8
Р Е Ш Е Н И Е № 1104 София,03.12.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | БОНКА ЙОНКОВА |
 | РОСИЦА БОЖИЛОВА |
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1104/2009 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и Г. Д. К. и М. Т. К., двамата от [населено място], Пловдивска област, срещу решение № 1717 от 28.10.2009 г. по в. гр. д. № 1680/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
С обжалвания акт, в допуснатата до касационно разглеждане негова част, предявените от Г. К. и М. К. срещу [фирма] искове с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син Д. М. К., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 23.10.2004 г., са уважени за сумата 16 000 лв. /по 8 000 лв. за всеки от ищците/, заедно със законната лихва от 17.11.2006 г. до окончателното й изплащане, като са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер 40 000 лв.
К. – [фирма], [населено място] – обжалва въвззивното решение в осъдителната му част с твърдение за недопустимост на същото, евентуално – за неправилност поради противоречие със закона и необоснованост. Оплакването за недопустимост на акта е мотивирано с безспорния по делото факт, че за претърпените от процесното пътно-транспортно произшествие неимуществени вреди ищците вече са обезщетени, тъй като са уважени предявените от тях в наказателния процес искове по чл. 45 ЗЗД срещу прекия причинител на пътно-транспортното произшествие, при което е настъпила смъртта на техния син. Доводите за неправилност на решението са свързани с незачитане на постигнатото между ищците и застрахователя извънсъдебно споразумение за размера на застрахователното обезщетение, както и с приетия от съда обем на съпричиняване на вредите от пострадалото при произшествието лице.
Касаторите – Г. К. и М. К., двамата от [населено място], Пловдивска област – обжалват въззивния акт в отхвърлителната му част с оплакване за неправилност по отношение приетия размер на съпричиняване от страна на пострадалото при пътно-транспортното произшествие лице. Считат, че в тази насока решаващият състав не е взел предвид всички събрани по делото доказателства и по-конкретно – показанията на водача на автомобила, съдържащи изрично признание на същия, че не е реагирал адекватно и че технически е могъл да избегне инцидента.
С определение № 241 от 29.04.2010 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато по въпросите: 1. Разглеждането и уважаването на иск срещу прекия причинител на вредата представлява ли процесуална пречка за предявяването и успешното провеждане на иск срещу застрахователя /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 2. Допустимо ли е предявяването и разглеждането на такъв иск в случай, че е постигнато извънсъдебно споразумение между ищците и застрахователя по отношение размера на дължимото застрахователно обезщетение, което вече е изпълнено /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ и 3. Допустимо ли е в производството по предявен иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случай, че в наказателния процес е бил уважен граждански иск за обезщетение за вреди срещу делинквента /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от всеки от ищците Козареви иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата смърт на сина им в резултат от пътно-транспортното произшествие от 23.10.2004 г. за разликата от 8 000 лв. до пълния претендиран размер 20 000, Пловдивски окръжен съд е приел за основателно възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице, като е определил същото в размер на 30 %. Този извод е направен на база събраните по делото доказателства, установяващи безспорно обстоятелството, че в момента на инцидента починалият е бил със средна степен на алкохолно опиянение и че е бил в легнало положение около средата на дясната лента на пътното платно. С оглед на това, решаващият състав е приел, че на всеки от ищците се дължи обезщетение в размер на сумата 28 000 лв., но предвид изплатеното им вече от застрахователя обезщетение по 20 000 лв., е уважил исковете за сумата 16 000 лв. /т. е. по 8 000 лв. за всеки ищец/. Позовавайки се на действалата към момента на процесното пътно-транспортно произшествие Наредба № 4 за задължителното застраховане от 24.09.2003 г. /сега отм./, Пловдивски окръжен съд е счел за неоснователно възражението на застрахователя, че е недопустимо присъждането на претендираното обезщетение, предвид наличието на изрично сключено споразумение с ищците като наследници на починалото лице относно размера на дължимото им /и вече изплатено/ застрахователно обезщетение.
По въпросите, обусловили допускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното:
Поставеният от касатора [фирма], [населено място] въпрос, свързан с допустимостта на въззивния акт, е решен по задължителен за всички съдилища начин с постановеното в хода на производството Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС. В същото е прието, че при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407 ТЗ /отм./, съответно по действащия чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” и че плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност.
С оглед посоченото разрешение за съотношението между иска по чл. 45 ЗЗД и прекия иск срещу застрахователя, оплакването на касатора-застраховател за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Уважаването на предявените от двамата ищци в наказателното производство срещу причинителя на процесното пътно-транспортно произшествие С. Ц. К. граждански искове по чл. 45 ЗЗД не представлява процесуална пречка за реализиране отговорността на [фирма], [населено място] по реда на чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, поради което предявените срещу него искове, предмет на настоящото производство, са допустими, което налага извод за допустимост съответно и на постановеното по тях решение.
По отношение на въпроса за допустимостта да бъде предявен и разгледан иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя в случай, че е постигнато извънсъдебно споразумение между него и ищците по отношение размера на дължимото застрахователно обезщетение, понастоящем също е налице вече задължителна съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 478 от 22.07.2010 г. по гр. д. № 943/2009 г. на ВКС, ІV г. о. В същото е прието, че пострадалият може да реализира вземането си за застрахователно обезщетение и извънсъдебно и при положение, че споразумението му със застрахователя е валидно и покрива изцяло всички вреди или някои от тях, той няма основание да търси репарация за същите вреди отново по съдебен път нито от застрахователя, нито от делинквента. Тъй като тази практика се споделя от настоящия състав, преценката за правилността на обжалваното решение следва да бъде извършена с оглед на даденото в нея разрешение, без да е необходимо изрично произнасяне по така поставения въпрос на приетото за осъществено основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение на последния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно – за допустимостта в производството по предявен иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случай, че в наказателния процес е бил уважен граждански иск за обезщетение за вреди срещу делинквента, настоящият приема следното:
Наказателно-процесуалният кодекс /чл. 84/ предвижда възможност в рамките на наказателното производство да бъде приет граждански иск на пострадалото лице или на неговите наследници за вредите, претърпени в резултат от престъплението. Съгласно препращащата норма на чл. 88 НПК, гражданският иск се разглежда по реда на този кодекс, а доколкото няма съответни правила, се прилага Гражданският процесуален кодекс. С оглед на това препращане и предвид липсата на специални правила относно правните последици и пределите на силата на пресъдено нещо на акта, с който се произнася наказателният съд по основателността на предявения граждански иск, по този въпрос следва да намери приложение разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК, съобразно която решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. При така установените в закона субективни предели на силата на пресъдено нещо, в частта относно гражданския иск, влязлата в сила присъда е задължителна само за страните по този иск. Следователно, когато предмет на гражданския иск е присъждането на обезщетение за вреди, причинени от пътно-транспортно произшествие, решението по този иск няма сила по отношение на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на виновния за произшествието водач /подсъдим в наказателното производство/, доколкото същият не е страна по иска. Ето защо, неучаствалият в производството по гражданския иск застраховател не е обвързан нито от приетия от наказателния съд размер на обезщетението за вреди, нито от изводите за наличие или липса на съпричиняване от пострадалото лице. Поради това, при предявен срещу него пряк иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, респ. чл. 226, ал. 1 КЗ, същият разполага с правото да заяви своите възражения за съпричиняване на вредите и за размера на дължимото за тях обезщетение.
Изложените съображения налагат следния отговор на поставения по-горе процесуалноправен въпрос: В производството по предявен иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя е допустимо да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо, че в наказателния процес е бил уважен граждански иск за обезщетение за вреди срещу делинквента.
С оглед отговорите на релевантните за спора въпроси, по правилността на обжалваното решение настоящият състав приема следното:
Неоснователно е поддържаното от касатора-застраховател становище за сключено с ищците споразумение по отношение размера на дължимото им застрахователно обезщетение. Представените по делото декларации, в които ищците са заявили съгласие с предложения от застрахователя размер от по 20 000 лв., няма характер на споразумение, т. е. на договор за доброволно уреждане на спора относно дължимостта и размера на обезщетението. Такова би било налице само ако и двете страни са изразили ясно и категорично своята воля по въпроса, предмет на договаряне, каквато в случая от страна на застрахователя липсва.
Неоснователно е становището и на касаторите-ищци за недопустимост в настоящото производство да бъде обсъждано направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия при процесното пътно-транспортно произшествие техен син. Доколкото застрахователят [фирма], [населено място] не е бил страна по гражданския иск, разгледан в наказателното производство, то същият не е обвързан от сключеното в това производство споразумение, с последици на влязла в сила присъда съгласно чл. 414и, ал. 1 НПК /отм./, относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Още повече, че в случая въпросът за съпричиняването изобщо не е бил предмет на разглеждане и преценка в наказателния процес. Ето защо, направеното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо и подлежи на обсъждане в производството по разглеждане на предявените срещу него искове по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, както правилно е счел и въззивният съд.
Настоящият състав намира, обаче, за неправилен извода, до който е достигнала инстанцията по същество относно обема на съпричиняване от страна на починалото лице. Направената от съда преценка за 30% съпричиняване на вредоносния резултат е необоснована, с оглед конкретните обстоятелства, при които е настъпило пътно-транспортното произшествие. Фактът, че по време на инцидента пострадалият е лежал на самото пътно платно и че е бил в състояние на сериозно за възрастта му алкохолно опиянение /2.32 промила/, водещо до неадекватност на поведението му и невъзможност да прецени значително по-голямата опасност за сигурността си като участник в движението през нощта /около 3 часа/, налага извод, че същият е допринесъл за настъпването на вредата в степен, равна на тази на виновния водач, т. е. съпричиняването следва да бъде определено в размер на 50%. Безспорно, от нормите, регламентиращи правилата за движение по пътищата, може да се направи извод, че изискванията към водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението са значително по-високи в сравнение с тези към пешеходците. Доколкото обаче законът не е установил изрична презумпция за по-голяма отговорност на водачите, същата винаги следва да бъде преценявана с оглед специфичните за всеки отделен случай обстоятелства и с оглед конкретното поведение на пешеходците като участници в движението.
При така приетия от настоящия състав обем на съпричиняване, дължимото на всеки от ищците обезщетение 40 000 лв. следва да бъде намалено наполовина и възлиза на сумата 20 000 лв. Тъй като обаче по делото е безспорно, че тази сума вече им е изплатена от застрахователя извънсъдебно, предявените от тях искове се явяват неоснователни.
С оглед изложеното, подадената от [фирма] касационна жалба е основателна и следва да бъде уважена, като, след отмяна на въззивното решение, исковете на Г. К. и М. К. следва да бъдат отхвърлени.
Независимо от посочения изход на делото, поради липса на изрично направено искане от касатора-застраховател, съдът не се произнася по дължимостта на разноски на същия за касационното производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1717 от 28.10.2009 г. по в. гр. д. № 1680/2009 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от Г. Д. К. и М. Т. К., двамата от [населено място], Пловдивска област, срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за присъждане общо на сумата за сумата 16 000 лв. /по 8 000 лв. за всеки от ищците/ - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син Д. М. К., заедно със законната лихва от 17.11.2006 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за присъдените им разноски.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. Д. К. и М. Т. К., двамата от [населено място], Пловдивска област, срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за присъждане общо на сумата сумата 16 000 /шестнадесет хиляди лева/ лева /по 8 000 лв. за всеки от ищците/ - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син Д. М. К., като неоснователни.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1717 от 28.10.2009 г. по в. гр. д. № 1680/2009 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. Д. К. и М. Т. К., двамата от [населено място], Пловдивска област, срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за разликата от 16 000 лв. до 40 000 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |