Р Е Ш Е Н И Е № 551 София, 12 юни 2013 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. шести декември …………........... 2012 год. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Вероника Имова ................................ ЧЛЕНОВЕ: .. Цветинка Пашкунова ........................ .. Севдалин Мавров ............................. при секретар .. Иванка Илиева ……............................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Димитър Генчев ..............., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров .............................. НОХД № .. 1916 .. / .. 12 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: В срок е постъпило искане от осъдения С. Т. за възобновяване на неподлежащо на касационна проверка въззивно решение № 515 от 19.04.12 год., постановено по ВНОХД № 992/12 год. по описа на Софийски градски съд. Искането е с основание чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Иска се единствено възобновяване на делото. Защитата на осъдения Т. в съдебно заседание поддържа искането. Акцентира на допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения. Конкретизира искането за оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът счита, че при разглеждане на делото не са допуснати нарушения на закона. Пледира да се остави без уважение искането. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените по делото съдебни актове, направеното искане, съдържащите се в него основание и доводи и становището на страните, намира следното: С присъда от 17.11.11 год., постановена по НОХД № 437/08 год. по описа на Софийски районен съд, С. Т. е признат за виновен в това, че на 31.03.04 год. в [населено място] се съвкупил без нейното съгласие с Д. Л., лишена от възможност за самоотбрана, като деянието е извършено от повече от две лица – Т., В. М. и още шест лица, неустановени по делото, поради което и на осн. чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на ТРИ години лишаване от свобода с приложението на чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от ПЕТ години. С присъдата е осъден и В. М.. С цитираното въззивно решение присъдата е потвърдена. В искането, като общо твърдение, са възведени нарушения на изискванията на чл. 14, чл. 107, ал. 5, чл. 305, ал. 3 и 6, съответно чл. 339, ал. 2 НПК. Конкретно се акцентира на липсата на задълбочен анализ на свидетелските показания на пострадалата Л., депозирани пред съда на 23.10.08 год. и на 02.12.10 год., на чиято единствена база е изградена фактическата обстановка по делото и е ангажирана наказателната отговорност на Т.. Съответно, съдът не е посочил на основата на кои нейни показания приема участието на осъдения в извършеното престъпление във връзка с противоречията в тях, нелогичната им непоследователност, неяснота и колебливо съдържание, липсата на спомени. Доводите не могат да бъдат споделени. Свидетелската годност на Л. е проверявана в процеса от три експертизи във връзка с алкохолното влияние, констатираното при нея личностно разстройство от кръга на емоционално-волево лабилните, с чести невротични декомпенсации и алкохолна зависимост и състоянието й по време на деянието. Вещите лица са категорични, че притежава свидетелска годност. Уточняват, че е възможно в резултат на преумора, продължително безсъние, поетия алкохол и сексуалното насилие върху нея, да има известни непълноти в спомена, но същите не са съществени и не видоизменят по същество нейните преживявания по време на инцидента. Независимо от това, тя има възможност сравнително подробно и хронологично подредено да пресъздава случилото се. Не е склонна да фантазира. Тези категорични изводи на всички експерти не се разколебават от известни противоречия в заключенията за степента на алкохолно повлияване. Еманация на заключенията е проведения на 23.10.08 год. повърхностен разпит за случилото се, наложил самостоятелното решение на съда за повторен такъв, който е проведен на 02.12.10 год. В последния Л. е категорична, че подсъдимите са част от лицата, които са я изнасилили. В действителност тези разпити са отдалечени във времето на деянието, но лично защитата на осъдения Т. се е противопоставила да бъдат прочетени показанията и от досъдебното производство. Тази категоричност на пострадалата за участието на Т. в изнасилването се подкрепя и от проведеното разпознаване на досъдебното производство, поради което решението на съда за вината на осъдения не е процесуално неоправдано. Да се изиска от свидетелката да пресъздаде в конкретната ситуация в какво се е изразил половия акт с Т. и какви телодвижения е осъществил, с оглед броя на извършителите и множеството насилствени сексуални контакти е житейски абсурдно и процесуално ненужно. На следващо място в искането се изтъква, че въззивната инстанция превратно е тълкувала показанията на свидетелите С., М., В. и Б. по отношение на посоченото от Л. пред тях за изнасилването, преследващите я с автомобил извършители и тяхното разпознаване. За тези обстоятелства пред първоинстанционния съд са свидетелствали: А. С. /л. 34/; К. Б. /л. 35/; Г. Б. /л. 35 на гърба и 36/; бегло, поради липса на спомени, Е. В. /л. 52 на гърба/; В. М. /л. 68 на гърба/. Ето защо, приетите от съдилищата факти в тази насока не са в нарушение на процесуалния закон за изграждане на вътрешното убеждение. Да се иска от пострадалата в този момент подробно да пресъздаде пред пристигналите в дома на Б. полицейски служители, които не са разследващи органи, от колко лица е била изнасилена, как и какви действия са били извършени спрямо нея, марката, модела и цвета на лекия автомобил е житейски абсурдно и процесуално ненужно. Същественото е, че по данни на Л. полицейските служители са предприели издирването на тъмен автомобил, довели са пътуващите в него лица, от които пострадалата е разпознала част от извършителите на груповото изнасилване. Без значение за съставомерността на престъплението по чл. 152 НК са: здравословното, психиатрично или психично състояние на дадена пострадала; алкохолното й повлияване; виктомологичните й проблеми; склонността й към доброволни или платени сексуални контакти; съдебното й минало и други. Възраженията в тази насока срещу въззивния съдебен акт са неоснователни. Решението се атакува като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с проведеното на досъдебното производство разпознаване на Т. от постръдалата. Възражението е било поставено и пред СГС, който му е дал законосъобразен отговор. Видно от протокола за разпит от 20.05.04 год. /л. 81-87/ от досъдебното производство, Л. с подробности е пресъздала случилото се, като на няколко пъти е изразила становището си, че може да разпознае определени лица, ако й бъдат представени. Проведено е същия ден разпознаване по снимки, за което са изготвени съответните протоколи. На пострадалата са представени в присъствието на поемни лица четири албума. По албум № 3 Л. с категоричност разпознава лицето под № 4 /С. Т./, като в протокола за следственото действие е отразено, че е направила това по „светлите коса и очи” и е описала поведението му по изнасилването. По албум № 2 е разпознала лицето под № 4 /В. М./ по „кръглото лице, по косата, по всичко”, който е шофьор на една от колите и е описала какви сексуални действия е извършило с нея. При следственото действие по албуми 4 и 1 не е разпознала свидетелите Т. и К.. Извършените следствени действия изцяло отговорят на разпоредбите на чл. 143 – 145 НПК /отм./. Л. е разпитана за особеностите, по които може да разпознае лицата и за обстоятелствата, при които ги е наблюдавала. След разпознаването е обяснила по какво е разпознала Т. и М.. Видно от представените четири албума, лицата по тях са сходни по външен вид. От друга страна, ако за осъдения, съгласно доводите в искането, в показанията на Л. от 20.05.04 год. се съдържа обърканост, несигурност, непълноти или противоречия, защитата му е следвало да не се противопоставя на съда, да се прочетат същите /съдебен протокол от 23.10.08 год/. Именно по реда на чл. 281, ал. 1 НПК посочените в искането за възобновяване твърдения е могло да се изяснят. В искането се изтъква, че съдилищата по фактите са направили неправилна оценка на показанията на свидетелите А. Т. и И. К., като са ги тълкували превратно, не в съответствие с тяхното съдържание и смисъл. Твърди се, че никой от тях не е свидетелствал, че са приятели с подсъдимите. Последното не отговаря на депозираното от свидетеля К. в съдебното заседание, проведено на 19.05.09 год. В съдебния протокол изрично е отразено: „С В. и С. сме приятели. Към онзи момент бяхме една компания, аз живеех в Лозенец, но тогава ходех при баба ми и от летните ваканции се познавахме.”. Въззивният съд само е отчел приятелските им отношения. Игнорирал е свидетелските им показания, преди всичко във връзка с вътрешните противоречия в тях и опровергаването им от останалата доказателствена съвкупност. Това констатира и настоящата инстанция, най-вече в частта от показанията им, касаещи причините за местонахождението им в [населено място], където от колата е изхвърлена Л. и свидетелските показания на останалите свидетели за случилото се, след залавянето и довеждането им заедно с двамата подсъдими до двора на сем. Б. от полицейските служители за разпознаване от пострадалата. В искането се твърди, че Т. не е осъществил от обективна и субективна страна двуактното престъпление, за което е осъден. Не е употребявал каквато и да е принуда, спрямо пострадалата, изразяваща се в заплашване или насилие, или да я е лишил от възможност за самоотбрана. В действителност, съдилищата по фактите не са възприели закани и заплахи от страна на различните участници в груповото изнасилване спрямо Л.. Това не е било необходимо в случая. Поради своите психиатрични, психологични и характерови особености, Л. е допуснала да бъде отведена от неизвестен таксиметров шофьор в тъмната част от денонощието в непознато населено място и изоставена там. Поела е предложението да бъде върната до [населено място] от друг непознат такъв. След това е попаднала в неестествена за сама жена обстановка – след полунощ, на безлюдно място извън селото, заобиколена от около осем непознати мъже, които са и разпоредили да се съблече и да прави секс с тях. Била е против, но е съзнавала, че не може да окаже каквато и да е съпротива и от обективна страна не е била в състояние да направи това. Изпитвала е страх не само за телесната си неприкосновеност от побой, но и за живота си. Приела е, че за собствената си сигурност няма смисъл да оказва каквато и да е съпротива и да противодейства срещу непознатите й лица, т.е., от самата обстановка, броя, съответно силата на мъжете и твърдото им решение да осъществят насилствен сексуален контакт с нея е лишена обективно от възможност за самоотбрана или помощ от другаде. Същото са съзнавали и извършителите, в това число и осъдения Т.. По делото е установено, че последният е осъществил съвкупление с пострадалата, в каквато насока са категоричните свидетелски показания на Л.. Ето защо законосъобразно е ангажирана наказателната му отговорност по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 1 НК. Т. счита, че наложеното му наказание е явно несправедливо, тъй като не е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. За извършеното от него престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години. Районният съд му е наложил минималното предвидено наказание, чието изпълнение е отложил за срок от пет години. Въззивната инстанция е констатирала явната несправедливост на санкцията, но поради липсата на протест не имала правомощието да я коригира. Върховният касационен съд намира, че атакуваното с искането наказание не е явно несправедливо, а е занижено. Касае се за извършено престъпление с изключително висока обществена опасност и пагубни за пострадалата последствия. Извършено е с изключителна дързост, бруталност и крайно незачитане на половата неприкосновеност на Л.. В действителност, първоинстанционният съд не е посочил, но явно е взел предвид при определяне на наказанието: чистото съдебно минало на Т.; младата му възраст към момента на извършване на деянието; трудовата му ангажираност; семейното му положение и здравословното състояние на съпругата му към датата на постановяване на присъдата; продължителността на съдебния процес, за да наложи минималния размер, предвиден в закона и да приложи разпоредбата на условното осъждане. Не са отчетени сочените в искането добри характеристични данни, тъй като такива не са представени по делото. Изброените смекчаващи отговорността обстоятелства не са многобройни и сред тях няма изключително такова. Не е налице и втората предпоставка по чл. 55, ал. 1 НК – когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко. Макар и занижено наложеното на Т. наказание може да способства осъденият да се поправи и превъзпита, както и да въздейства предупредително към него. Условното осъждане ще позволи Т. да полага грижи за болната си съпруга и роденото от брака дете и да работи, за да издържа, но ще е и гаранция за правомерното поведение на осъдения. По посочените съображения искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. Водим от горното и на осн. чл. 425, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. Ф. Т. за възобновяване на ВНОХД № 992/12 год. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:................................................. ..................................................