Ключови фрази
Иск за обезщетение за трудова злополука и професионална болест * съдебни разноски * прихващане * принцип на диспозитивното начало * прекомерност на адвокатско възнаграждение

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

№227

София,21.12. 2009 г.

 

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети ноември  през 2009 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ:           СВЕТЛА ЦАЧЕВА   

АЛБЕНА БОНЕВА

като разгледа докладваното от съдия А. Бонева  гр. дело № 1107 по описа за 2009 г. взе предвид следното:

 

З. И. М. е обжалвала въззивно решене № 635/09.04.2009 г. в частта, с която иска й по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 4 000 лв., както и за неприсъдената част от сторените съдебно-деловодни разноски, включително и по уважената част от иска.

С определение по чл. 288 ГПК съдът не е допуснал обжалване на решението по съществото на материално-правния спор. То, обаче, не е изключено от касационен контрол, поради което на такъв подлежи и съдебният акт в частта за разноските.

Определението за дължимите разноски, независимо дали е част от акта по същество или е самостоятелен акт, подлежи на обжалване по един и същи ред и той е този, по който подлежи на обжалване самото решение.

Разясненията, дадени в т. 5 на ТР 1 от 17.07.2001 г. на ВКС относно същността на претенцията за съдебно-деловодните разноски, не са загубили значение при действието на новия ГПК от 2007 г., в който и изрично е записано, че режимът на обжалване се подчинява на този, относим за главния акт- 248, ал. 3 ГПК.

Следователно, в случая, жалбата на М. против въззивното решене в частта му, с която присъдените й разноски за уважената част от иска са намалени по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да бъде разгледана като частна по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Съдът намира, че тя следва да бъде допусната до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по повдигнатия процесуалноправен въпрос дали съдът служебно може да прилага чл. 78, ал. 5 ГПК.

За да се произнесе по спора, настоящия състав взе предвид следното:

Въззивният съд е осъдил Б. , А. – Пловдив да заплати на З. М. обезщетение по чл. 200 КТ в размер на 4000 лв. и е отхвърлил иска й за разликата до 15 000 лв.

Установил е, че ищцата е платила адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., а ответникът е направил разноски за вещо лице от 42 лв. и има право на 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Съдът е приел, че адвокатския хонорар, заплатен от М. е завишен и го е намалил до 450 лв. Съобразно уважената част от иска й е признал право да получи от насрещната страна 120 лв.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника е определено да получи 250,80 лв.

Съдът е извършил компенсация и в заключение, в диспозитива на своето решение е осъдил М. да заплати на работодателя 130, 80 лв.

В хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК от 2007 г. е възпроизведено правилото на чл. 64, ал. 4 ГПК от 1952 г. в редакцията ДВ бр. 64/1999 г. /отм./ за присъждане на по-нисък размер от действително заплатеното адвокатско възнаграждение, когато то е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. За разлика от стария режим, обаче, съдът извършва преценка и се произнася по приложението на нормата, само по искане на насрещната страна.

Следователно, въззивният съд в обжалвания съдебен акт, като се е произнесъл служебно, без да е сезиран и е определил ответникът да заплати на ищцата разноски за процесуално представителство в размер по-нисък от сторените, е нарушил закона. Частната жалба се явява основателна, като работодателят следва да бъде осъден да заплати на М. сумата от 533,33 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд, освен това, в нарушение на чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК и разясненията, дадени в т. 9 ПП № 7 от 28.11.1973 г., не е постановил два отделни диспозитива по насрещните вземания на противните страни – съответно по чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 ГПК. Нещо повече, извършил е и служебно прихващане, като е постановил направо резултата от компенсацията, с което е нарушил и разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗЗД.

В заключение, решение № 635/09.04.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр.д. № 21/2009 г. в частта относно разноските, следва да бъде отменено и постановено друго, с два самостоятелни диспозитива, като Б. , А. – Пловдив бъде осъдено да заплати на ищцата 533,33 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, а М. да заплати на ответника -,80 лв.

 

МОТИВИРАН от горното, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение

 

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОТМЕНЯ решение № 635/09.04.2009 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр.д. № 21/2009 г. в частта, с която З. И. М. е осъдена да заплати на Б. , А. – Пловдив 130,80 лв. разноски по съразмерност и компенсация, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:

ОСЪДЖА Б. , А. – Пловдив да заплати на З. И. М. сумата в размер на 533,33 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪДЖА З. И. М. да заплати на Б. , А. – Пловдив сумата в размер на 250,80 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: