Р Е Ш Е Н И Е № 187 гр. София, 20 март 2014 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 215 по описа за 2014 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. А. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 217а от 20.12.13 г, по ВНОХД № 248/13, с което е изменена присъда на Хасковски окръжен съд № 13 от 25.04.13 г, по НОХД № 77/12, като наложеното наказание „лишаване от свобода” е намалено на девет години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият Х. А. е признат за виновен в това, че на 24.10.2009 г на ГКПП „Капитан А.”, без надлежно разрешително, е пренесъл през границата на страната високорисково наркотично вещество: хероин, с нетно тегло 75 558 гр, със съдържание на активен компонент диацетилморфин 54, 4 %, на стойност 6 800 220 лв, като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, с оглед на което и на основание чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК, е осъден на десет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, и глоба от 100 000 лв, със зачитане на предварителното задържане, считано от 24.10.2009 г. На основание чл. 242, ал. 7 и ал. 8 НК, предметът на контрабандата и превозното средство, послужило за превозване на наркотичното вещество, са отнети в полза на държавата. С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочи се, че е опорочено вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти, че е нарушен чл. 13 НПК, че невярно са интерпретирани показанията на св. Д. и св. Б., че не е доказателствено обезпечен изводът относно субективната страна, че авторството на деянието почива на предположения, че е допуснато нарушение на материалния закон, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се прави искане да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателят да бъде оправдан или да бъде изменено въззивното решение, като наложеното наказание бъде намалено, респективно, бъде приложен чл. 66 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: С определение от 25.02.2011 г, по НОХД № 493/10, Хасковският окръжен съд е одобрил споразумение, с което подсъдимият е признат за виновен по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 2 НК, за което, при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК, му е наложено наказание десет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, и глоба от 100 000 лв. По искане на осъдения, с решение № 475 от 1.02.2012 г, по н. д. № 2348/11, ВКС, ІІ НО е възобновил НОХД № 493/10 по описа на Хасковски окръжен съд, отменил е постановеното по него определение от 25.02.2011 г, с което е одобрено споразумението, и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е постановено в хода на новото разглеждане по възобновеното наказателно производство. ВКС намери, че релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Пловдивският апелативен съд е формирал вътрешното си убеждение по релевантните факти в съответствие с принципа на чл. 14 НПК. От събраните по делото доказателства, включително и тези, приобщени от въззивната инстанция, обективната истина е разкрита, тоест, липсва нарушение на чл. 13 НПК. Изводът относно авторството на деянието не почива на предположения, а на надеждна доказателствена основа, формирана от показанията на св. И., св. А., св. С., св. Б., св. Т., св. П., заключението на Физико-химичната експертиза, заключението на Съдебно-техническата и оценителна експертиза, писмените доказателствени средства, сред които протокола за претърсване и изземване, веществените доказателства / иззетите пакети с наркотично вещество /. Вярно са интерпретирани показанията на св. Д. и св. Б., оценени в контекста на останалите доказателствени източници / свидетелите са участвали в инкриминираните събития, което прави обяснимо желанието им да облекчат процесуалното положение на подсъдимия /. Правилно е становището, че за субективната страна на деянието се извеждат изводи от обективно извършените действия. В такъв аспект задълбочено са анализирани обясненията на подсъдимия, че не е знаел за укритото в автомобила наркотично вещество. Макар тези обяснения да са „подкрепени” от показанията на св. Д., липсата на знание у подсъдимия е опровергана от цялостното му поведение и това на свидетеля, сочещи на предварителна организация за извършване на престъплението и методичност в изпълнение на замисленото. В това отношение, от значение са следните обстоятелства: Подсъдимият е пропътувал пътя от Германия до Турция, придружен от св. Д. и св. Б., с лек автомобил, който му е бил прехвърлен от първия свидетел, непосредствено преди пътуването. Св. Д. е имал квалификация на авто-механик и като такъв е разполагал с технически познания по устройството на автомобилите. След пристигането на А., Б. и Д. в Турция, колата е оставена на паркинг и е получена след седмица, прясно боядисана и със следи от видима интервенция върху превозното средство / демонтирани и отново монтирани болтове за резервоара, специално изработени тайници, затварящи се с капачета и болтове /. Подсъдимият е приел автомобила в това състояние и се е съгласил да го управлява, без да задава въпроси. По време на обратния път, св. Д. е слязъл от автомобила, давайки на жалбоподателя 1 400 евро. Изложените обстоятелства, оценени съвкупно, недвусмислено и еднозначно подкрепят извода, че подсъдимият е знаел за укритото в автомобила наркотично вещество, тоест, налице са достатъчно доказателства относно субективната страна на деянието. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен / деянието е съставомерно по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 НК и такава е възприетата правна квалификация /. Не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / липсва осъждане за несъставомерно деяние /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на жалбоподателя е индивидуализирана при хипотезата на чл. 55 НК / с оглед забраната за влошаване положението на подсъдимия, по чието искане делото е било възобновено /. Определеното от първата инстанция наказание е редуцирано от въззивния съд до девет години „лишаване от свобода”, като са съобразени данните за личността на подсъдимия / чисто съдебно минало, семейно положение и семейни задължения, частичните самопризнания, изразеното съжаление / и продължителния срок на разглеждане на делото. Отдадено е дължимото значение и на степента на обществена опасност на деянието, която е завишена предвид количеството на наркотичното вещество, значително надвишаващо „особено големите размери”, и вида на веществото / хероин /. При това положение, следва да се приеме, че наказанието отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не се налага неговото по-нататъшно смекчаване, а искането на жалбоподателя в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 217а от 20.12.13 г, по ВНОХД № 248/13. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: