Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 15.02.2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3768 от 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Р. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. Н., срещу решение № 148, постановено на 20.04.2021г. от Окръжен съд - Благоевград, Четвърти въззивен граждански състав по в.гр.д.№ 4/2021г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е признато за установено по отношение на Р. И. Р., че Ч. К. А. и К. И. А. са собственици на основание дарения от 12.04.2006г. при равни части на поземлен имот с идентификатор ...........по КККР на [населено място], адрес: [населено място], [улица], с площ от 1282 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, № по предходен план: 3303 в кв. 206, при съседи: имот с идентификатор .........., имот с идентификатор ...............и имот с идентификатор .............и Р. И. Р. е осъден на основание чл. 108 ЗС да предаде на Ч. К. А. и К. И. А. фактическата власт върху този поземлен имот.
Касаторът поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3.
Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:
1.Коя е приложимата норма на ЗСПЗЗ – чл. 10, ал. 7 или чл. 10б, ал. 1, при построени сгради върху бивш земеделски имот, включен в строителните граници на населеното място, когато постройките са изградени без разрешение за строеж и без строителни книжа и не са в съответствие с предвижданията по плана;
2.При предвиждания по плана за един вид мероприятие (в случая детска градина) и изграждане без строителни книжа и документи на второстепенни постройки за дейности, които нямат нищо общо с плана, следва ли да се приеме, че е налице изпълнено мероприятие, което съставлява пречка за възстановяване на правото на собственост;
3.Приложима ли е разпоредбата на чл. 6, т. 3 ЗВСГЗГФ по отношение на земеделски земи, върху които са изградени незаконни второстепенни постройки;
4.Представлява ли прилежаща площ земя от горския фонд към незаконно изградени второстепенни постройки.
Касаторът поддържа, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице по следните въпроси, които счита, че имат значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитието на правото:
5.Коя е приложимата норма на ЗСПЗЗ – чл. 10, ал. 7 или чл. 10б, ал. 1 при построени сгради върху бивш земеделски имот, включен в строителните граници на населеното място, когато постройките са изградени без разрешение за строеж и без строителни книжа и не са в съответствие с предвижданията на плана;
6.При предвиждания по плана за един вид мероприятие (в случай детска градина) и изграждане без строителни книжа и документи на второстепенни постройки за дейности, които нямат нищо общо с плана, следва ли да се приеме, че е налице изпълнено мероприятие, което съставлява пречка за възстановяване на правото на собственост;
7.Приложима ли е разпоредбата на чл. 6, т. 3 ЗВСГЗГФ по отношение на земеделски земи, върху които са изградени незаконни второстепенни постройки;
8.Представлява ли прилежаща площ земя от горския фонд към незаконно изградени второстепенни постройки;
9.Към кой момент се преценява законността на извършване на строителството – към момента на извършването му или към момента на реституционните закони;
10.При влязло в сила съдебно решение по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което е отменен отказ на ОСЗГ да възстанови правото на собственост и спорът е решен по същество, като е възстановено правото на собственост върху земеделски имот, завършен ли е фактическият състав на реституцията;
11.Длъжен ли е съдът да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, с което по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е отменен отказ на ОСЗГ за възстановяване на правото на собственост и същото е възстановено?
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответниците по касационна жалба Ч. К. А. и К. И. В., чрез процесуалния си представител адв. А. Б., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
Ч. К. А. и К. И. В. са предявили срещу Р. И. Р. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото им на собственост и предаване владението на поземлен имот с идентификатор ............по КККР на [населено място], адрес: [населено място], [улица], с площ от 1282 кв.м., с твърдението, че са придобили правото на собственост върху този имот по силата на договори за дарение, сключени на 12.04.2006г. (н.а.№....., том ....., рег.№...., дело №..../2006г. и н.а.№..., том ....., рег.№......, дело №........../2006г.). Твърдят, че преките им праводатели Е. Д. И., К. Г. А. и Г. И. А. са придобили правото на собственост от „И. 2000“ О. на основание покупко-продажба с н.а.№...., том ..., рег.№......, дело №....../2006г. и н.а.№......., том ......., рег.№......., дело №......../2006г., а от своя страна „И. 2000“ О. е придобило правото на собственост на първично правно основание с постановление за възлагане на недвижим имот №451/19.11.2003г. на Агенция за държавни вземания. Поддържат, че ответникът, чиито права те оспорват, е признат за собственик на същия имот в едностранно производство на съдебна администрация, като на 15.06.2012г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по наследство №......, том ..., рег.№........, дело №......./2012г. и държи имота чрез свой наемател.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Р. И. Р. е оспорил предявения иск с твърдението, че длъжникът в производството пред Агенцията за държавни вземания „В.“ ЕАД не е притежавало правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което и „И. 2000“ О. не е придобило такова право, съответно не е могло да го прехвърли на праводателите на ищците. Твърди, че притежава правото на собственост върху процесния недвижим имот по наследство от П. Д. Р., бивш жител на [населено място], и М. Н. Р., като наследодателят му е владял непрекъснато, явно и необезпокоявано имота повече от 10 години. Поддържа също така, че и той е владял имота от 2004г. до настоящия момент непрекъснато повече от 10 години и го е придобил по давност, както и че правото на собственост му е било възстановено по реда на ЗСПЗЗ с решение по чл. 14, ал. 3 от този закон.
Доколкото съгласно чл. 199, ал. 2 Д. (отм.) и чл. 239, ал. 2 ДОПК купувачът на недвижима вещ от публичен съдебен изпълнител става собственик на продадената недвижима вещ дори и длъжникът да не е бил собственик, ако до изтичане на една година от обнародването на постановлението за възлагане в „Държавен вестник“ не е предявен иск за собственост, а съгласно чл. 215, ал. 4 Д. (отм.) и чл.246, ал. 8 ДОПК собствеността върху продадената недвижима вещ преминава върху купувача от датата на постановлението, първият спорен по делото въпрос е бил от кой момент започва да тече за третото лице срокът за предявяване на иска по чл. 199, ал. 2 Д. (отм.), респ. чл. 239, ал. 2 ДОПК при възлагане на недвижим имот от публичен изпълнител: от обнародването в Държавен вестник на постановлението за възлагане или от узнаването за същото по друг начин и при хипотеза на необнародване в Държавен вестник на постановлението за възлагане на недвижим имот, издадено от публичен изпълнител, следва ли да се счита, че е завършен фактическият състав по придобиване на правото на собственост, ако третото лице – собственик на имота е узнало за издаването му по друг начин и в едногодишния срок от узнаването не е предявило иск срещу длъжника и взискателя.
По така поставения въпрос в решение №148 от 17.12.2020г. по гр.д.№ 783/2020г. тричленен състав на I г.о. на ВКС е приел, че тълкувайки посочените по-горе разпоредби в тяхната взаимовръзка, се налага изводът, че постановлението за възлагане има прехвърлително вещноправно действие, което настъпва от датата на постановлението, но същото се стабилизира (става необоримо и неоспоримо от трети лица, които претендират права върху продадения от публичния съдебен изпълнител имот) след изтичане на посочения в чл. 199, ал. 2 Д. (отм.), респ. чл. 239, ал. 2 ДОПК едногодишен срок. С изтичането на този срок се погасява правото на иск на всяко трето лице, което претендира да е било действителен собственик на имота, който е бил възложен с постановлението за възлагане. Преклузивният срок за предявяване на иск започва да тече от обнародване на постановлението в „Държавен вестник“. Давайки този отговор на поставения при предходното разглеждане на делото от въззивен съд въпрос, тричленният състав на I г.о. на ВКС е върнал делото за ново разглеждане от друг въззивен състав с указания съдът да се произнесе по направените от ответника възражения, че е собственик на процесния имот на основание наследство, реституция по реда на ЗСПЗЗ и давностно владение.
От фактическа страна по делото е установено следното:
На 12.04.2006г. (н.а.№......., том ..., рег.№......., дело №......../2006г.) К. Г. А. и Г. И. А. са дарили на Ч. К. А. 1/2 идеална част от процесния недвижим имот. На същата дата (н.а.№..., том ......, рег.№........., дело №........./2006г.) Е. Д. И. е дарила на К. И. В. 1/2 идеална част от имота.
Правата си прехвърлителите основават на договори за покупко-продажба, сключени на 11.04.2006г. (н.а.№......, том .........., рег.№........и н.а.№......., том .........., рег.№........., дело №........../2006г.), с които правото на собственост им е било прехвърлено от „И. 2000“ О.. „И. 2000“ О. пък се легитимира като собственик с постановление за възлагане № 451 от 19.11.2003г. на публичен изпълнител при РД-София на АДВ, с което имотът му е бил възложен.
От приетото по делото копие от документите по изп.д.№451/2003г. на публичен изпълнител при РД-София на АДВ е установено, че в хода на изпълнителното производство са били изнесени на публичен търг имоти на длъжника „В.“ ЕАД, вкл. дворно място с площ от 3193 кв.м., ведно с построените в него работилница и сграда със застроена площ на сградите 222.08 кв.м., с местонахождение [населено място], кв.206, парцел ...........по плана на града, като този имот е възложен на „И. 2000“ О. с постановлението от 19.11.2003г.
По изпълнителното дело е приложен списък на Д., предадени безвъзмездно от ГС “М.“ на „В.“ ЕАД по заповед № РД-41-161/16.03.1999г., като в настоящия исков процес е представена преписка от ТП „Горско стопанство Д.“, съдържаща и тази заповед, с която е преструктурирано ГС-Б. и активите и пасивите от прехвърлените дейности са преминали към „В.“ ЕАД. Преписката съдържа и справка за дълготрайните материални активи, оставащи в ДЛ „Б.“ и справка на Д., които се предават от ГС – Б. на „В.“ ЕАД, [населено място], като в последната са описани сгради, машини, съоръжения, транспортни средства и стопански инвентар.
От приложената по делото преписка на ОСЗ – Б., за имот, заявен от наследниците на М. Н. Р. в м.“Вионово блато“ в землището на [населено място], се установява, че имотът е заявен за възстановяване от Р. Р., като наследник на М. Н. Р.. Към заявлението е приложено копие от опис-декларация за внесени в ТКЗС имоти.
С решение № 851а от 12.09.2003г. ОСЗ – Б. е признала правото на собственост на наследниците на М. Н. Р. върху ливада от 1.800 дка, пета категория, находяща се в строителните граници на [населено място], м.“В. б.“, но е отказала да възстанови правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници по причина, че имотът се намира в строителните граници на града и не е представено удостоверение и скица от техническата служба на общината.
С решение № 11 от 29.01.2004г. по гр.д.№ 500/2003г. на Районен съд – Разлог решение №851а/12.09.2003г. на ОСЗ – Б. е отменено и е постановено възстановяване на правото на собственост на наследниците на М. Н. Р. върху ливада с площ от 1.3 дка в м.“В. б.“, землището на [населено място], находяща се в кв. ........по плана на града от 1990г.
С последващо решение № 851б от 05.04.2004г. ОСЗ – Б. е отказала да възстанови собствеността в съществуващи (възстановими) стари реални граници на ливада с площ от 1.3 дка, установена със съдебно решение №11/29.01.2004г., поради това, че имотът се намира в строителните граници и не е представено удостоверение и скица от техническата служба на общината. Отказано е възстановяване на правото на собственост и върху ливада с площ от 0.500 дка, находяща се в м.“В. б.“, установена със същото съдебно решение, по причина застроена площ, като е посочено, че попада в приложното поле на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.
От представеното удостоверение № 133 от 18.04.2000г. на Техническа служба при [община] се установява, че имот №.......по плана на [населено място] от 1958г. е записан на наследници на Д. П. Р. с площ от 1900 кв.м., като 1300 кв.м. от имота попадат в парцел ..., кв.........., отреден за „Двор на горско стопанство“, а останалата част от имота попада в улица и застроени парцели. Посочено е, че мероприятията по Т. са проведени и свободна площ за възстановяване няма.
