Р Е Ш Е Н И Е № 60133 гр. София, 26 юли 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдия Вълкова н. д. № 480 / 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по постъпили две касационни жалби от подсъдимия А. Ю. Р., от които първата е саморъчно написана и подадена лично от него, а втората е подадена чрез упълномощения защитник - адвокат Б. Я. от АК-Бургас. С двете касационни жалби се оспорва въззивно решение №28/29.03.2021г., постановено по ВНОХД № 11 / 2021 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, като се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Иска се отмяна на решението в осъдителната част и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд и алтернативно оправдаване, прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или намаляване на наложеното с присъдата наказание. В писмено допълнение към касационните жалби се сочат подробни доводи относно наличието на претендираните касационни основания. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият се явява лично. Явява се и служебният защитник – адвокат П. Д., конституирана пред настоящата инстанция поради изрично направен отказ от подсъдимия да бъде защитаван от упълномощения защитник – адвокат Я.. Подсъдимият и служебният защитник поддържат касационните жалби и претендират уважаването им, като в последната си дума подсъдимият поддържа искането за връщане на делото за ново разглеждане или да се намали наложеното наказание. Частният обвинител М. Р. и повереникът му – адвокат Е. Д., редовно призовани, не се явяват и не изразяват становище по касационните жалби. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че въззивното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 245/ 23.09.2020 год., постановена по НОХД № 1091/2019 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, подсъдимият А. Ю. Р. е оправдан по обвинението за извършен на 15.04.2019 г. , в [населено място],[жк], грабеж по чл.198, ал.1 от НК, против собствеността на частния обвинител М. Р. относно мобилен телефон, СИМ карта и мъжки портфейл на обща стойност 63 лева и е признат за виновен, че по същото време и на същото място, в съучастие с брат си К. Р. и зет си И. А., като съизвършители, отвлекли частния обвинител М. Р., като деянието е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл.142, ал.2, т.2, вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2, вр.чл.54, ал.1 от НК го осъдил на девет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване на основание чл.57, ал.1, т.2 б.“а“ от ЗИНЗС. На основание чл.59, ал.1, т.1 от НК съдът е постановил да се приспадне от срока на наложеното наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият А. Р. е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 17.04.2019 г. до влизане на присъдата в сила. С присъдата са разрешени въпросите за веществените доказателства и деловодните разноски, които на основание чл. 189, ал.3 от НК са възложени в тежест на подсъдимия. С решение № 28/29.03.2021г. по ВНОХД №11/2021г. по описа на Апелативен съд – Бургас присъдата е потвърдена изцяло. Касационните жалби срещу въззивното решение са допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Направените аналогични оплаквания в двете касационни жалби и постъпилото саморъчно допълнение към тях позволява съвместното им обсъждане. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: С оглед обхвата на касационния контрол следва да се посочи, че касационните жалби и допълнението към тях съдържат доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните по делото доказателства, като изразявайки несъгласие с оценката на доказателствата и с преценката на съдилищата да се доверят на показанията на пострадалия М. Р., се претендира неправилност на възприетата фактическа обстановка и се твърди, че подсъдимият А. Р. не е участвал в деянието, предмет на обвинението за отвличане, както са приели предходните съдилища. На практика касаторът претендира фактическа необоснованост на присъдата, макар и с твърдения за допуснати процесуални нарушения. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това твърденията на касационния жалбоподател за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, включително относно участието на подсъдимия Р. в деянието, предмет на обвинението за отвличане. Също така ВКС не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата. В настоящия случай, проверката на обжалвания съдебен акт в рамките на наведените от касатора доводи сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допуснати при постановяването му, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Съвпадението на мотивите на въззивното решение с тези на първоинстанционната присъда относно фактическата обстановка се дължи на факта, че апелативният съд не е намерил основание да упражни правомощието си по 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК и да установи нови фактически положения, различни от възприетите от първата инстанция. Горното изключва претендираната от касатора липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.3, т.2, вр. ал.1, т.2 от НПК на това основание. Съгласието с фактическите изводи на първоинстанционния съд не е станало произволно от въззивната инстанция, а след задълбочен анализ на доказателствената съвкупност и убедително преодоляване на противоречията между гласните доказателства съобразно установения в чл.339 и чл.305, ал.3 от НПК стандарт за мотивиране на въззивното решение. Оплакването за вътрешно противоречие в мотивите на въззивния акт не е конкретизирано от касационния жалбоподател съгласно изискването в чл.351, ал.1 от НПК и не се потвърждава от съдържанието на обжалваното решение, поради което също се преценява като неоснователно. Поставянето на показанията на пострадалия М. Р. в основата на фактическите изводи е подробно аргументирано на л.9-14 от въззивното решение. Апелативният съд е изложил съображения сочещи внимателна отделна оценка за достоверност и съвкупна преценка за кореспонденцията им с други доказателствени източници, включително със заключенията на СМЕ и ДНК-експертизата, веществените доказателства и свидетелските показания на лицата, от които пострадалият потърсил помощ след като успял да напусне дома на свидетеля Т. Р., където последно бил отведен против волята си и им разказал за случилото се с участието на подсъдимия Р.. Несъстоятелен е упрекът на касационния жалбоподател към въззивния съд, че е дал вяра на прочетени по реда на чл.281 от НПК показания на пострадалия от ДП, тъй като същите били съществено противоречиви спрямо заявеното от него при разпита му пред първоинстанционния съд на 02.06.2020г. Преценката на двете предходни съдилища, за разлика от тезата на подсъдимия, се подкрепя от съдържанието на протоколите, в които са обективирани показанията на пострадалия в ДП от 15.04.2019г., включително тези пред съдия на 16.04.2019г. и дадените показания пред съда. Както правилно са приели съдилищата, показанията от трите разпита на пострадалия са аналогични относно фактите от предмета на доказване по чл.102, т.1 от НПК и разкриват противоречие само относно обстоятелството бил ли е удрян пострадалият от подсъдимия Р.. В ДП свидетелят е заявил, че подсъдимият му е нанесъл удари, а пред съда отрича това, като заявява, че е бил бит от другите двама извършители Кр. Р. и Ив. А.. С оглед предмета на обвинението въпросната принуда, за която пострадалият дава противоречиви сведения, не касае съставомерен признак на разследваното престъпление. По-важно е, че относно основнорелевантния факт от предмета на доказване, а именно, че след полунощ тримата родственици – подсъдимият А. Р., брат му К. Р. и техният зет И. А. го отвели принудително от дома на подсъдимия на друг адрес - в обора на брат му, където го завързали с иззетия като веществено доказателство синджир и където останал да стои „завързан цяла нощ“ (л.334, т.2 от НОХД №1091/2019г. на ОС-Бургас), пострадалият дава категорични, последователни, максимално конкретни и автентични показания, които правилно са преценени като годен източник на пряка информация (освен съизвършителите пострадалият е единствен очевидец). Достоверността на тези показания е преценена с оглед подкрепеността им от редица други доказателствени източници, в това число съвпадащия ДНК-профил, установен по повърхността на синджира, с който пострадалият заявява, че е бил вързан лично от подсъдимия и който напълно съответства на ДНК-профила на подсъдимия Р. ( вж. заключение на ДНК-експертиза на 115-120, т.1 от ДП). Неоснователно се атакува приложеният доказателствен подход за събиране на други гласни доказателства, чрез прочитане на основание чл.281 от НПК на показания и на други свидетели освен на пострадалия, тъй като същите са годни доказателствени средства, които видно от мотивите на обжалваното въззивно решение са преценени поотделно и в съвкупност с останалите събрани и проверени гласни и веществени доказателства, както и със заключенията на СМЕ и ДНК-експертизата. Всички прочетени показания са анализирани критично в съпоставка с останалия доказателствен материал по делото, като не им е придадено съдържание каквото нямат. Въззивният съд не се е ограничил с препращане към доказателствения анализ в мотивите към първоинстанционната присъда, който впрочем е изключително задълбочен, а е изложил допълнителни собствени съображения защо прочетените по надлежния процесуален ред свидетелски показания на пострадалия, дадени пред орган на досъдебното производство и отделно пред съдия в ДП, ведно с останалите събрани и приети доказателствени материали, водят до единствен възможен краен извод, без наличието на съмнения или индиции за опровержение относно съпричастността, а също и водещата роля на подсъдимия в осъществяването на инкриминираното деяние във връзка с обвинението за отвличане по чл.142 от НК. Изцяло неоснователно е и възражението, че не са налице категорични доказателства за участието на подсъдимия Р. в отвличане на частния обвинител М. Р., като на показанията на пострадалия касаторът противопоставя обясненията на подсъдимия Р.. Двете предходни инстанции са изложили подробни съображения кои от доказателствените източници и в каква част (изцяло или частично) приемат и кои отхвърлят, като са направили адекватна оценка за тяхната последователност, логичност и достоверност и също така убедително са се аргументирали защо обясненията на подсъдимия Р. са изолирани от останалия доказателствен материал, поради което не могат да опровергаят фактическите данни от показанията на пострадалия и останалите доказателства в подкрепа на обвинението. Съдът няма задължение да приеме или да отхвърли изцяло показания на свидетели, ако констатира, че те са достоверен доказателствен източник само в едната им част. Следователно въззивният съд не е допуснал нарушение, като е отказал да кредитира изцяло показанията на брата на подсъдимия - К. Р. и неговият зет И. А.. Двамата са разпитани като свидетели пред първоинстанционния съд след като са били осъдени по силата на одобрено в настоящото наказателно производство споразумение по чл.384 от НПК за съучастие в процесното отвличане. Кредитирането на тази част от показанията им, която кореспондира с обвинението срещу подсъдимия Р., не е в противоречие с процесуалните правила, тъй като двете предходни съдебни инстанции са изложили убедителни съображения защо ги оценяват като достоверни и защо ги отхвърлят в частта, в която противоречат на показанията на пострадалия, експертните заключения и веществените доказателства. Възражението за недопускане на очна ставка между подсъдимия А. Р., неговия брат Кр. Р. и Ив. А. е правено и пред въззивния съд, който го е отхвърлил като неоснователно с подробни съображения, които се споделят от настоящия касационен състав и е ненужно да се повтарят. Следва само да се допълни, че отказът за провеждане на очна ставка не води до извод за допуснато съществено нарушение в доказателствената дейност на съда, тъй като не всички искания по доказателствата съдилищата са длъжни да удовлетворяват, а само тези, които допринасят за обективното, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата, от значение за правилното решаване на делото. Когато релевантните обстоятелства са изяснени по съответния процесуален ред категорично, съдът има право да откаже събирането на допълнителни доказателства, защото дори да са допустими и съотносими, те не са необходими. В настоящият случай предвид доказателствата, изводими от показанията на свидетелите, експертните заключения и веществените доказателства, уважаването на доказателственото искане на защитата за провеждане на очна ставка, не е било необходимо. ВКС многократно е имал повод да посочи, че въззивният съд не е длъжен да събира нови доказателства или да провежда допълнително въззивно съдебно следствие, когато доказателствената съвкупност е била попълнена пълноценно от първоинстанционния съд ( вж. Решения на ВКС по н.д. 1351/2011 г. І н.о; н.д. 400/99 г. ІІ н.о; н.д. 26/2011 г. І н.о; н.д. 66/99 г. ІІ н.о; н.д. 522/99 ІІ н.о.; н.д. №64/16 ІІІ н.о. и др.). Събраните и проверени доказателства в хода на първоинстанционното съдебно следствие са дали необходимата и достатъчна основа за извеждане на стабилни фактически изводи. В този смисъл, решаващите съдебни инстанции не могат да бъдат укорени в неизпълнение на процесуалните изисквания по чл. 14 от НПК във връзка с оплакването в касационната жалба за липса на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Изложените съображения обосновават извод за липса на процесуални нарушения от категорията на съществените при постановяване на съдебния акт, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: Въз основа на правилно установените правно значими факти, въззивната инстанция законосъобразно е преценила, че не е налице престъпление по чл.142а от НК (противозаконно лишаване от свобода), както счита касационният жалбоподател, защото деятелността на подсъдимия Р. не се изчерпва със завързване на пострадалия и ограничаване на предвижването му, а до съвместно осъществена от него и другите двама извършители предходна и последваща завързването промяна на местоположението на пострадалия и отвеждането му на избрани от тях места, без съгласие на пострадалия, което сочи на осъществен състав на квалифицирано отвличане по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от НК. Установеното участие на подсъдимия Р. в лишаването на пострадалия от възможността сам да определя местоположението си в пространството, при това двукратно и последователно – веднъж тримата го отвели от дома на подсъдимия Р. до обора на Кр. Р., където го държали завързан цяла нощ и сутринта го отвели до дома на свидетеля Т. Р., където часове по-късно пострадалият успял да излезе и да потърси закрила срещу посегателствата на подсъдимия Р. и неговите роднини срещу правото му свободно да се придвижва в пространството, е достатъчно за ангажиране на отговорност по чл.142, ал.2, т.2 вр. ал.1 от НК - отвличане, извършено от повече от две лица дори и да не се установи по категоричен начин, че подсъдимият Р. е поръчал на другите двама извършители да доведат пострадалия в дома му през нощта на 15.04.2019г. Правилно съдилищата са приели, че пострадалият не е бил съгласен да бъде отведен на посочените места предвид, че отвеждането му от дома на подсъдимия е осъществено непосредствено след като е бил бит от Кр. Р. и Ив. А. и след като подсъдимият Р. му взел личните вещи, включително портфейла, мобилния телефон и сим картата, което предвид броя на извършителите и нощното време очевидно е лишило пострадалия от възможността да им се противопостави. Поради това не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК, която в случая не е налице. Неоснователно е и алтернативното искане за изменение на въззивното решение и прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно противозаконно лишаване от свобода по чл.142а от НК. Такъв довод е заявяван и пред двете предходни инстанции, които отчитайки, че противозаконното лишаване от свобода, изразяващо се в завързване на пострадалия от подсъдимия за няколко часа в обора на свидетеля Кр. Р., е само етап от цялостната престъпна дейност на тримата извършители, а не самостоятелно престъпление по чл.142а от НК, правилно са отказали преквалифициране на деянието по посочения по - леко наказуем престъпен състав, като са изложили подробни съображения, които настоящата инстанция изцяло споделя и е безпредметно да повтаря предвид тяхната изчерпателност ( вж. л.461, т.2 от НОХД №1091/2019г. на ОС-Бургас и л.42, гръб от ВНОХД №11/2021г. на АС-Бургас). В обхвата на касационните правомощия, свързани с предявеното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, настоящата инстанция констатира известна непрецизност с приетото от предходните съдилища съучастие по чл.20, ал.2 НК по отношение на подсъдимия Р. и осъдените със споразумение за процесното отвличане К. Р. и И. А., тъй като съизвършителството е елемент на правната квалификация по чл.142, ал.2, т.2 от НК и се включва имплицитно в лимитирания от престъпния състав квалифициращ признак - отвличане, „извършено от две или повече лица“. Това изключва обвързване на правната квалификация на деянието допълнително с разпоредбата на чл.20, ал.2 от НК. Тази неточност е непреодолима предвид възложената на ВКС компетентност по чл.354 от НПК, а също и защото главният извод в обжалваното решение за осъществено отвличане по чл.142, ал.2, т.2 вр. ал.1 от НК е правилен. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Недоволството от наложеното наказание се свързва основно с доводите за липса на доказателства, че подсъдимият е автор на отвличане, предмет на обвинението срещу него. С оглед пределите на касационната проверка, определени съобразно разпоредбата на чл. 347, ал.1 от НПК и при така установените по делото факти и правни изводи за осъществено от подсъдимия съставомерно поведение по чл.142, ал.2, т.2 вр. ал.1 от НК, в случая липсва процесуална възможност изразеното несъгласие с наложеното наказание на това основание да бъде обект на обсъждане от настоящия съдебен състав. Отделно от това всички индивидуализиращи обстоятелства, установени по делото, са обсъдени и правилно оценени с оглед тяхната тежест и значение за степента на обществена опасност на деянието и личността на дееца. Адекватно е отчетена и установената водеща роля на подсъдимия в извършеното отвличане, която наред с многобройните му осъждания, по аргумент от чл.54, ал.2 от НК, не дава основание за намаляване на наложеното наказание. Вярно е, че окръжният съд е отчел неправилно 16 предходни осъждания на дееца, като не е съобразил, че за осъждането по НОХД № 228/92г. на БРС е настъпила реабилитация, а за други - по НОХД №89/2014г. на РС-Поморие, НОХД №3143/2014г. и НОХД №1788/2015г., двете на РС-Бургас, е направена кумулация – определено е общо наказание на основание чл.25 от НК (вж. пункт 9 и 13 от приложената на л.65-68, т.1 от НОХД № 1091/2019г. на БОС справка за съдимост). Това налага редуциране на броя на осъжданията, които могат да се отчетат като отегчаващи вината обстоятелства без да отпада тяхната многобройност. Този пропуск на първоинстанционния съд е бил констатиран от въззивния съд, който правилно е приел, че въпреки това не е налице основание за намаляване на наложеното наказание поради особеностите на предходните осъждания на подсъдимия, за които деецът не е реабилитиран. Върховният касационен съд се съгласява с въззивния съд, че с определяне на наказание по - леко от девет години лишаване от свобода, което е под средния предвиден в закона размер (за извършеното отвличане е предвидено наказание от седем до петнадесет години лишаване от свобода), не са нарушени правилата за индивидуализация на наказанието и същото не разкрива признаци на явна несправедливост по смисъла на чл.438, ал.5 от НПК. Това е така поради факта, че освен предходните осъждания за тежки умишлени престъпления, в това число и за кражба в условията на опасен рецидив, подсъдимият Р. е осъждан за друго отвличане като съизвършител на непълнолетно лице, с цел да го принуди да встъпи в брак – престъпление по чл.177, ал.2, вр. чл.20, ал.2 от НК (вж. пункт 10 от справка за съдимост – л.67 от НОХД №1091/2019г. на ОС-Бургас). Това значително завишава степента на обществена опасност на личността на дееца в контекста на определяне размера на наказанието по правилата в чл.54, ал.1 и ал.2 от НК. Като основание за налагане на наказанието лишаване от свобода над установения минимум, но под средния предвиден в закона размер, правилно въззивният съд е отчел и противозаконното лишаване от свобода на пострадалия и неговата продължителност, тъй като след измененията на чл.142 от НК с ДВ, бр.26/06.04.2010г., тази специална цел на отвличането по чл.142 от НК, съгласно приложимата за инкриминираното деяние редакция, не е съставомерен признак и по аргумент от чл.56 от НК, след като вече не характеризира субективната страна на конкретното престъпно посегателство, правилно е мотивирало въззивният съд да не уважава искането на подсъдимия за намаляване на наложеното наказание. Поради това настоящият касационен състав намира, че е налице съответствие между извършеното и целите по чл.36 НК, поради което няма основание за проява на по-голяма снизходителност. Поради изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице заявените от подсъдимия касационни основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, потвърдителното въззивно решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 28/29.03.2021 г. по ВНОХД № 11/2021 година на Апелативен съд - Бургас. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.