РЕШЕНИЕ № 57 гр. София, 17.07.2019 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в открито заседание на 13.05.2019 г. в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев при секретаря Ангел Йорданов разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1746 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Институт по металознание, съоръжения и технологии „Академик Ангел Балевски“ при Българската академия на науките срещу въззивно решение на Софийския апелативен съд относно потвърждаването на първоинстанционното решение на Софийски градски съд в частите, с които са уважени предявените от Фонд „Научни изследвания“ главни искове до общ размер от 84000 лв. и акцесорни искове за лихва за забава до размер на 1871.61 лв., както и жалба на същия ответник срещу постановеното по същото дело решение за поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК, с изложени оплаквания за недопустимост и неправилност искания за обезсилването, респ. отмяната им, със съответните последици. Ищецът оспорва жалбите като неоснователни. Третото лице - помагач на страната на ответника Академия на МВР не изразява становище. Касационното обжалване е допуснато относно уважения иск за заплащане на сумата 25000 лв., както и относно уважените до общ размер 1871.61 лв. искове за лихва за забава. Съдът, въз основа на доказателствата по делото и доводите на страните, прие следното. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че по силата на сключен по реда на ЗННИ договор предоставил на ответника финансови средства за осъществяване на два научноизследователски проекта, сред които и сумата 450000 лв. по проект „Изграждане на антитерористични интелигентни системи“. За сметка на предоставеното финансиране ответникът извършил и отчел съответни разходи, сред които такива за труд общо в размер на 241250 лв., включващи и сумата 25000 лв. заплатени от ответника на третото лице – помагач. Предвид противоречие на договора в съответната част със съществуващо нормативно изискване разходите за труд да не надвишават 35% от общата сума на финансирането, в конкретния случай 157500 лв., разликата от 83750 лв. (до пълния размер на изразходваните за труд средства) ответникът дължи да върне като получена без основание. Освен това сумата 25000 лв., платена на третото лице – помагач, ответникът следва да върне на ищеца и доколкото същата била изразходвана нецелево, при липсата на отчетни документи разходът да е свързан с изпълнението на финансирания проект. С тези твърдения е поискал осъждане на ответника да заплати главниците от 25000 лв. и 83750 лв., заедно със законната лихва, както и лихва за забава общо в размер на 39150 лв. Първоинстанционният съд е уважил първия иск изцяло за сумата 25000 лв., втория иск – частично до размер на 59000 лв. и исковете за лихва за забава също частично, общо до размер на 21347.25 лв. Въззивният съд, по жалба на ответника, е потвърдил въззивното решение относно присъдените главни вземания, като е приел, че общата сума от 84000 лв. се дължи на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като получена от ответника при начална липса на основание, мотивирано с частична нищожност на сключения договор в частта, с която е предвидена възможност за извършване на разходи за труд над нормативно установения лимит. По отношение на исковете за лихва е приел същите за основателни до размер на общо 1871.61 лв., отменяйки първоинстанционното решение за разликата над този размер. В допуснатите до касационно обжалване части въззивното решение е недопустимо. Предварително следва да се посочи, че е неоснователно оплакването за недопустимост, обосновано с късното внасяне на държавната такса за първоинстанционното производство – след изтичане на определения от първоинстанционния съд срок за отстраняване на тази нередовност. След внасянето, макар и закъсняло, на държавната такса нередовността на исковата молба е била отстранена (чл. 129, ал. 5 ГПК). Следва да се съобрази също, че съгласно разрешенията по ТР № 1/2013 г. и ТР № 1/2001 г. при наличие на нередовности на исковата молба въззивният съд дължи да даде указания за поправянето им и едва при неизпълнение може да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството. От това следва, че когато нередовността е отстранена още в първоинстанционното производство, макар и след определения срок, е безпредметно въззивният съд да дава указания за отстраняване на вече отстранената нередовност, а същевременно не може да прекрати производството, без да е дал такива указания. Следователно внасянето на държавната такса за първоинстанционното производство след определения от първоинстанционния съд срок не може да бъде основание за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на исковото производство. За да потвърди първоинстанционното решение и за присъдената сума от 25000 лв., въззивният съд е приел, че същата подлежи на връщане като получена без основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предявеният за тази сума иск обаче не е основан на получаването й без основание, а на нецелевото й разходване, т. е. на самия договор. По така заявеното основание въззивният съд не се е произнесъл, а е уважил иска на различно основание – неоснователно обогатяване, независимо че предявеният на това основание иск е частично отхвърлен за същото плащане и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. Това налага в тази част въззивното решение да бъде обезсилено, като делото се върне на въззивната инстанция за произнасяне по предявения иск, при обсъждане и на обстоятелството дали сумата е възстановена на ищеца от третото лице – помагач. В частта по исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Предвид предявяването на два отделни иска за главните вземания лихвата за забава също е предмет на два отделни иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Същите обаче не са разграничени по размер в рамките на общо претендираната сума от 39150 лв. с исковата молба – нередовност, която е следвало да бъде отстранена от първоинстанционния съд, а при негов пропуск – от въззивния съд. Поради това и доколкото нередовността засяга реквизитите по чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК, съобразно т. 5 от ТР № 1/2013 г. на ВКС-ОСГТК след обезсилване на въззивното решение в тази част делото следва да се върне на въззивния съд за уточняване на петитума на иска. Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за касационното производство, както и повторно по разноските за първоинстанционното и въззивното производство. С тези мотиви съдът РЕШИ: Обезсилва решение № 489/01.03.2017 г. (поправено с решение № 400/19.02.2018 г.) по т. д. № 5704/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 с-в, в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта относно уважения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 25000 лв. (като разлика над 59000 лв. до 84000 лв.), както и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено относно уважения до размер на 1871.61 лв. иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Отменя решение № 489/01.03.2017 г. (поправено с решение № 400/19.02.2018 г.) по т. д. № 5704/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 с-в, в частта за разноските. Връща делото за ново разглеждане в същите части от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: