Р Е Ш Е Н И Е № 193 гр. София, 22.07.2011 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1324 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. Г. И. и С. Б. И. от [населено място], чрез пълномощника им адв. Л. А., против въззивното решение от 21.07.2010 год. по гр. д. № 196/2010 год. на Сливенския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 26.02.2010 год. по гр. д. № 4712/2008 год. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявения от касаторите против Ж. И. Д. от [населено място] войвода установителен иск за собственост на апартамент № 8, находящ се в [населено място],[жк], чл. 5, вх. „В”, с площ 63.65 кв. м. подробно описан, на основание придобивна давност. Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение, като оплакванията им се свеждат до нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на направените от въззивния съд изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят то да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде уважен. Претендират и присъждане на направените по делото разноски. Ответницата Ж. И. Д. не е взела становище. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 286 от 18.03.2011 год. на ВКС. В него е прието, че произнасянето на въззивния съд по въпроса дали унищожаемите поради измама договори, при липсата на предвидено в закона изрично защитно действие за трети добросъветстни лица, придобили права преди вписването на исковата молба за унищожението им, представляват правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаването му предполага тълкуване на закона и поради разясненията в ППВС № 6/74 год. относно нищожните сделки, и то с изключение тези с опорочена форма за валидност, за които недостатъци приобретателят не е знаел, като е прието, че те не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно владение, а всички прехвърлителни сделки, както и административни актове с вещнопрехвърлително действие представляват такова правно основание за добросъвестно владение, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. По поставения материалноправен въпрос, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: За разлика от нищожните сделки, които не пораждат никакви правни последици от момента на сключването им, унищожаемите сделки пораждат правните последици, предвидени в тях. Законът дава възможност на заинтересувания да поиска съдебна намеса, като предяви иск за унищожаване на сделката поради наличието на порок, като правото да се предяви този конститутивен иск се погасява с изтичане на тригодишна давност, а при договори, сключени при крайна нужда, давността е едногодишна. Правото да се поиска унищожение може да се предяви и чрез възражение, ако срещу заинтересувания е предявен от другата страна иск за изпълнение на унищожаемия договор, което не се погасява по давност. Докато не се постанови унищожаване на сделката с уважаването на конститутивния иск по чл. 27 ЗЗД, с което се променя съществуващото правоотношение, е налице проявление на предвидените в нея правни последици, поради което и действието на такава сделка следва да се зачете и спрямо трети лица, приобретатели на права преди вписването на исковата молба за унищожаването й поради наличие на порок. Следователно и унищожаемите сделки, с които се прехвърлят права, представляват правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС. При горния отговор на поставения въпрос, по същество на касационната жалба, съдът намира следното: Касаторите, ищци се позовават на сключения на 2.10.98 год. с нот. акт № 87/98 год. договор за покупко-продажба от Д. и Е. Р. на процесния апартамент, поддържайки становище, че от датата на придобиването му до 31.01.2007 год., датата на въвода във владение по молба на ответницата, са владяли имота, поради което и са го придобили на основание давностно владение в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС. Унищожаването на договора, с който техните праводатели са придобили имота от ответницата, поради измама, е непротивипоставимо на придобитото от тях на основание добросъвестно владение право на собственост, чиято защита са предприели с настоящия иск. С влязло в сила решение по предходното дело между страните /№ 1835/2007 год./ е прието, че ищците не са придобили правото на собственост на основание сключения договор от 1998 год., тъй като праводателите им не са били собственици, поради постановеното унищожение на тяхната придобивна сделка с влязлото в сила решение на ВКС по гр. д. № 19/2005 год. Предмет на настоящия иск е придобиване на вещното право на собственост на основание добросъвестно давностно владение в срок повече от пет години от сключването на договора за покупко-продажба на 2.10.98 год. За да го отхвърли, въззивният съд приел, че липсата на първата предпоставка по чл. 79, ал. 2 ЗС – добросъвестно владение, е установена с влязлото в сила решение по предходното дело между страните. Приел, че изгубването на правото на собственост на праводателя им с обратна сила, влече порок и на самото тяхно придобивно основание, което е негодно да ги направи собственици. Този извод е неправилен, тъй като с влязлото в сила решение по предходното дело е отречено правото на собственост на основание придобивната сделка, поради липсата на транслативен ефект – праводателите по нея не са притежавали вещното право, за да го прехвърлят на ищците, купувачи. Основанието, на което се поддържа ищците да са собственици на имота в настоящето производство, е друго – добросъвестно владение в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което и въпросът е дали договорът от 1998 год. е правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателите им не са били собственици, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС. Както се посочи вече, до унищожаването на договора, с който праводателката им Д. Р. е придобила имота от Ж. Д. /а това е датата на решението на ВКС/, същият е пораждал предвидените в него правни последици – придобиване на правото на собственост на купувачката по него. С оглед на това и към 2.10.98 год. – датата на прехвърлянето от нея /заедно със съпруга й поради възникването на СИО/ на ищците /касатори/ същият е бил правно основание, годно да ги направи собственици, тъй като е материализирал правото на собственост на праводателите им. Релевантно обстоятелство за добросъвестността на владението обаче е приобретателите по този договор да не знаят, че праводателите им не са били собственици към същия този момент – чл. 70, ал. 1 ЗС, установяването на което е в тежест на ответницата Ж. Д. с оглед презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС. Настоящият състав намира за правилен извода, че последната е оборена в настоящето производство с установеното от показанията на свидетелите Б. и В. обстоятелство, че преди сключване на договора за покупко-продажба купувачът К. И. е бил уведомен за порок в придобиването на имота от купувачите на имота на Ж. Д., включително и чрез отправени предупреждения към него и към дъщеря му – св. Б. Д. да не купуват спорния апартамент. Не са налице основания да не се кредитират тези показания поради това, че свидетелите са племенници на ответницата по делото, тъй като същите не се опровергават от други доказателства, вкл. и от тези на свидетелката Д., която не отрича категорично проведените разговори. При съвкупния анализ на събраните доказателства се налага извода, че макар и за касаторите да е налице правно основание, годно да ги направи собственици – договорът за покупко-продажба с нот. акт № 87/98 год., по съображенията, изложени при отговора на поставения материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не е налице кумулативно предвидената в чл. 70, ал. 1 ЗС предпоставка да не са знаели, че праводателите им не са собственици. Обратно, установено е по делото, че към момента на сключване на договора същите са знаели за недостатъците в легитимацията на праводателите им, което изключва възможността да се позоват на добросъвестност на установеното владение и на правните му последици, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Обстоятелството, че са отдавали имота под наем, за което са представени писмени доказателства, не обосновава различен извод, тъй като е ирелевантно за наличието на добросъвестно владение, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС. В заключение, въззивното решение е правилно по крайния му резултат, като не са налице релевираните от касаторите нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което и следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 121 от 21.07.2010 год. по гр. д. № 196/2010 год. на Сливенския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: