Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                  №   413                                                      Гр.София, 30.10.2009 г.                                                                                        В   И М Е Т О   Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на  двадесет и първи октомври,  две хиляди и девета година, в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА                                                 ЧЛЕНОВЕ:           БИЛЯНА ЧОЧЕВА                                                                                      ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА   При участието на секретаря ЦЕКОВА  В присъствието  на прокурора КОЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.О.Х.Д.423/ 2009 г. И за да се произнесе, взе предвид следното:   С присъда № 81/17.06.09 г.,постановена от Военно-апелативния съд на Република България по В. Н. О. Х. Д.75/09 г. е отменена присъда № 30/08.05.09 г., постановена по Н. О. Х. Д.30/09 г.от Плевенския военен съд, с която подсъдимият Е. И. Г. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.383,ал.1 НК на три месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е отложено при условията на чл.66,ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на Военно-апелативния съд подсъдимият Г е оправдан, като са намерени за налични изискванията на чл.9,ал.2 НК. Съдебният акт на въззивния съд е подписан с особено мнение на един от членовете на състава на съда, съществото на което е свързано с правилност и законосъобразност на присъдата на ПлВС. Срещу присъдата на Военно-апелативния съд е постъпил протест от прокурор при военно-апелативна прокуратура, който се оплаква от нарушение на материалния закон поради неправилно приложение на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК. На основание чл.354,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.4 НПК моли съдебният акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане с оглед отстраняване на допуснатите нарушения на материалния закон. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста. Самият подсъдим и неговият з. молят за оставяне в сила на присъдата на Военно-апелативния съд. ВКС, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и изтъкнатите в него доводи, като се съобрази с изложените от страните становища в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, ценими в настоящата процедура, намира за установено следното:   Липсва какъвто и да е спор за фактологията по вменената на подсъдимия престъпна дейност. Същата е изяснена несъмнено, на основа на събран и вярно интерпретиран доказателствен материал. Прието е при приложение на правото,че от формална с. е осъществен съставът на престъплението по чл.383,ал.1 НК, тъй като за времето от 00.00 ч.на 24.10.07 г.до 21.00 ч.на 28.10.07 г., като курсант в НВУ “Васил Левски”-гр. Велико Търново, Е. Г. се е отклонил по измамлив начин от задълженията си по военна служба, като представил на ст.л-т М. С. зам.командир на 15 курсантска рота неистински официален документ- служебна бележка от отделение по трансфузионна хематология при МОБАЛ “Д-р Стефан Черкезов”АД-гр. Велико Търново, удостоверяваща неверно обстоятелство, че на 09.08.07 г.е дарил кръв и има право на два дни домашен отпуск, в резултат на което бил пуснат в такъв за пет дни, на основание заповед № 1008/ 23.10.07 г.на Началника на НВУ”В. Левски” и заповед № 0410/19.11.01 г.на началника на Главния щаб на Сухопътни войски, като извършеното не съставлява по-тежко престъпление. За да постанови оправдателна присъда, Военно-апелативният съд е приел, излагайки аргументи, че в конкретния случай обществената опасност на деянието, извършено от дееца, е явно незначителна и е разкрил присъствието на предпоставките по чл.9,ал.2,пр.2 НК. Посочвайки пространни доводи, член на състава на съда е заел позиция защо не намира възможност за приложение на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК. По същество, в протеста на представителя на прокуратурата се залага на част от доводите по особеното мнение, макар и да има изрично изявление на прокурора, че към момента на изготвяне на сезиращия ВКС негов акт, той не е запознат с мотивите към постановената оправдателна присъда.   За да се даде законосъобразен отговор на поставения проблем, трябва да се направи преценка дали може да се говори за присъствие на правните параметри, заложени в разпоредбата на чл.9,ал.2 НК. Съгласно последната, не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Теорията и практиката са категорични, предвид анализа на тази норма, че приемането на едно деяние за малозначително, иначе казано-непрестъпно, става по линия на два варианта- липса на обществена опасност поради малозначителност на същото /деянието/; както и извеждане на обществена опасност на деянието, но с характеристиката на явна нейна незначителност. Във всеки от случаите трябва да се изследват деянието и обществената опасност- два от признаците, правещи кое да е престъпление такова. И при стигане до извод за липса на обществена опасност, се постига и заключение за липса на противоправност-друг признак на престъплението. Конкретиката на всеки процесен казус е тази, която формулира становището на съда за наличието или не на предпоставките, визирани в нормата на чл.9,ал.2 НК. Тя е тази, която от друга с. дава възможност да се извеждат позиции дали ще се приложи първата или втората форма на малозначителност. Ако се стъпи на плоскостта на обусловителните фактори за малозначителност по смисъла на чл.9, ал.2, пр.1 НК, водеща до пълна липса на обществена опасност, не е нужно да се обсъждат никакви данни за извършителя, говорещи за степен на негова лична опасност с определен интензитет. Ако прегледът на обсъжданите конкретни по делото обстоятелства би бил насочващ към наличие на предпоставките на втората алтернатива на чл.9,ал.2 НК- явна незначителност на обществената опасност на деянието, каквато всъщност форма на малозначителност е обсъждал второстепенният съд, чийто акт се атакува, то тогава действително е нужно да се прави стриктна преценка на личността на подсъдимия, доколкото същата се съдържа в осмислянето на степента на самата обществена опасност. Първият аргумент на несъгласие, изложен в протеста на прокурора, е, че не може да се приеме липса на обществена опасност, тъй като подсъдимият е целял да се отклони от задълженията си по военна служба и в тази връзка си е послужил с измама, за да въведе в заблуждение своите командири и началници. В по-нататъшното си изложение държавният обвинител обяснява, че именно предвид наличието на обществена опасност на този вид инкриминирани деяния, законодателят е предвидил в разпоредбата на чл.383,ал.1 НК завишена санкция. Посоченият довод не се явява състоятелен от една с. поради факта, че обществената опасност е признак на кое да е престъпление и нейната липса прави съответното поведение непрестъпно. Точно извод за нейно присъствие е дал възможност Г. да бъде привлечен да отговаря по инкриминираното му деяние. От друга с. , наказателният закон не въвежда ограничение за неприложение на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК, в съответствие с вида и продължителността на прогласеното в санкционната част на съответната материално-правна норма наказание. Ако се приеме лансираната от прокурора теза, означава по правило да се изключат определени престъпления от приложното поле на малозначителността, единствено предвид санкцията, предвидена в тях. Каквото не е законовото разрешение. Отделен е, разбира се, въпросът, че наказанието отразява волята на обществото, опредметена чрез правомощията на оторизирания законодателен орган на държавата за това; и то само по себе си е израз на преценката за обществена опасност. Тъй като второстепенният съд е стъпил на плоскостта на явна незначителност на обществената опасност или казано по друг начин, на изключително ниска степен на обществената опасност, недостатъчна, за да се третира съответното поведение като престъпно /с което становище Касационната инстанция се солидаризира/, без съмнение в този случай трябва да се разсъждава и по деянието, и по данните за личността на самия деец. Става дума за млад човек, който е бил курсант и носи характеристиките на военнослужещ по смисъла на закона. Не може да се пренебрегне фактът, че той е бил обучаващ се, изолиран от близките си, какъвто риск, естествено, Г. е приел, решавайки да стане обучаван във военно училище. Съпътстващи младостта характеристики обаче са лекомисленото отношение към значими в живота фактори и липсата на точна преценка за последиците от едно такова поведение. Изявата на тези характеристики в конкретния случай е била твърде улеснена от изтъкнатите от въззивния съд факти, свързани с неблагополучията, създадени от ръководството на самото военно училище. На първо място се е разрешавало отпускът след кръводаряване да се ползува не веднага след даването на кръв, какъвто е неговият смисъл с оглед възстановяване на организма на кръводарителя, а в по-късен момент. На второ място, върху положението на Г. не може да оказва негативно въздействие обстоятелството, че масово в НВУ “Васил Левски” към процесния момент са се ползували неистински медицински документи, с които курсантите свободно са се снабдявали в непосредствена близост до училището. Такъв аргумент е изтъкнат в протеста на прокурора,а и в особеното мнение на член на състава на военнно-апелативния съд.прекът обаче следва да бъде отправен към ръководството на военното училище, което е създало условия за разпространение на третираните престъпни практики. В съобразие с конкретиката по настоящото производство, дори не се е наложило Г. да прояви сериозна активност, за да се снабди с неистинския документ и на основание него по измамлив начин да се отклони от военна служба. На тази плоскост касационната инстанция преценява важността на документа с оглед целта на издаването му, обществената стойност на засегнатите и увредени отношения, степента на тяхната увреда и най-накрая еднократността на използуването му /Р.706-74-2н.о.на ВС/. Точно затова възприема тезата за наличие на предпоставките на чл.9,ал.2,пр.2, а не пр.1 НК. Съвсем друго измерение би имал доказателственият материал, ако бе установено, че коментираното поведение не е изолирано явление в живота на самия деец. Напротив, то е инцидентно и точно това е имал предвид въззивният съд, като е говорил за “една единствена лекомислена постъпка”. В този смисъл се изразява несъгласие с позицията по особеното мнение на член на състава на съда, че след като Г. омаловажава поведението си и не проявява разкаяние за стореното, не може да се твърди,че постъпката му представлява незначително и изолирано явление в живота му. Освен това, прегледът на материалите по делото говорят обратното- подсъдимият се признава за виновен и дълбоко съжалява за извършеното от него деяние. А това, че обяснява същото с младата си възраст и че предоставя собствената си гледна точка за липса на дълбоко навреждане на държавата и обществото поради еднократност на постъпката му, е лично процесуално право, което не следва да бъде третирано в негова вреда. На последно, но не по важност, място, ВКС желае да отбележи, че от 2007 г. досега, съгласно данните по делото, подсъдимият се е реализирал като една положителна личност, стриктно изпълняваща военния си дълг, доблестно защитаващ честта на пагона, за което е и награждаван. Липсват доказателства той да е демонстрирал престъпен стереотип, което безспорно би оказало влияние върху наложителното размишление за степен на лична обществена опасност. Предвид изложеното, Върховният касационен съд счита за законосъобразно становището на въззивния съд за приложение на нормата на чл.9,ал.2,пр.2 НК, поради което оправдателната присъда спрямо Г. следва да бъде оставена в сила. Ето защо и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК         Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 81/17.06.09 г.,постановена от Военно-апелативния съд на РБ по В. Н. О. Х. Д.75/09 г. Решението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: 1/         2/