От изслушаната по делото СТЕ се установява, че по регулационния план на [населено място] от 1958г. процесният имот попада в границите на имот с пл.№..........в кв...........извън обхвата на одобрената регулация и за него няма отреден самостоятелен парцел, а имотът попада в район с отреждане „За озеленяване“. В разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1958г. имот №........е записан на Д. П. Р., без документ за собственост. В следващия КРЗП на [населено място] от 1977г. имотите са с променени планоснимачни номера спрямо предходния план и имот с пл.№..........липсва, като процесният имот попада в имот с нов пл.№........... Към онзи момент в границите на имота са присъствали и заснети една масивна жилищна сграда на два етажа, три масивни стопански постройки – обор, работилница и МС без предназначение, една паянтова стопанска сграда – сеновал, една тоалетна и три навеса. По регулационния план малка част от имот с пл.№........попада в нов кв...........с отреден обществен парцел ..........., а останалата по-голяма част попада в обществен парцел .........., отреден за детски ясли. Озеленяване по отношение на имот пл.№.........по плана от 1958г. не е изпълнено, като вещото лице посочва, че от общинските органи не му е представено последващото изменение на регулацията с обяснението, че не го притежават, като изменението не е отразено в оригиналния план. В разписната книга към проекта за дворищна регулация от 1977г. за имот пл.№........е записано „За двор на ГС“ без запис за документ за собственост. В следващия план на [населено място] от 1990г. процесният имот е с пл.№........, като в границите на имота за заснети една масивна жилищна сграда на един етаж, пет масивни стопански постройки (МС-обор, МС-работилница и три МС без предназначение), една тоалетна и два навеса. Предвиждането по плана от 1077г. за детски ясли не е реализирано. По регулационния план за малка част от имот с пл.№.......е отреден обществен парцел ......., а за останалата част – обществен парцел ..........„За детска градина. По искане на „В.“ ЕАД със заповед на кмета на [община] от 09.06.2000г. е одобрено частично изменение на ЗРКП за парцел .......... в кв...........като се образува парцел ...........-„за производствени и складови дейности“ на „В.“ ЕАД и парцел .......... – „за нуждите на ДЛ „Б.“. При действието на този план е съставено постановление за възлагане на недвижим имот №451/19.11.2003г., както и протокол за въвод във владение №451/21.11.2003г.
Според СТЕ УПИ .......... в кв...........не присъства включен в дълготрайните материални активи на ДЛ „Б.“, както и в активите на предприятието с държавно имущество „В.“ ЕАД според справките на активите. Имотът, описан в постановлението за възлагане и в нотариалните актове по последващо прехвърляне според вещото лице е идентичен с имот с идентификатор ...........с площ от 2351 кв.м., коригиран със заповед на началника на С. по искане на ЮЗДЛ – Б. до площ от 1882 кв.м., който имот представлява част от УПИ .......... ......... в кв........по плана на [населено място]. Към 1991г. този имот е бил застроен с една масивна сграда на един етаж, пет масивни стопански сгради, една тоалетна и два навеса, които сгради по данни от [община] и от справка на дълготрайните активи, са строени от Горското стопанство. Според вещото лице към датата на придобиване на имота от „И. 2000“ О. с постановлението за възлагане в имота са били проведени мероприятия поради наличието на тези сгради и постройки в него.
Свидетелят Х. Ч. е заявил пред съда, че знае имота като имот на горското стопанство – работилница и овчарник; че имало и сайвант; че всичко, което е било на горското стопанство е било оградено с ограда с площ на имота около 3 дка; че работилницата и овчарникът били дадени от Горското във фирма „В.“; че имотът бил закупен от Ч. А., който дал ключ от имота на свидетеля през 2003г., за да го стопанисва докато го няма; че Ч. А. идвал в имота и се интересувал от него и в имота не можело да се влезе без да се отключи вратата; че през 2013г. претенции към имота започнал да предявява и Р. Р., който казвал, че имало негово място и щял да си го вземе; че през лятото на 2013г. Р. Р. си взел мястото, като бил дал на З. Г. документ от съдия-изпълнител, че нямат право да влизат в имота; че когато свидетелят се прибрал, в имота имало забити колчета, като Р. Р. заградил имота откъм [улица]и откъм [улица], а впоследствие поставил врата, за да се влиза в имота и заградил около 1.3 дка; че останала и част от имота, който бил закупен от А. и от 2013г. не бил виждал друг освен Р. и жена му да влизат в този имот; че имало врата, която се заключвала, различна от вратата, за която А. дал ключ на свидетеля. Свидетелят е заявил, че имотът е бил на Горското до 1999г., когато минал към „В.“, както и че той стопанисвал частта от имота, която била на А., от 2003г. до 2013г. В момента имало останала една част от дърводелската работилница. Другото всичко било паднало и Р. го разчистил.
Свидетелят П. Ф., който е съсед на спорния имот, е заявил пред съда, че сградите на Горското стопанство – Б., които са срещу къщата му, представлявали първоначално овчарници и дърводелска работилница и че откакто е на този адрес (1974г.) знае, че сградите са на Горското стопанство; че целият имот бил заграден; че имотът на Горското стопанство бил закупен от А., а в момента част от този имот от около 2.5 – 3 дка е заграден от Р. Р.; че имотът бил даден на „В.“ след демокрацията и не е имало претенции от друг за имота до 2013г., когато Р. Р. го заградил.
Св.Х. М. е заявил пред съда, че имотът бил на Р., като Р. имал имота от баща си по наследство; че имотът бил на майката на Р., която се казвала М.; че имали мястото от преди 1958г.; че Съвета и Горското решили да направят нещо там; че до имота направили овчарник, но имота не е бил в блок на ТКЗС; че се ползвал като градина през 1957-1958г. и тогава не бил застроен.
Св.А. В., който притежава имот в съседство с процесния, е заявил пред съда, че Р. имали имота от 1934г. – имотът бил на дядо П. Р., който бил земеделец; че когато дошли ТКЗС, дали имота за частно ползване на И. – сина на дядо П. Р.; че първо ТКЗС взело Р. имот, блокирало го; че Горското било от долната страна и имало построено нещо като сайвант; че и от двата имота било взето от Горското – и от имота на свидетеля и от имота на Р.; че снеговете разрушили и сега нямало нищо, нямало сгради.
Вземайки предвид така установената фактическа обстановка и дадените от ВКС указания по приложението на чл. 199, ал. 2 Д. (отм.) и чл. 239, ал. 2 ДОПК, както и на чл. 215, ал. 4 Д. (отм.) и чл.246, ал. 8 ДОПК, в обжалваното решение въззивният съд е приел следното:
Взел е предвид, че в настоящия случай обнародване на постановлението за възлагане няма, но е посочил, че това не променя момента, в който настъпва вещнопрехвърлителният му ефект, доколкото липсата на обнародване се свързва само и единствено с допустимост в настоящето производство да се правят възражения от ответника за наличието на противопоставими права.
Изложени са съображения, че при наличието на изричен текст в Д. (отм.), а именно на чл. 215, ал. 4, според който правата преминават от момента на издаване на постановлението за възлагане, правилата на ГПК са неприложими, т.е. обнародването на постановлението за възлагане е свързано от Д. единствено с оповестяване на възлагането, а не е елемент от прехвърлянето на правото на собственост върху купувача. Поради това е прието, че въз основа на постановлението за възлагане купувачът „И. 2000“ О. е станал собственик на възложения му имот, след което и на общо основание дружеството е могло да прехвърли на трети лица, откъдето пък е направен извод, че сделките със спорния имот произвеждат прехвърлително действие и А. се легитимират като собственици на този имот към настоящия момент.
Прието е, че в хода на делото ответникът по иска, който оспорва правата на „И. 2000“ О., не е заявил собствени и самостоятелни права, които да съществуват към 2003г., а не е доказал такива и към настоящия момент.
Взето е предвид, че в отговора на исковата молба ответникът изрично е заявил, че твърди собственост на основание наследство и реституция по ЗСПЗЗ с решение на Р. от 2004г., постановено във връзка с оспорване на отказ на ОСЗ за възстановяване на имот, от което е направен извод, че към момента на проданта от публичния изпълнител през 2003г. това решение не е съществувало и не може да има спор относно правата на длъжника по реда на чл. 199, ал. 2 Д. (отм.).
Изложени са съображения, че съгласно текстовете на ЗСПЗЗ орган за земеделска реституция е единствено ПК/ОСЗ/ОСЗГ, като нито законът, нито правилникът за прилагането му, предвиждат възстановяването на собствеността да става с решение на съда. Посочено е, че в ЗСПЗЗ е предвидено при отмяна на откази за възстановяване, преписките да се връщат отново на съответната ОСЗ, която да се произнесе със съответен акт за това. Поради това е прието, че решението на съда за възстановяване на собствеността няма за последица възникване на собственост в полза на Р. или на негов праводател по реда на ЗСПЗЗ и не го легитимира като собственик на имота както към момента на публичната продан, така и към настоящия момент.
Прието е, че решението е непротивопоставимо на ищците и на техния праводател, доколкото същите не са били страна в съдебното производство, а като последица от това и нотариалният акт от 2012г., издаден в полза на Р., също не доказва собственост, тъй като е констативен – издаден е въз основа на решението от 2004г. на съда, а не въз основа на решение на ОСЗ. И доколкото решението на съда от 2004г. не представлява документ за собственост, е прието, че и нотариалният акт не констатира действително съществуващи права на ответника по иска, като е взето предвид, че този акт е и оспорен и не доказва права, които да са противопоставими на ищците, респ. на праводателя им „И. 2000“ О..
Взето е предвид и обстоятелството, че с решение №815б от 05.04.2004г. на ОСЗ-Б., което е издадено след решение №11 от 29.01.2004г. по гр.д.№500/2003г. на Р., ОСЗ повторно е отказала възстановяване на правото на собственост върху процесния недвижим имот, като по делото не са ангажирани доказателства този отказ да е оспорен в съда и да е отменен. И тъй като това решение е влязло в сила, е прието, че процедурата по земеделска реституция е окончателно приключила и то не в полза на ответника по иска, а като последица от това, посоченото основно основание за собственост – наследство и реституция по ЗСПЗЗ- е недоказано и непротивопоставимо на ищците в производството.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която само влязлото в сила решение на административния орган на поземлената реформа по чл. 14 ал.1 ЗСПЗЗ респ. чл. 18ж ал.1 ППЗСПЗЗ, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота, освен в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ (решение №30/27.06.2017г. по гр.д.№3352/2016г. на II г.о. на ВКС и посочените в него решения на тричленни състави на ГК на ВКС; решение №61/17.07.2017г. по гр.д.№3273/2016г. на Iг.о. на ВКС). Както е посочено в решение №228/07.07.2011г. по гр.д.№961/2010г. на ВКС, І г.о., собствеността върху земи, които са имали земеделски характер към момента на образуване на ТКЗС, подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, ако те са били отнети юридически или фактически от бившите собственици. Възстановяването на собствеността не настъпва по силата на закона, а след успешно провеждане на административна процедура, която завършва с решение на ПК, сега ОСЗ. При наличие на влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността, бившите собственици не могат да търсят правата си по съдебен ред и в едно спорно исково производство по чл. 124, ал. 1 ГПК или по чл. 108 ЗС да искат зачитане на права, които са им били отречени с влязлото в сила решение на административния орган. Да се приеме обратното означава да се признае на гражданския съд правото да възстановява собственост по реда на ЗСПЗЗ, каквото право той няма. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по десетия и единадесетия въпрос, които касаторът поставя в изложението си.
Въззивният съд е изложил съображения, че изводът, че не се установява правото на собственост да е било възстановено в патримониума на наследниците на М. Н. Р., не се променя и с позоваването на ответника в писмено становище до Р. на разпоредбите на ЗВСОНИ, защото в преклузивните срокове по ГПК ответникът не е заявил придобиване на собственост по реда на друг реституционен закон, още повече, че ответникът е посочил, че към момента на масовизацията имотът е бил земеделска земя и като такава е заявен за възстановяване именно по реда на ЗСПЗЗ. Посочено е, че и от гласните доказателства се установява, че с масовизацията около 1958г. ТКЗС е отнело имота от наследодателя на ответника фактически и реално, а след това този имот е бил във владение на ГС, от което следва, че единственият начин за възстановяване на собствеността върху този бивш земеделски имот е бил реституция по ЗСПЗЗ, която се явява недоказана.
За неоснователни са приети възраженията на ответника по иска, че имотът още към 1958г. е бил в регулация и като такъв владението върху него е продължило от семейството на Р. и след обобществяването. Взети са предвид констатациите на вещото лице, че по регулационния план на [населено място] от 1958г. процесният имот е бил извън обхвата на регулацията и за него няма отреден самостоятелен парцел, както и че е налице реално завземане на имота от ТКЗС, в каквато насока са свидетелските показания, в каквато хипотеза е недопустимо да тече давност по отношение на този имот.
Взето е предвид също така, че и ангажираните по делото гласни доказателства не установяват не само владение по смисъла на ЗС, но и осъществяване на фактическа власт върху имота, доколкото свидетелите с категоричност установяват, че след 1958г. имотът не само е бил отнет от ТКЗС, но след това е бил във владение на ГС, което е изградило няколко постройки в същия, които твърдения се потвърждават и от заключението на СТЕ, според което към влизане на ЗСПЗЗ в сила (1991г.) върху имота е имало реализирано мероприятие и изпълнени постройки на ГС.
Взето е предвид и представеното по делото като част от преписката от ОСЗ, удостоверение по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ, което не е оспорено като доказателство, и в което е налице изрично отбелязване, че върху имота има реализирано мероприятие, което сочи, че е налице пречка по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на каквито и да било права в полза на Р..
Посочено е, че по въпроса дали застрояването е пречка за възстановяване на собствеността в хипотезата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и има ли изискване за законност на строителството или е достатъчно да се установи завареното фактическо състояние на имота към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила, е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, в която е прието, че разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не въвежда изискване да са били спазени процедурите по отреждането на терена за строителство или за друго мероприятие, за законност на строителството, както и за предоставянето на сградите или другите съоръжения за стопанисване на определена организация; че не е установено изискване и за площта на сградите и вида на конструкцията им, както и за начина на прикрепването им към земята, а е достатъчен обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Посочено е също така, че според трайно установената съдебна практика, изискването за законност на сградите се поставя в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, когато имотът е включен в строителните граници на населеното място и се застроява въз основа на отстъпено право на строеж, като масовите случаи са свързани със застрояване за жилищни нужди, докато в хипотезата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ се имат предвид имоти както извън, така и в чертите на регулацията, застроени или засегнати от предвидено мероприятие. Изложени са съображения, че въпросът дали е налице пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, се преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон, като преценката проведено ли е мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, се извършва въз основа на легалните определения в § 1в, ал. 1 и ал. 2 ДР на ППЗСПЗЗ.
Както е посочено в обжалваното решение, по въпросите кога намира приложение разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и кога чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, както и в кои хипотези има значение законността на строителството, респ. реализирането на мероприятие, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, посочена и в самото решение – решение №127 от 07.01.2021г. по гр.д.№1065/2020г. на I г.о. на ВКС; решение №49 от 25.06.2020г. по гр.д.№2427/2019г. на I г.о. на ВКС; решение №141 от 18.01.2019г. по гр.д.№ 291/2018г. на II г.о. на ВКС; решение №164 от 26.01.2017г. по гр.д.№ 5800/2015г. на I г.о. на ВКС. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, вкл. като я е възпроизвел в решението си и е съпоставил с разглежданата хипотеза. В хипотезите както на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, така и на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ единствено възможният начин на възстановяване на собствеността е след издаване на удостоверения и скици по реда на чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, чиято основна функция е именно да осигурят надеждна и достоверна информация относно актуалното състояние и обстоятелствата, релевантни за реституцията на тези имоти, съгласно чл. 10, ал.7 и чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ - тяхното местоположение, граници, предназначение, застроена и незастроена част, ограниченията на собствеността, които да бъдат съобразени от административния орган при постановяване на неговото решение относно възстановяване на собствеността. В този смисъл решение №154/15.11.2019г. по гр.д.№4231/2018г. на I г.о. на ВКС, обобщаващо константната съдебна практика. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване по първия, петия и шестия въпрос, поставени в изложението. И доколкото трайно установената практика на ВКС в хипотези като настоящата не поставят изискване за законност на строежа, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по деветия въпрос, който касаторът поставя в изложението.
Както ВКС приема в своята практика, когато върху земите са проведени мероприятия, различни от посочените в чл. 24 ЗСПЗЗ, преценката дали съществува възможност за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ следва да се извърши само с оглед установените в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ критерии, т.е. доколко вследствие на проведеното мероприятие имотът е запазил характера си на земеделски, продължава да се използва като такъв или предназначението му е променено, изградените в него съоръжения представляват част от производствената структура на дадено предприятие и обслужват част от производствения му процес по начин, че тяхното премахване би нарушило нормалното му протичане, вкл. когато върху имота са извършени строителни дейности по смисъла на § 1в, ал. 1 ДР ППЗСПЗЗ (решение №552/15.12.2010г. по гр.д.№1226/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №139/27.06.2011г. по гр.д.№1291/2010г. на ВКС, ІІ г.о.). Разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не съдържа изискване да са били спазени процедурите по отреждане на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, нито за законност на строителството, както и за предоставяне на сградите или другите съоръжения за стопанисване от определена държавна организация. Достатъчен е обективният факт на извършено строителство или на осъществено мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху реални граници по реда на ЗСПЗЗ (решение №277/2011г. от 12.01.2012г. по гр.д.№1140/2010г. на ІІ г.о. на ВКС и посочените в него решение №310/24.06.2010г. по гр.д.№494/2009г.; решение №865/23.06.2011г. по гр.д.№1533/2009г. и решение №329/11.10.2011г. по гр.д.№1277/2010г. на І ГО на ВКС). С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението въпрос.
В обжалваното решение е прието, че ответникът не е доказал осъществяването на давност и след 1991г., когато спорният имот е продължил да се владее от ГС, а след това и от дружеството „В.“, на което са предадени построените върху имота сгради заедно с прилежащия терен, тъй като от събраните гласни доказателства е установено, че дружеството е упражнявало владението върху сградите и земята до момента на публичната продан през 2003г., а след провеждането ѝ купувачът е въведен във владение и в протокола за въвод от 21.11.2003г. не е отбелязано при въвода в имота да е било намерено трето лице, вкл. ответника Р.. Взето е предвид, че свидетелите са установили, че още от 2003г. и до 2013г. ищците и техните праводатели са осъществявали фактическа власт и владение върху имота като са имали назначени пазачи, предприемали са действия по изменение на ПУП, преотреждания и т.н.
Посочено е, че наличието, респ. липсата на противопоставими права на ответника би имало отношение към случаите, при които е налице продажба на чужда вещ от публичен изпълнител, докато настоящият случай не е такъв.
Взето е предвид, че длъжник в производството пред АДВ е „В.“ АД, като дори да се приеме, че земята не е изрично посочена в документите за разпределяне на имуществото, същата следва сградите, за които изрично е посочено, че преминават към дружеството и за които от СТЕ е установено, че са идентични с придобитите на търга.
Изложени са съображения, че в текста на чл. 6, т. 3 ЗВСГЗГФ, уреждащ отношенията във връзка с имоти, стопанисвани от горските стопанства, е предвидено, че не се възстановява собствеността върху имоти, представляващи прилежащи площи към сгради или друго строителство, като именно поради това и във връзка с изискванията на Наредбата за размера на необходимата площ при изграждане на строителни обекти, приета с ПМС №41/1981г., ППЗТСУ (определящ минималните изисквания за площ и лице на парцелите), както и Наредба №5 за правила и нормативи по Т., е разработен парцеларен план, чийто възложител е „В.“ ЕАД. От тук въззивният съд е направил извод, че земята представлява прилежаща площ съобразно нормативно установените правила, към изградените сгради, предоставени на дружеството-длъжник, че тя следва сградите и е неразделна част от тях, поради което и длъжникът е бил неин собственик като собственик на строежа, а оттам и публичният изпълнител е продал имущество, принадлежащо на ЕАД. В тази насока е взето предвид и обстоятелството, че през 2000г. е одобрено изменение на КРП, обхващащо и сградите на „В.“ ЕАД, както и прилежащите им терени, въз основа на което според вещото лице е извършено обявяването и провеждането на проданта от публичния изпълнител. Посочено е, че отбелязването или не на един имот като Д. в счетоводството нито създава, нито отнема права и липсата на изрично отразяване на земята като актив не е равнозначно на липса на право на собственост.
Доколкото по делото не е установено процесният имот да е представлявал част от горския фонд, следва да се приеме, че поставените от касатора трети, четвърти, седми и осми въпрос не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, въпреки че въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 6, т. 3 ЗВСГЗГФ. Следва да се отбележи, че това съображение на въззивния съд не е единственото, поради което предявеният иск е приет за основателен, а противопоставените от ответника по иска възражения и права – за недоказани, нито е основното. Останалите съображения, съдържащи се в обжалваното решение, съответстващи на трайно установената практика на ВКС, са достатъчни за обосноваване на крайния му извод.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 148, постановено на 20.04.2021 г. от Окръжен съд – Благоевград, Четвърти въззивен граждански състав по в.гр.д.№ 4/2021 г.
ОСЪЖДА Р. И. Р., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул.“ 5-ти о.“ №11, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Ч. К. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] К. И. В., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], сумата от 1500 лв. (хиляда и петстотин лева), представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:

Членове: