улица]-къща, ЕГН [ЕГН], да заплати на Д. Х. П. от [населено място], Област Стара З., [улица], ЕГН [ЕГН], сумата 4 123.38 лв. (разлика над сумата 2 913.50 лв., пресъдена с влязлата в сила част от решение № 79/ 21.04.2016 г. по гр.д. № 114/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд до дължимата 7 036.88 лв.), ведно със законните лихви от 24.06.2016 г., като отхвърля иска над 7 036.88 лв. до сумата 8 780.21 лв. като погасен по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Н. К. П. да заплати на Е. Р. П. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], сумата 3 829.98 лв. (разлика над пресъдената с влязлото в сила решение сума 532.76 лв. до дължимата 4 362.74 лв.), ведно със законните лихви от 24.06.2016 г., като отхвърля иска над сумата 4 362.74 лв. до сумата 7 906.07 лв. като погасен по давност.
ОСЪЖДА Н. К. П. да заплати на В. Р. П. от [населено място], [улица], ап. 30, ЕГН [ЕГН], сумата 2 978.58 лв. (разлика над пресъдената с влязлото в сила решение сума 532.76 лв. до дължимата 3 511.34 лв.), ведно със законните лихви от 24.06.2016 г., като отхвърля иска над сумата 3 511.34 лв. до сумата 7 054.67 лв. като погасен по давност.
ОТМЕНЯ определение № 194/ 25.04.2018 г. и определение № 243/ 05.06.2018 г. по гр.д. № 439/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. К. П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Д. Х. П., Е. Р. П. и В. Р. П. сумата 9 161.02 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА Д. Х. П., Е. Р. П. и В. Р. П. да заплатят на Н. К. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 4 306.63 лв. – разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|