3 Р Е Ш Е Н И Е №.4 Гр. София, 30 януари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора С. Атанасова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1117/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Н. И. и адв. Д. С., защитници на подс. В. Б. Й., против решение № 202/11. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 212/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оспорена е приетата от долустоящите съдилища фактология и е предложена собствена интерпретация на инкриминираните събития. Поддържа се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като са игнорирани показанията на свидетел, оневиняващ подсъдимия, а веществените доказателства по делото са предявени едва в съдебната фаза на процеса. Твърди се, че изводите на въззивния съд относно допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение са незаконосъобразни. Изразено е несъгласие и с размера на присъдените обезщетения на гражданските ищци. Направено е искане подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение като му бъде наложено административно наказание. В писмено възражение повереникът на частните обвинители и граждански ищци адв. Т. Т. оспорва касационната жалба и настоява за оставянето ѝ без уважение. В съдебно заседание защитникът, адв. И., поддържа жалбата по изложените съображения. Подс. В. Й. не се явява и не изразява лично становището си по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци се солидаризира с аргументите на прокурора и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Частният обвинител П. Ф. моли жалбата да бъде оставена без уважение. Частните обвинители И. Ф., Р. И., Р. Б. и И. И., редовно призовани, не вземат лично участие в касационното производство. Неподалият жалба подсъдим Д. Д. не изразява лично становище по основателността на касационната жалба. Защитникът му, адв. К., пледира решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 47/07. 05. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 435/2018 год., Великотърновският окръжен съд е признал подс. В. Б. Й. за виновен в това, че на 24. 05. 2016 год. в [населено място] при управление на МПС, в нарушение на правилата за движение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП вр. чл. 51, ал. 2 и чл. 65, т. 6 от ППЗДвП, по чл. 25, ал. 2 от ЗДвП и по чл. 38, ал. 3 от ЗДвП, при условията на независимо съпричинителство с Д. С. Д., по непредпазливост причинил смъртта на И. П. И. и средна телесна повреда на Д. С. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „б“ и „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от пет години. Със същата присъда подс. Д. С. Д. е признат за виновен в това, че на 24. 05. 2016 год. в [населено място] при управление на МПС, в нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП при условията на независимо съпричинителство с В. Б. Й. по непредпазливост причинил смъртта на И. П. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на десет месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от две години. Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на гражданските ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди както следва: - На Р. П. И. – сумата от 30 000 лева заедно със законната лихва от 24. 05. 2016 год. до окончателното ѝ изплащане; - На И. К. И. – сумата от 20 000 лева заедно със законната лихва от 24. 05. 2016 год. до окончателното ѝ изплащане; - На Р. Б. И. – сумата от 20 000 лева заедно със законната лихва от 24. 05. 2016 год. до окончателното ѝ изплащане. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на защитниците на подс. В. Й. и с решение № 202/11. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 212/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Т., е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Преобладаващата част от доводите, поставени на вниманието на настоящия съдебен състав, повтарят дословно аргументите, съдържащи се в допълнението към въззивната жалба. Освен че са получили надлежен отговор, те не отчитат с какви правомощия разполага касационната инстанция и не държат сметка за особеностите на диференцираната процедура, по която е разгледано делото от първостепенния съд. Върховната съдебна инстанция по дефиниция е съд само по правото, а не по фактите. Ето защо фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не е изведена от законодателя като самостоятелно касационно основание, а проверката на въззивното решение или присъда се осъществява във фактическите рамки, поставени от втората инстанция. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но разглежданият казус безспорно не попада в тази хипотеза. Изложеното важи с още по-голяма сила като се има предвид, че първоинстанционното производство се е развило по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимите са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тези обстоятелства в замяна на намаляване на наказанието с една трета по реда на чл. 58а от НК. След като съдът е установил с определение по чл. 372, ал. 4 от НПК, че признанието се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебната фаза на наказателния процес, подсъдимият не може да го оттегли и да оспорва впоследствие фактологията, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт. От своя страна инстанциите по фактите са длъжни да приемат за установени именно тези обстоятелства, като се позоват на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Предвид изложеното настоящият съдебен състав не би могъл да удовлетвори искането на защитата да бъдат направени фактически констатации относно механизма на пътнотранспортното произшествие, които се различават от описаните в обвинителния документ и възприети в мотивите на обжалваното решение. Касационната проверка следва да се ограничи единствено до правилността на извода за наличие на предпоставките на чл. 371, т. 2 от НПК, а прегледът на въззивния съдебен акт не дава основание да бъде възприета тезата, че апелативният съд незаконосъобразно се е солидаризирал с извода на първата инстанция за подкрепеност на признанието от събраните в досъдебната фаза доказателства. За да направят подобна констатация, долустоящите съдилища са се позовали на показанията на свидетелите В. К. и И. Б. (по отношение твърденията на последния защитата неоснователно поддържа, че са игнорирани, изваждайки от контекста няколко изречения от разпита му) относно обстоятелството, че подс. Б. не просто демонстрирал намерение да извърши маневра, но и реално е започнал същата с навлизане от дясната (южната) лента на пътното платно; на посоченото от тези свидетели и от свид. Е. А. досежно естеството на маневрата – обратен завой; на протокола за оглед на местопроизшествие и заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза касателно особеностите на пътния участък и пътните знаци, регулиращи движението; на заключението на същата тази експертиза относно скоростта на движение на подсъдимите и механизма на пътнотранспортното произшествие. Тук е мястото да се отбележи и несъстоятелността на възраженията в касационната жалба за допуснати грешки в изчисленията на експертите, които се отразяват, според защитата, на изводите относно отстоянието на подс. Д. от мястото на удара в момента, в който подс. Й. е започнал маневрата обратен завой, а оттам и на задължението на водача на лекия автомобил да пропусне мотоциклетиста. Предложената от жалбоподателите аргументация се основава на съвсем различни параметри от възприетите от вещите лица – за разлика от защитата те са ползвали като база за своите пресмятания интервала от време от появата на подс. Й. в обхвата на камера № 1 на бензиностанцията (12:11:42 часа) до заснемането му от камера № 12 (12:11:48 часа) или точно шест секунди, а не седем както се поддържа от адв. И. и адв. П. пред всички съдебни инстанции. Впрочем, дори и да беше налице изтъкваното в жалбата разминаване от една секунда, изискващо преизчисляване на скорости, отстояния и възможност за възприемане на другия участник в пътнотранспортното произшествие, с оглед обсъдените по-горе особености на диференцираната процедура по глава двадесет и седма от НПК и на касационното производство, търсеният от защитата процесуален ефект – оправдаването на подсъдимия, не би могъл да бъде постигнат, защото очевидно би била налице необходимост от възприемане на нови фактически обстоятелства. В принципен план в подобна ситуация единственото, което би могла да стори касационната инстанция, е да върне делото за ново разглеждане. Като несъстоятелни следва да бъдат оценени и аргументите, касаещи веществените доказателства по делото. Непредявяването им на подсъдимите в досъдебната фаза на процеса е нарушение, което е било отстранено от първостепенния съд. Дори обаче и да не беше удовлетворено искането на страните за техния оглед в съдебно заседание, това отново не би дало основание за автоматично оправдаване на подс. Й.. Мислима би била хипотеза единствено за евентуално връщане на делото за ново разглеждане в случай, че са останали неизяснени обстоятелства във връзка с изправността на превозните средства и състоянието им след пътнотранспортното произшествие. Въз основа на правилно установените правно значими обстоятелства, деянието на подс. В. Й. е получило законосъобразна правна квалифицирали по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „б“ и „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Поведението на водача на лекия автомобил, изразило се в предприемане на обратен завой, е било несъобразено с наличието на пътен знак, указващ движение в права посока. Действията му са били и в противоречие с пътната маркировка, представляваща коси успоредни линии и обозначаваща площ, забранена за движение. По този начин подсъдимият е нарушил изискванията на чл. 6, т. 1 от ЗДвП вр. чл. 51, ал. 2 и чл. 65, т. 6 от ППЗДвП. Мястото, от което е започнал маневрата – крайната дясна (южна) пътна лента вместо от най-лявата такава обосновава и нарушение на чл. 38 от ЗДвП, а непропускането на мотоциклета, управляван от подс. Д., при съществуваща обективна възможност за възприемането и изчакването му да премине ангажира отговорността на подс. Й. и по чл. 25, ал. 2 от ЗДвП. В съвкупност всички тези нарушения са довели до пресичане траекториите на двете превозни средства и до възникване на конфликтна точка между тях вследствие на което са настъпили и общественоопасните последици – смъртта на И. И. и средните телесни повреди, причинени на другия подсъдим. Обстоятелството, че подс. Д. в качеството си на водач на мотоциклет също е допринесъл за настъпването на резултата както посредством избора си на скорост, така и с неудачната маневра за избягване на сблъсъка, не дава основание за претендираното от защитата оправдаване на подс. Й.. Такова би било налице единствено ако поведението на последния беше законосъобразно или ако допуснатите от него нарушения на правилата за движение не се намират в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. В случая обаче безспорно е установено, че подсъдимият е неглижирал предписанията на пътните знаци и пътната маркировка и е предприел обратен завой без да осигури безопасното извършване на маневрата. Деянието на Й. е било едно от необходимите условия (conditio sine qua non) за настъпване на общественоопасния резултат. Допуснатите от него нарушения на правилата за движение са обективна предпоставка, наред с действията на необжалвалия подсъдим, без която резултатът не би настъпил по такъв начин, в този вид, на това място и по това време, т. е. налице е изискуемата от закона причинна връзка между нарушенията на правилата за движение и смъртта на пострадалата И. И. и телесното увреждане на Д. Д.. Извън общо заявеното недоволство от размера на наказанието в жалбата не са изложени конкретни аргументи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При индивидуализацията му законосъобразно са били отчетени като отегчаващи обстоятелства, очертаващи високата степен на обществена опасност на деянието независимо от съпричиняването от страна на подс. Д., значителният брой на нарушенията на правилата за движение, допуснати от подсъдимия и множеството телесни повреди, причинени на Д. Д.. Като смекчаващи обстоятелства с основание са били съобразени чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата ангажираност, съдействието за разкриване на обективната истина още на досъдебното производство, проявената критичност към извършеното, които обстоятелства характеризират В. Й. като личност с ниска степен на обществена опасност. Съвкупната преценка на всички тези смекчаващи и отегчаващи обстоятелства убеждава, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца и ще съдейства в максимална степен за постигане целите по чл. 36 от НК. Несъстоятелни са и възраженията, касаещи гражданско-осъдителната част на проверявания съдебен акт. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели Н. Д. и Ц. Ц. съдилищата по фактите с основание са приели за установено, че независимо че не е живяла в едно домакинство със своите баби, пострадалата И. И. е контактувала непрестанно с гражданските ищци Р. Б. и И. И.. Аналогично е и положението с третата гражданска ищца – Р. И., която въпреки разликата във възрастта е изградила и поддържала силна емоционална връзка със сестра си. Между пострадалата и всяка от гражданските ищци са съществували отношения на силна обич, дълбока привързаност, топлота и взаимно уважение. И. И. е била утеха и опора за своите възходящи и образец за подражание на малката си сестра. Смъртта ѝ се е отразила на всяка от гражданските ищци, като особено тежко е преживяла загубата Р. И. – изпаднала в депресия, затворила се в себе си, прекъснала образованието си. Всички тези обстоятелства обосновават извод за доказаност на исковите претенции по основание и размер. Защитата без основание се позовава на чл. 493а, ал. 3 от Кодекса на застраховането вр. §. 96 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на застраховането. Въведеният с цитираните разпоредби лимит в размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от братя, сестри, възходящи или низходящи на пострадалия (извън родители и деца), касае единствено дължимата от застрахователя сума въз основа на задължителната застраховка на автомобилистите „Гражданска отговорност“. Ограничението не се отнася за прекия причинител на вредата, който за разлика от застрахователя отговаря не на договорно, а на деликтно основание и дължи репариране на всички причинени имуществени и неимуществени вреди – последните съобразно критерия за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед направеното искане от частните обвинители П. Ф. и Р. И. подс. Й. следва да бъде осъден да заплати направените от двамата разноски пред касационната инстанция за възнаграждение на повереник в размер на по 600 лева за всеки от тях. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 202/11. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 212/2019 год. на Апелативен съд – гр.Велико Търново. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подс. В. Б. Й. да заплати на Р. П. И. направените от нея разноски за възнаграждение на повереник пред касационната инстанция в размер на по 600 (шестстотин) лева На основание чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подс. В. Б. Й. да заплати на П. И. Ф. направените от него разноски за възнаграждение на повереник пред касационната инстанция в размер на по 600 (шестстотин) лева. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.