Р Е Ш Е Н И Е № 118 Гр.София, 24.04.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети април, 2017 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 86/17 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №14/15.06.16 г., постановена от ОС-Шумен /ШОС/ по Н.Д.207/16 г., подсъдимият В. С. Ч. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.6,пр.4 вр.чл.115 НК и вр.чл.58 А, ал.2 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 23 години, което е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Той е осъден да заплати на конституираните граждански ищци С. С., Е. Е., Е. Е., Е. Е. и Е. И. обезщетения за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв.за С. С., по 100 000 лв.за Е. и Е. Е., 120 000 лв.за Е. С. и 2 000 лв.за Е. И., ведно със законната лихва,считано от деня на увреждането, като исковете са отхвърлени в останалата част до пълния претендиран размер. С решение № 264/08.12.16 г.,постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д. 308/16 г. цитираната присъда е потвърдена. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува, като изтъква съществени процесуални нарушения, повлияли върху упражняването на правото му на защита и рефлектирали върху правилното прилагане на материалния закон. Настоява и за явна несправедливост на наложеното му наказание. В срок решението е обжалвано и от неговия служебен защитник, представлявал го пред второинстанционния съд, с релевирани основания по чл.348, ал.1,т.1-3 НПК. Моли се съдебният акт да бъде изменен, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление-такова по чл.118 НК- и се определи наказанието, визирано в този законов текст. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и ангажираният от него пред тази инстанция защитник поддържат жалбите с отразените в тях доводи. Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила. Гражданските ищци и частни обвинители С. С., Е., Е. и Е. Е. и Е. И., редовно призовани, не се явяват и не изпращат представител, нито пък заявяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите го документи и аргументите по тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Най-голямата част от съображенията, изложени в жалбата на служебния защитник на подсъдимия, както и в част от личната жалба, са свързани с претенцията за неправилно приложение на материалния закон с отказ да се въведе разпоредбата на чл.118 НК. За да прецени дали и доколко е допустимо обсъждане на този въпрос, върховната съдебна инстанция по наказателни дела трябва да обърне внимание и на процедурата, в която е протекло настоящото производство; в тази връзка да разгледа какви са предприетите от въззивната инстанция процесуални стъпки и подчинени ли са те на съответната правна уредба. Първостепенното съдебно производство е преминало по реда на чл.371,т.2 и сл. НПК- подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния инструмент и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Постановеният спрямо него съдебен акт на първата инстанция е основан именно на стриктно приложение на тази диференцирана процедура. В съдебно заседание на 15.06.16 г. Ч. сам, наред със своя защитник, е изразил претенция за протичане на съдебното производство по реда на цитираната хипотеза на съкратено съдебно следствие. Няма никакви данни това да не е станало доброволно от страна на касатора и с разбиране за последиците от липсата на провеждане на пълноценно съдебно дирене. Законосъобразно ШОС е приел, че събраните на досъдебното производство доказателствени материали подкрепят процесуалното признание на подсъдимия и е постановил своята присъда, изцяло опирайки се на фактологията по престъпната деятелност, както е залегнала в обстоятелствената част на обвинителния инструмент. Видно от поведението на второстепенния съд, не е възприета процедурна неправилност на действията на първата инстанция при протичане на производството по реда на чл.371,т.2 НПК. В този смисъл е неясно защо е допуснато подсъдимият да дава обяснения по съществото на престъпната дейност, за извършването на която той е признал фактите и е бил осъден от ШОС /съдебно заседание пред ВнАС,проведено на 25.11.16 г./. Вярно е,че Ч. е поискал да бъде пристъпено към събиране на такъв доказателствен материал. Но също така е вярно, че подсъдимият може да дава обяснения за същината на инкриминираната му престъпна дейност винаги, когато пожелае пред решаващите съдилища, но при развитие на пълнокръвен съдебен процес. Изключения правят определени диференцирани процедури, сред които е и тази по чл.371, т.2 и сл.НПК. Няма как и да бъде другояче, след като веднъж деецът е признал всички факти по престъпната дейност, както те са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства относно тях. Поведението на възвивната инстанция установява очевидно смесване на процедурите, както и несъзнаване на различията между признанието като доказателство, опредметено в обясненията на дееца като гласно доказателствено средство, и процесуалното самопризнание по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК. От друга страна то очертава и неподчиняване на задължителните предписания, дадени в ТРОСНК 1/09 г. ВКС отбелязва обсъжданите обяснения на касатора и по друга причина. При прегледа им в съдържателен план се установява,че той дава разяснения по отношение на обстоятелства, относими към съществото на престъпната деятелност, които не само не е разкрил в хода на досъдебното производство и затова не са намерили отражение в обстоятелствената част на обвинителния акт, но и чрез които се стреми да постигне преквалификация на вмененото му престъпление в по-леко такова- от чл.116 НК в чл.118 НК. За приемането на фактология, субсумируема под материалната наказателноправна норма на чл.118 НК, е нужно да се набавят допълнителни доказателства извън събраните в хода на досъдебното производство. В процесната процедура обаче, срещу която поначало подсъдимият не спори, тъй като го устройва по отношение на дължимото по нея налагане на наказание, това е невъзможно. Казано по друг начин, недопустимо е деецът да се ползва от привилегирована диференцирана процедура, в рамките на която желае да бъде бонифициран и с оглед извънредна за същата доказателствена преценка по конкретната специфика на престъпната дейност. Всъщност, поведението на подсъдимия е обяснимо. Той има желание производството да носи изцяло характеристиките на разрешаване в негова полза, без да държи сметка за процедурната невъзможност за това. Съдът обаче,в частност ВнАС, е този, който е бил наясно с рамките на производството, и след като не е намерил предпоставки за незаконосъобразност на проведената процедура, е бил задължен да продължи разглеждането на делото с оглед същата, а не да излиза извън нея. Амбивалентното отношение на въззивната инстанция, показващо проблем при осмисляне на дължимата за прилагане процедура и процесуалния инструментариум, с който тя разполага, е видим и при излагането на мотивите към атакувания съдебен акт. Въпреки допуснатите в доказателствен план обяснения, ясно формулиращи различна фактология и съответно правна интерпретация, на л.2 от решението е отразено,че фактическата обстановка не се оспорва /абзац 3/, а се атакува единствено наложеното наказание. По-нататък е изписано по нарочен начин, че при процесното съдебно следствие не се извършва разпит на подсъдимия. Въпреки казаното, на л.3 от решението /абзац 3/, са обсъждани и отхвърлени като защитна теза обясненията на Ч., депозирани пред ВнАС, както и са осмисляни като голословни при преценката на дължимото наказание. Независимо от изложеното, тази инстанция не намира,че дължи отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново гледане на третираното основание. Казаното е така, тъй като няма пречка тя самата да пренебрегне изцяло прикрепените към годния за ценене доказателствен материал обяснения на Ч., дадени пред втората инстанция, доколкото те са процедурно невярно приобщени. При такъв подход освен това, при конкретната диференцирана процедура ВКС като съд по правото няма да преосмисля доказателствената съвкупност и по този начин да пререшава въпрос, относим към суверенната преценка на решаващ съд. Генерално погледнато, изложението дотук се прави в светлината на общата преценка на процесуалната действителност,каквато тя е видима от протоколите от съдебни заседания като писмени доказателствени средства, и съдебните актове. С оглед гореизложеното, ВКС не следва да обсъжда възраженията по жалбата на служебния защитник на подсъдимия, както и по тази на последния, свързани с преценка на доказателствения материал /говорещи за оплакване за необоснованост, която пък не е и касационно основание/ и в частност с обясненията на Ч., дадени пред втората инстанция, с дължим извод за наличие на предпоставките за приложение разпоредбата на чл.118 НК. По отношение на релевираните оплаквания за наличие на съществени процесуални нарушения,рефлектиращи върху правото на защита на касатора, трябва да се отбележи следното: Макар и да не е ангажиран никакъв довод, на първо място този съд се счита задължен да вземе отношение по проблем, който, ако се намери за наличен, би повлиял веднага върху по-нататъшната съдба на производството. Не може да не се забележи,че атакуваният съдебен акт не се отличава с прецизност по самото му изготвяне. Както задължава нормата на чл.314 НПК и е известно от дълготрайната съдебна практика, втората инстанция дължи освен отговор по въздигнатите пред нея доводи,така и пълен въззивен преглед на обжалваната или протестирана присъда на първоинстанцонния съд. Поради тази причина трябва да е ясно каква фактология по престъпната деятелност приема апелативният съд, пък било то и накратко съобщена. Процесният акт не се схожда с тези изисквания, най-малко защото липсва каквото и да е изложение по фактите. Доколкото обаче приетите от ШОС такива са ясни и възпроизвеждат признатите фактически положения по обстоятелствената част на обвинителния акт, и доколкото прочитът на решението на ВнАС установява тяхно възприемане, ВКС счита, че е изправен пред съдебно решение, което покрива минималния стандарт за изготвяне на такова. Затова и не извежда липса на мотиви, с оглед което- задължителна отмяна на атакувания съдебен акт поради наличие на процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. На следващо място, най-важното процесуално оплакване касае нарушено право на защита на Ч. и по-конкретно, отказ от смяна на служебния му защитник, назначен на досъдебното производство, при изрично изразено желание за това от страна на дееца. По този начин се очертава присъствие на предпоставки по чл.348, ал.3,т.1 вр.ал.1, т.2 НПК. Видно от материалите по делото, искането за смяна на служебния защитник е свързано с нежелание на касатора да бъде защитаван от адвокат-жена. Като оставим настрана дискриминационния негов подход и ярката експликация на емоционалното ниво на интелигентност и манталитет, който не признава писаните законови правила и традициите на едно демократично общество, се вижда, че подсъдимият живее с убеждението, че разследващите органи и съдът са длъжни да уважат неговото желание за смяна на защитника му-жена с мъж- защитник. ВКС има повод да отбележи, че доколкото поради повдигнатото обвинение професионалната защита на дееца е задължителна на основание чл.94,ал.1,т.3 НПК, след като той сам не е упълномощил професионален защитник, следва да се примирява с определения му по съответен ред служебен такъв, без значение от неговия пол. Подобни постулати като претендираните от Ч. обяснимо липсват в закона. Наред с казаното, самото отношение на касатора към назначения му служебен защитник-жена на досъдебното производство е повече от противоречив. На л.67 от т.2 на ДП е приложена молба от него от 04.01.16 г., от която е видно,че желае да му бъде назначен служебен защитник от мъжки пол поради неадекватност по делото на адвокат Г. Х.. Конкретни пояснения за твърдяната неадокватност липсват. На л.72 от т.2 на ДП е приложена нова молба от 16.03.16 г., с която се оттегля предишната молба за искане за назначаване на служебен защитник-мъж. На 24.03.16 г. при провеждане на съответно следствено действие /л.111 от т.2 на ДП/ Ч. в качеството му на обвиняем изрично е заявил,че желае да присъства адвокат Г. Х. като назначен служебен защитник. Нито в хода на досъдебното производство, нито в съдебно заседание пред ШОС, деецът е направил изявления, които биха могли да се субсумират под оплакване за неразбирателство с неговата адвокатка относно приетата линия на защита, макар и да не би могло да се приложи буквално процедурата по чл.96 НПК. Защитничката също не е изразявала наличие на условия по чл.95 НПК. Следователно липсват каквито и да са основания да се счете, че съществуват данни за разминаване между адвокат Г. Х. и Ч. досежно упражнената линия на защита, какъвто довод декларативно се поддържа от упълномощения защитник пред ВКС. Все в съзвучие с обсъжданото възражение стои конкретиката на оплакването, че понеже защитникът е жена, подсъдимият не можел да сподели с нея подробности от интимния си живот с пострадалата и караниците в тази връзка, които обстоятелства стоят в основата на престъпното деяние. Затова и отказал да дава обяснения на досъдебното производство. Тази „срамежливост” на касатора не се обхваща от закона, който да задължава решаващия орган да замени определения по съответен процесуален ред служебен защитник-жена от една страна. От друга, очевидно „срамежливостта” се явява избирателно поднесена, след като тя не е съществувала по отношение на свидетелката Й. и по отношение на състава на ВАС, състоящ се единствено от съдии-жени. На последно място в тази част на изложението, подсъдимият настоява,че е нарушено неговото право на защита, тъй като на 12.12.16 г.му е връчено решението на втората инстанция, изготвено на 08.12.16 г.,а междувременно на 09.12.16 г.той е получил протокола от съдебно заседание, проведено на 25.11.16 г., поправки на който е искал. Според него съдът е престъпил нормата на чл.312,ал.1 НПК, тъй като решението е изготвено, преди деецът да се запознае с протокола от съдебно заседание, който оспорва. Като оставим настрана обстоятелството,че същината на оспорването се отнася почти изцяло до същността на депозираните обяснения пред ВнАС, които този съд изключва като незаконосъобразно допуснат и събран доказателствен материал, оплакването е неоснователно по правило. Чл.311 и 312 НПК визират необходимите реквизити на изготвяния съдебен протокол, както и реда на неговото поправяне. Действително, предвижда се искането за поправка на протокол да постъпи в тридневен срок от датата на изготвяне на протокола, което става след като съдебното заседание вече е приключило. Не само обаче няма забрана решаващият акт да се оповестява след изтичане на този тридневен срок, но при постановяване на присъда задължително поне диспозитивът се огласява преди изготвяне на съдебния протокол от заседанието, в което е постановена тя. Що се касае до решението, относно това на въззивната инстанция се спазват правилата на чл.340, ал.1 и 2 НПК. То следва да се изготви не по-късно от 30 дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване и се оповестява или в съдебно заседание с призоваване на страните, или чрез писмено уведомяване за изготвянето му. Законът не забранява то да се постанови незабавно след обявяване на делото за решаване, ведно с мотивите, което пък автоматически означава, че съдебният протокол ще бъде изготвен и предаден на страните с оглед искане и допускане или не на поправки след произнасяне на самото решение. В този смисъл претенцията на Ч. за нарушаване на правата му не може да бъде удовлетворена. Общо казано, най-сериозното оплакване, което може да бъде обмислено, касае размера на наложеното на касатора наказание, без значение дали става дума за искане за определянето му след преквалификация по чл.118 НК или в рамките на приетата за налична такава. Затова с оглед чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела е длъжна да отбележи следното: В личната си жалба Ч. е повдигнал възражения, които ги е нарекъл „грешки” в решението,но са относими към явна несправедливост на наложеното му наказание. Атакувани са отделни извадки от съдебния акт на втората инстанция в частта по оценката на факторите, играещи роля при индивидуализацията на наказанието, които се явяват абсолютно несъществени по повод вменената му престъпна дейност и наказанието при ангажираната му отговорност - колко години била връзката между него и пострадалата /съдът е подходил буквалистично, вземайки предвид времето от 2013 до 2015 г./ ; дали той или тя осигурявали квартира за секс /междувпрочем за това, че е той, са налице показанията на свидетелката Й. и на наемодателката/; дали пострадалата е живяла или не в наетата от него квартира /еднопластово е тълкувана волята на съда, но е ясно,че е пребивавала там, когато са били заедно/; дали като е убита на 42 години потърпевшата била в разцвета на силите си, както е приел ВнАС или не, както се струва на Ч. /той е десетина години по-млад от нея и вероятно жената му се струва стара, но традиционно се счита, че един човек, без значение от пола му, е в разцвета на силите си, когато е на 42 години/. Затова ВКС няма да взима повече отношение по тях. Въззивната инстанция е изложила подробни и убедителни съображения относно определеното на подсъдимия наказание, както собствени такива, така и съгласявайки се с тези на ШОС, подкрепящи позицията й. В тази част решаващите мотиви са съдържателни, а изводите са законосъобразно извлечени. Единственият сериозен аргумент, който им се противопоставя в съдебно заседание пред ВКС, е относно преценката на обстоятелството за бягството на дееца от страната след извършване на деянието. ВнАС не го е счел за фактор, който може да обуслови разискване на нормата на чл.55 НК. Този съд се съгласява с направения извод. Вярно е, че Ч. е избягал в Турция и там сам се е предал на полицейските власти. Но също така е вярно, че това предаване е резултат на познанието за негово издирване по съответен ред,а не е плод на лично желание за изясняване на фактите. Затова ВКС не намира основание да счете, че е налице касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. По отношение на гражданско-осъдителната част на присъдата липсва каквато и да е оплакване, поради което този съд няма да обсъжда присъдените обезщетения на гражданските ищци. Само в сферата на пълнота на преценката на обстоятелствата по делото трябва да се отбележи, че след изготвяне на акта на въззивната инстанция е променен НПК и понастоящем съдът не определя пенитенциарното заведение, в което осъденият следва да изтърпи наложеното му наказание /чл.301, ал.1,т.6 НПК/. Това се дължи по силата на закона, поради което не се намира за нужно да се изменя въззивното решение в потвърдителната част по този въпрос. Същото се отнася и за настъпилите промени на ЗИНЗС, непроменящи дължимия режим в случая. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №264/08.12.16 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.308/16 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/