Р Е Ш Е Н И Е № 69 София, 14.02.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Антоанета Близнакова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 835/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – Велико Търново срещу въззивно решение № 111/25.08.2022 г., постановено по ВНОХД № 93/2021 г. от Апелативен съд – Велико Търново. В касационния протест се заявява, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 348, ал.1, т. 1- т. 3 от НПК. С позоваване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК се претендира превратна оценка на доказателствената съвкупност и неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Според касатора съдът е фаворизирал причинената лека телесна повреда на пострадалия, което е довело до прогласяване на констатираната средна телесна повреда като ирелевантно обстоятелство спрямо настъпилия летален изход. От тази позиция се обосновава становище, че констатираната при пострадалия М. средна телесна повреда е причинена при форма на вина – евентуален умисъл, поради което и съдът неправилно е преквалифицирал деянието на подсъдимия В. В. по чл. 124, ал.1, пр. 3 от НК. Явната несправедливост на наложеното наказание се обосновава с твърдения за неоснователно отдаден превес на смекчаващите обстоятелства и за игнориране на обществената опасност на деянието и дееца. Оспорено е приложението на чл. 66 от НК. При изложените доводи се отправя искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане в частта, с която е преквалифицирано извършеното от подсъдимия В. В. деяние в престъпление по чл. 124, ал.1, пр. 3 от НК, в частта по наказанието и приложението на чл. 23 и чл. 66 от НК. В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Подсъдимият В. С. В. и неговият защитник оспорват протеста и пледират за оставяне в сила на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 21/09.12.2020 г., постановена по НОХД № 687/2020г., Окръжният съд – Русе признал подсъдимия В. С. В. за виновен в това, че на 08.10.2017 г. в с. Тръстеник, обл. Русе, причинил по непредпазливост смъртта на Р. А. М. вследствие на умишлено нанесена на 30.07.2016 г. в гр. Русе средна телесна повреда - разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на основание чл. 124, ал.1, пр. 2 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият В. е признат за виновен и осъден за извършено на 30.07.2016 г. престъпление по чл. 325, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание от една година лишаване от свобода и обществено порицание. На основание чл. 23, ал.1 и ал. 2 от НК съдът наложил на подсъдимия едно общо наказание от три години лишаване от свобода, към което присъединил и общественото порицание. Присъдата е била предмет на въззивна проверка по жалба на подсъдимия В. и по протест на прокурора. С атакуваното сега въззивно решение присъдата е изменена, като деянието на подсъдимия е преквалифицирано от престъпление по чл. 124, ал.1, пр. 2 във вр. с чл. 129, ал.2 в такова по чл. 124, ал.1, пр. 3 във вр. с чл. 130, ал.2 от НК, наложеното наказание от три години е намалено на две години и шест месеца лишаване от свобода. Извършена е съобразно това и корекция в определеното общо наказание по чл. 23 от НК – на две години и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 от НК e отложено с изпитателен срок от пет години. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационният протест е неоснователен. Предмет на контрол е въззивното решение в частта му относно осъждането на подсъдимия В. по чл. 124, ал.1, пр. 3 от НК. Потвърдената присъда по отношение на обвинението по чл. 325 от НК не е атакувана от страните. Съдържанието на поднесените оплаквания предизвиква необходимост да се отбележи, че рамките на касационната проверка се определят от обжалвалата страна, която е длъжна да посочи не само основанията по чл. 348, ал.1 от НПК, а и данните, които ги подкрепят. Касационната инстанция е оправомощена да извърши проверка относно спазването на процесуалните изисквания, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, при повдигнати и надлежно аргументирани доводи в тази насока. В иницииращия настоящето производство протест възраженията за допуснати нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност не се отличават с особена конкретност, разкриваща същността на процесуалното им проявление в дейността на въззивния съд. Апелативният съд е изпълнил задълженията си по чл. 314 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда. Провел е допълнително съдебно следствие, в рамките на което е назначена и приета комплексна съдебномедицинска и физична експертиза, насочена към изясняване по експертен път на получените от пострадалия увреждания и механизъм на причиняване. Извършеният от въззивния съд доказателствен анализ, обективиран в решението, е обстоен, пълен и на базата на обективен прочит на доказателствата. Протестът не насочва към конкретно пренебрегнати или превратно ценени доказателства. В съдържателната му част се съдържа позоваване на свидетелските показания на С., Т. и М., възприели нанесения от подсъдимия юмручен удар в лицето на пострадалия и последвалото му падане върху терена. Показанията на цитираните свидетели не са неглижирани от решаващия съд. Напротив, оценени са като базови за изграждане на фактическите и правни изводи. Що се отнася до данните, съдържащи се в показанията на свидетелите Н., И. и Р., полицейски служители, посетили мястото на инцидента и снели информация от присъстващите там очевидци, съдът е отбелязал тяхната характеристиката и точно е оценил доказателствения им принос. Необяснимо в протеста е спомената защитната версия на подсъдимия, че същият не е нанасял удар на пострадалия, която версия, обсъдена в контекста на цялата доказателствена съвкупност, е отхвърлена убедително в мотивите на въззивното решение. На следващо място, прегледът на процесуалната дейност на въззивната инстанция не обосновава извод за допуснати нарушения на процесуалните изисквания при установяване на фактите, отнасящи се до получените от пострадалия увреждания и конкретния механизъм и последователност на причиняването им. Основните фактически положения, че подсъдимият В. е ударил М. с юмрук в лицето, причинявайки му болка и страдание, а черепно-мозъчната травма е последица от падането на пострадалия назад от цял ръст, придружено с удар на главата му в асфалтовата настилка, са изведени след всестранна оценка на доказателствата по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Възражението, че съдът е фаворизирал причинената на пострадалия лека телесна повреда, пренебрегвайки действителната причина за настъпилата смърт, установена от заключението на комплексната съдебномедицинска и физична експертиза, не намира процесуална подкрепа. Правилно, с оглед на установената фактология по делото относно механизма, по който са били получени уврежданията на пострадалия, въззивната инстанция се е насочила към изясняване както на реалния резултат от удрянето с юмрук в лицето на пострадалия, така и на последиците от падането му върху терена. Експертите както в писменото си заключение, така и в устните си разяснения, последователно са поддържали, че при липса на медицински данни за травматични промени в лицевата част, шийната или гръдната област на пострадалия, нанесеният от подсъдимия удар от медицинска гледна точка би следвало да се квалифицира като причиняващ болка и страдание. Констатираната черепно-мозъчна травма и настъпилите усложнения от нея, довели до смъртта на М. на 08.10.2017 г., е резултат от падането му назад и удар на тилната област на главата в асфалтовата настилка. Тази травма не може да бъде причинена от удар с юмрук. По експертен път е изключена и възможността констатираната черепно-мозъчна травма при пострадалия да е получена при пренасянето му от мястото на падане на пешеходната пътека до тротоара с пускане/хвърляне върху бордюра. Мотивите на въззивното решение ясно убеждават, че експертното заключение относно последователността на получаване на уврежданията у пострадалия М., медико-биологичните им признаци, взаимовръзката между тях и последвалата смърт са детайлно обсъдени и възприети от съда. Всъщност, оспорването в протеста, макар да е поднесено с аргументи за процесуални нарушения, по същество е израз на несъгласие с изводите на предходната инстанция относно формата на вина на подсъдимия В. по отношение на средната телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота. Известно е, че причиняването на смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда е специфичен състав на убийство при смесена форма на вина. За убийството по чл. 124 от НК е характерно наличието на различно субективно отношение на дееца към различните последици от неговото деяние – умисъл към по-близкия резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения (смъртта на жертвата). Квалификацията на престъпното деяние по чл. 124, ал.1 от НК е в зависимост от степента на умишленото увреждане на здравето на пострадалото лице, тоест, от вида на умишлено причинената телесна повреда, съобразно нормите на чл. 128 - чл. 130 от НК. В този случай съществено е определянето на характера и въздействието, упражнено от дееца върху организма на пострадалия, както и на субективното психическо отношение на извършителя към усложнения резултат. Когато от умишлено причиненото по-леко по вид увреждане настъпят по-тежки усложнения или смърт, които деецът нито е желаел, нито е допускал, отговорността за непредпазливо причинената смърт ще е във връзка с по-лекото увреждане, защото само то е причинено умишлено, а по – тежките увреждания и смъртта са настъпили по непредпазливост. Следвайки тези принципни положения, изведени от посочената в решението съдебна практика, въззивният съд правилно е приел, че подсъдимият В. е действал с умисъл за причиняване на лека телесна повреда. Този извод е аргументиран с установените обстоятелства, че подсъдимият е нанесъл удар в горната част на тялото на пострадалия (областта на дясната скула), в което се изразява изпълнителното деяние и неговият резултат е причиняване на болка и страдание, който резултат е съзнаван и желан от дееца. Установеното въздействие е довело до падането на пострадалия с последващ удар на тилната част на главата в асфалтовата настилка, при което е получена и черепно-мозъчната травма, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Този по-тежък вредоносен резултат се е развил в хода на деянието, но не е бил предвидим за дееца, макар същият да е могъл и да е бил длъжен да го предвиди. Затова правилно наказателната отговорност на подсъдимия В. е ангажирана за умишлено причинена лека телесна повреда, от която по непредпазливост (небрежност) са настъпили по-тежкото телесно увреждане и смъртта на М.. Обвинителните доводи, че подсъдимият е действал при евентуален умисъл към причиняване на средната телесна повреда, се обосновават с твърдения, че той е въздействал върху лице с нарушено равновесие поради алкохолното опиване на пострадалия и че е нанесен силен удар в уязвима част на тялото му – главата. Възраженията са неоснователни. За да е налице евентуален умисъл към причиняване на средната телесна повреда, е необходимо да бъде установено, че в съзнанието на подсъдимия се е включвала представата за по-тежкото увреждане като възможен резултат, че е допускал този резултат, но се е отнасял безразлично към него. Обективно установеното обстоятелство, че пострадалият е бил алкохолно повлиян, не може да обоснове извод за това, представата на подсъдимия да е включвала настъпването на по-тежкия резултат, наред с целения. Освен това, в обвинителния акт, при излагане на фактологията, изрично е отразено, че макар и употребил алкохол пострадалият се е движел нормално „без да залита и криволичи“. Тоест, не е обосновано и прието наличие на промяна в координационните качества на пострадалия, които да са видими и подлежащи на възприемане. Твърденията в протеста, че подсъдимият е нанесъл силен удар в главата на пострадалия, не се вмества в констатациите по медицинската експертиза за липсата на описани увреждания/травми в областта на лицето и шията на М., промяна в меките тъкани и нарушение на целостта им. От тези медицински констатации не могат да се изведат данни за значителна сила на ударното въздействие, упражнено от подсъдимия върху пострадалия, обективиращи евентуален умисъл за причиняване на средна телесна повреда. Приведените в подкрепа на обвинителната теза конкретни решения на върховната съдебна инстанция (решение №13/25.02.2008 г., ІІІ н.о., решение №2/ 18.02.1988 г., І н.о.) не допринасят съществено за обосноваване на поддържаните възражения. Позоваването на съдебната практика е напълно допустимо, но трябва да се държи сметка дали ползваните източници разрешават идентична проблематика (от процесуално и материалноправно естество), като тази по делото. Прегледът на цитираните решения установява, че в първото от тях са коментирани множеството силни удари, нанесени от подсъдимото лице по главата и тялото на жертвата, в резултат на които е причинена тежка черепно-мозъчна травма, квалифицирана като постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Очертаната фактология несъмнено съществено се различава от установената по разглеждания случай. Второто от цитираните решения насочва към разсъждения за разликата между умишленото убийство и престъпния състав по чл. 124 от НК. В заключение, по изложените съображения неоснователни са възраженията, поддържани с протеста, за процесуални пороци при извеждането на правнорелевантните факти и за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основания за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция не констатира основания за намеса и относно определеното от въззивния съд наказание на подсъдимия. При извършената преквалификация на деянието като престъпление по чл. 124, ал.1, пр. 3 от НК въззивният съд се е произнесъл и относно обема наказателна принуда, която подсъдимият следва да търпи. Санкционните рамки на престъплението по чл. 124, ал.1, пр. 3 от НК предвиждат лишаване от свобода до пет години. В тези рамки съдът е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за индивидуализацията на наказанието. Отстранил е допуснатата непрецизност от окръжния съд при дефиниране на смекчаващите обстоятелства, поради което и твърденията в протеста, че въззивният съд неоправдано е ценил като такова проявеното от подсъдимия критично отношение към извършеното престъпление, е неоснователно. Вярно е обаче становището на решаващия съдебен състав, че непризнаването на вината и оспорването на обвинението не са отегчаващи обстоятелства, защото противното разбиране влиза в конфликт с правата на обвиняемия и презумпцията за невиновност. Въззивният съд е отчел като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, положителната характеристика за личността му, трудовата ангажираност, чрез която той успешно се е вградил обществото. Те са съпоставени с отегчаващите такива – неоправданото агресивно поведение към пострадалия и оттеглянето на подсъдимия от мястото на събитието. Второинстанционният съдебен състав, макар и не с решаващо значение, е коментирал и медицинското заключение, че неспазването на назначения медикаментозен и хигиенно-диетичен режим от пострадалия, е допринесло за усложняване на здравословното му състояние. Аргументирайки решението си с адекватна оценка за относителната тежест на установените отегчаващи и облекчаващи вината обстоятелства, съдът е определил наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода в границите на средния размер, предвиден за това престъпление. В този смисъл лишен от убедителност е и доводът, че е отдаден превес на смекчаващите обстоятелства. Поддържаното възражение за неправилна оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца не се аргументира с конкретни твърдения, изводими от данните по делото, което предизвиква и оценката за неговата неоснователност. Съдът е съобразил своеобразието на конкретно разглеждания случай и не е допуснал нито подценяване, нито надценяване на обстоятелствата, определящи обществената опасност на деянието и дееца. В отговор на довода настоящият състав отбелязва, че настъпилият вредоносен резултат е тежък за близките на пострадалия. Преценката на личната обществена опасност на дееца обаче не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат. Наведените доводи от прокурора за неправилно приложение на чл. 66 от НК също са неприемливи. Съдът е направил обстойна преценка на предпоставките, визирани в чл. 66, ал.1 от НК, както и отражението на условното осъждане върху постигането на целите по чл. 36 от НК. Разсъжденията в тази връзка са базирани върху поредицата от смекчаващи отговорността обстоятелства, относими към личността на подсъдимия, за който деянието се явява изолиран инцидент в живота. На тяхна база е достигнал до заключението, че целите на наказателната репресия и преди всичко поправянето на подсъдимия могат да се постигнат без да е наложителна изолацията му в затворническо заведение. Продължителността на изпитателния срок, отмерен в максималния размер от пет години, притежава потенциал и позволява да се реализира предупредителната и възпираща функция на наказанието върху подсъдимия, защото през този период е налице реална заплаха да се изтърпи наложеното наказание, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Определената санкция и възможността да бъде изтърпяна ефективно в хипотезата на чл. 68 от НК гарантира нейното възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото, поради което и ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието. С оглед на казаното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 111/25.08.2022 г., постановено по ВНОХД № 93/2021 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.