Р Е Ш Е Н И Е № 212 София, 08 юни 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Мая Цонева Д. Луков при участието на секретар Н. Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП К. И., като изслуша докладваното от съдията Д. Луков наказателно дело № 150/2023 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред касационната инстанция е трето по ред, но по делото не е провеждано съдебно следствие и не са събирани нови доказателства. Касационното производство е образувано по жалби от защитниците на подсъдимите Д. Д. и Й. В. срещу въззивна присъда № 11 от 16.12.2022г. на Апелативен съд - Варна, постановена по внохд № 216/2022г. по описа на същия съд. В жалбата от името на подсъдимия Д. се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се за отмяна на въззивната присъда и признаване на подсъдимия за невиновен. В допълнение към касационната жалба, подадено от защитника на подсъдимия Д., касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения се мотивира с доводи за допуснати нарушения при анализа и оценката на доказателствата по делото в резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. Твърди се, че съдът е допуснал нарушение, тъй като неправилно е формирал извод за осъществена от подсъдимите принуда по отношение на пострадалия Р., като е кредитирал показанията му без да ги анализира и съпостави с показанията на св. С.. Счита, че съдът е допуснал нарушение на закона, като е приобщил по реда на чл. 281 от НПК показанията на тази свидетелка, депозирани от нея в хода на досъдебното производство на 17.06.2013г., тъй като по времето, когато тя е разпитвана от разследващия полицай П., същият този орган на досъдебното производство е разпитал още двама свидетели. Показанията на Р. не били съпоставени с показанията и на св. А. Г.- съпруг на С., както и с показанията на св. Н., чиито показания пък съдът не бил кредитирал. Не било обсъдено противоречието в показанията на пострадалия, че е отишъл до дома на св. Н. с такси, заявено от него при разпита му по нохд 1462/2017г. по описа на ОС – Варна. Твърди се също така, че неправилно съдът е извел извод, че данните от разпечатките за проведени телефонни разговори от двамата подсъдими и св. Р. на инкриминираната дата и времевия интервал, касаещ инцидента, потвърждават показанията на пострадалия Р.. Неправилно били игнорирани показанията на св. В., както и съдът не бил обсъдил намиращата се по делото докладна записка от разследващ полицай К.. Неправилно били отхвърлени и показанията на св. Г. Г., депозирани от него по внохд 266/2020г. на АС – Варна. Нарушението на материалния закон се аргументира с това, че от обвинителния акт и от събраните доказателства в хода на първоинстанционното производство се разкриват данни за осъществено престъпление, което обаче разкрива белезите на закон за по-тежко наказуемо деяние. Настоява се за отмяна на присъдата на въззивната инстанция и оправдаване на подсъдимия. В жалбата на подсъдимата В. и нейния защитник се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се за отмяна на въззивната присъда и признаване на подсъдимата за невиновна. В допълнението към касационната жалба, изготвено от подсъдимата и нейния защитник нарушението по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения се мотивира с доводи за допуснати нарушения при анализа и оценката на доказателствата по делото в резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. Неправилно били кредитирани показанията на пострадалия Р., че от заведението „Балканска скара“ до дома на св. Н. бил пътувал заедно с двамата подсъдими, тъй като истинността на тези показания не се установявала от заявеното от свидетелите С. и Ат. Г.. Показанията на пострадалия се опровергавали както от разпечатките от мобилните оператори за проведени телефонни разговори от двамата подсъдими и св. Р. и тяхното местоположение, но също от писмо от „Г.“ и докладна записка от разследващ полицай К.. Превратно били тълкувани и показанията на св. Н. в частта им кои лица са присъствали на срещата му с пострадалия Р.. Нарушението на материалния закон се обосновава с обстоятелството, че пострадалият е пътувал само с подсъдимата до дома на св. Н., както и че са били само двамата, когато Р. е предал на подсъдимата описаните в обвинителния акт вещи, поради което, като се сравнят и физическите данни на подсъдимата и пострадалата, е невъзможно В. сама да осъществи каквато и да било принуда спрямо Р., още повече, че той е бил и въоръжен. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни. Намира, че указанията на касационната инстанция след връщане на делото са били изпълнени в цялост, а особеното мнение на един от членовете на съдебния състав не е в унисон със събраните по делото доказателства. Подсъдимият Д. поддържа жалбата на своя защитник по съображенията, изложени в нея. Защитникът му адв. М. също поддържа жалбата с направените искания и заявените съображения. Подсъдимата В., както и нейният защитник адв. В., поддържат жалбата и уточненията към нея по вече изложените съображения в същите Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: По нохд № 1748/2015г. по описа на ОС - Варна била постановена оправдателна присъда по отношение на подсъдимите Д. и В. по обвиненията им по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 вр. ал. 1 от НК и по чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 от НК. Тази присъда, по протест на прокурора, е била изцяло отменена с решение № 296/05.12.2017г. на АС – Варна по внохд 297/2017г., а делото върнато за ново разглеждане на ОС – Варна. С присъда № 33 от 16.05.2019г. на Окръжен съд - Варна, постановена по н.о.х.д. № 1462/2017г., подсъдимите Й. В. и Д. Д. са признати за невинни и оправдани да са осъществили престъпления по обвиненията им по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 вр. ал. 1 от НК и по чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2, вр. ал. 1 от НК. Със същата присъда подсъдимият Д. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 от НК, като на основание чл. 81, ал. 3 от НК не му е наложено наказание. По протест на прокурора тази присъда била изцяло отменена, като била постановена нова присъда № 5/27.02.2020г. по внохд № 328/2019г. по описа на АС – Варна, с която подсъдимата В. била призната за виновна в извършени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 вр. ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и по чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, т. З, пр. 1 и т. 4 вр. ал. 1, за което й било наложено общо наказание от ДВЕ ГОДИНИ И ТРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода, изтърпяването на което било отложено за срок от ТРИ ГОДИНИ, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, като наказанието "ГЛОБА" в размер на 5000 лв. било изцяло присъединено. Подсъдимата била оправдана, на основание чл. 304 от НПК, по обвинението по т. 2 на ал. 2 на чл. 213а от НК. Подсъдимият Д. бил признат за виновен в извършени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 вр. ал. 1 от НК и по чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4 вр. ал. 1 от НК, за което му било наложено общо наказание от ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален общ режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от НК, като изцяло било присъединено и наказанието "ГЛОБА" в размер на 5 000 лв. Подсъдимият бил оправдан, на основание чл. 304 от НПК, по обвинението по т. 2 на ал. 2 на чл. 213а от НК. На подсъдимите били възложени и следващите се по делото разноски. По касационни жалби от подсъдимите постановената по внохд № 328/2019г. по описа на АС – Варна присъда била изцяло отменена с решение № 103/17.08.2020г., постановено по кд № 368/2020г. - I н.о. на ВКС, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на АС - Варна от стадия на съдебно заседание. По образуваното внохд № 266/2020г. по описа на АС – Варна атакуваната присъда на ОС – Варна била отново отменена, с постановяването на нова присъда, с която подсъдимата В. била призната за виновна в извършено престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 3 пр. 1 и т. 4 вр. ал. 1 от НК, за което й било наложено наказание от ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, изтърпяването на което било отложено за срок от ТРИ ГОДИНИ на основание чл. 66, ал.1 от НК. Подсъдимият Д. бил признат за виновен в извършено престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4 вр. ал. 1 от НК, за което му било наложено наказание от ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален общ режим на основание чл. 57, ал. 2, т. 3 от НК, като изцяло било присъединено наказанието "ГЛОБА" в размер на 5 000 лв. Подсъдимите били оправдавани по първоначално повдигнатото им обвинение относно стойността на вещите, за разликата от 11 123,40 лв. до 12 863,40 лв. На подсъдимите били възложени и следващите се по делото разноски. Присъдата на ОС – Варна била потвърдена в останалата си част. По касационни жалби от защитниците на подсъдимите присъдата на АС – Варна, постановена по внохд № 266/2020г. била отменена с решение № 105, постановено на 15.07.2022г., по кд № 188/2022г.- I н.о. на ВКС (освен в частта, с която е потвърдено оправдаването на подсъдимите по обвиненията по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 вр. ал. 1 от НК), а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – Варна от стадия на съдебното заседание. Посоченото отменително решение на ВКС станало повод за образуване на подлежащото сега на контрол внохд № 216/2022г. по описа на АС – Варна, предмет на което е било разглеждането на въззивния протест на прокурор при ОП – Варна, срещу присъдата на ОС – Варна по нохд № 1462/2017г. по описа на същия съд. С присъда № 11/16.12.2022г., постановена по внохд № 216/2022г. по описа на АС – Варна, е била отменена присъда № 33/16.05.2019г., постановена по НОХД № 1462/2017г. от ОС – Варна, с която подсъдимите В. и Д. са признати за невинни всеки един от тях да е извършил престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 от НК, като вместо това подсъдимата Й. В. е била призната за виновна в това, че на 16.06.2013г. в [населено място], с цел да принуди Н. Р. да поеме имуществено задължение в размер на 10 000 лв. го заплашила с насилие, като деянието е извършено от повече от две лица – с подс. Д. и други неустановени лица, и е придружено с отнемане на имущество (л.а. „БМВ 530 D“ с [рег.номер на МПС] , часовник „К.“, синджир от бяло и жълто злато с кръст с И. Х. и парична сума от 170 лева), като с него са причинени значителни имуществени вреди в размер на 11 123,40 лв., поради което и на основание чл.213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК е била осъдена на три месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено изпълнението на същото за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият Д. Д. е бил признат за виновен в това, че на 16.06.2013г. в [населено място] с цел да принуди Н. Р. да поеме имуществено задължение в размер на 10 000 лв. го заплашил с насилие, като деянието е извършено от повече от две лица - с подс. В. и други неустановени лица, придружено е с отнемане на имущество (л.а. „БМВ 530 D“ с [рег.номер на МПС] , часовник „К.“, синджир от бяло и жълто злато с кръст с И. Х. и парична сума от 170 лева), като с него са причинени значителни имуществени вреди в размер на 11 123,40лв., поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК е бил осъден на девет месеца лишаване от свобода, при първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС. Двамата подсъдими са били оправдани по първоначално повдигнатото им обвинение относно целта на принудата (по начина, по който е била формулирана в обвинението), за разликата от 11 123, 40лв. до 12 863, 40лв. относно стойността на вещите, касателно размера на отнетото имущество, както и за това деянието да е придружено с лека телесна повреда. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е било приспаднато времето, през което подсъдимият Д. е бил задържан под стража, от така наложеното му наказание лишаване от свобода, а именно считано от 27.02.2020г. до 26.08.2020г. В тежест на подсъдимите са били възложени и разноските по делото. Касационните жалби са подадени в срок, поради което и се явяват допустими. Разгледани по същество, същите са неоснователни. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде разгледано на първо място, тъй като от правилното установяване на фактическата обстановка зависи и правилното приложение на материалния закон. На следващо място претендираните с двете жалби и уточненията към тях нарушения са идентични и позволяват едновременното им разглеждане. Изложените в жалбите съображения, че са налице допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, не намират опора в доказателствените материали по делото. Проверката на съдопроизводствените действия на четвъртия поред въззивен състав не сочи да са били допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е проявил процесуална активност, като е провел и въззивно съдебно следствие, в хода на което е разпитал за пореден път свидетелите Р., С., Н. и В., като е ползвал и процесуалната техника по чл. 281 от НПК по отношение на всеки един от тях. Бил е направен дължимия обстоен анализ на всички налични по делото доказателствени източници и ясно е била демонстрирана волята на съда да кредитира определени от тях, както и да не се отнесе с кредит на доверие към други. Така крайният резултат от доказателствения процес е бил обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, даващ възможност както на страните, така и на касационния съдебен състав да проследят волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение. С мотивите към постановената въззивна присъда съдът е изпълнил в цялост задължението си по чл. 305, ал. 3 от НПК и не само е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички направени от страните възражения, но и е аргументирал своята теза за достигнатия фактически и правен извод по делото. Изложил е напълно споделими аргументи, при наличните противоречия в доказателствените материали по делото, защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Показанията на св. Р. са били обсъдени в тяхната пълнота, като са били съпоставени както с показанията на свидетелите С., Г., Пл. Г., В., Н., И. и Т., но са били обсъдени и при съпоставка със заявеното от двамата подсъдими и тяхната защитна версия. В изпълнение на указанията на касационната инстанция при предходното разглеждане на делото съдът е ценил показанията на пострадалия и в светлината на събраната информация от мобилните оператори, като последните са били внимателно обсъдени по часове и минути и са били съпоставени със заявеното от този свидетел както относно предполагаемия маршрут на движение, така и относно местоположението на пострадалия и двамата подсъдими на инкриминираната дата за времето от 22,30ч.-23,30ч. Информацията от мобилните оператори е била съпоставена и с даваните от двамата подсъдими обяснения и аргументирано съдът е извел извод, че тя не потвърждава заявеното от подсъдимите, че пострадалия Р. и подсъдимата В. са ходили до дома на свидетеля Н. с такси и че са били само двамата. Тъй като събраните по делото доказателствени материали относно престъплението по чл. 213а от НК не изобилстват от преки и първични доказателства по отношение на главния факт от предмета на доказване, напълно обяснимо в центъра на доказателствената съвкупност в подкрепа на обвинителната теза са били поставени именно показанията на свидетеля Р., като и тук съставът на АС – Варна е изпълнил указанията на ВКС и е подходил аналитично при обосноваване на тезата си за надеждността на неговите показания. В мотивите към въззивната присъда е отразено, че заявеното от този свидетел при многобройните му разпити на досъдебното (12 на брой) и в съдебното производство е оставало непроменено относно съществените факти касателно възведеното по отношение на подсъдимите обвинение, като въззивният съд основателно е приел, че показанията му се отличават с вътрешна устойчивост и последователност. На внимателен анализ е било подложено и изявлението на пострадалия, заявено от него по нохд 1462/2017г. в с.з. на 15.05.2019г., „…след като ходихме с таксито се върнахме в заведението…“. Аргументирано и прецизно съдът е обосновал извода си за обективност на този доказателствен източник, като е приел, че това негово изявление е направено неволно и се касае до грешка на езика. Според настоящия състав на ВКС аргументите на въззивната инстанция следва да бъдат допълнени още и с това, че това твърдение на пострадалия е било извадено от контекста на цялостния му разказ, като свидетелят е заявил, че не помни да е съобщавал такова нещо и че не знае защо неговият приятел (св. Н.) е заявил, че са били с таксиметров автомобил. В същото това заседание свидетелят Р. на няколко пъти е отрекъл, че с подсъдимата В. са ходили с такси до Н. и категорично е поддържал, че са били с черен на цвят автомобил марка „БМВ“. Като е приложил процесуалната техника по чл. 281 от НПК по отношение на показанията на свидетеля Р. от двете фази на процеса, въззивният съд не само е изпълнил указанията на предходния касационен състав, но и е извършил дължимата пълноценна проверка на същите, позволила му да аргументира разсъжденията си за достоверност на съдържащата се в тях доказателствена информация. Съдът е утвърдил извода си за достоверност на показанията на пострадалия и с позоваването както на изготвената по отношение на него СМЕ, кореспондираща със заявеното от него като получени травматични наранявания, но и с протокола за претърсване и изземване от дома на подсъдимата В.. Добросъвестно и аргументирано съдът е дал отговор в коя част и защо не приема част от показанията на св. Р., като е посочил и съображенията си за това. Не намират опора в събраните доказателствени материали твърденията в касационните жалби, че съдът не бил съпоставил показанията на пострадалия с показанията на св. С. и св. Ат. Г.. Посочено е в коя част техните показания са били приети за най-достоверни (а именно прочетените по реда на чл. 281 от НПК от досъдебното производство) като най-подробни по отношение на детайлите предвид времевата близост до инцидента, но не е пропуснал да отбележи, че и показанията им, давани на няколко пъти пред различните съдебни състави, също са почти еднопосочни, макар и не толкова детайлни предвид изминалите години. Не е подминато и вярно отразеното в касационните жалби, че данните по делото сочат на частично припокриване на времевия диапазон при провеждането на разпита на св. С. в хода на досъдебното производство на 17.06.2013г. за времето от 10,55ч. до 17,20ч. с извършените от същия полицейски орган още два разпита на тази дата на св. Т. и св. Пл. Г.. Въззивният съд е обсъдил и този довод на подсъдимите, правен и пред него, като е приел, въз основа на заявеното от св. С. в съдебното заседание на 13.10.2022г., че се касае до технически пропуск и грешка в отразяването на часовете на разпитите от страна на полицейския орган, тъй като свидетелката е заявила, че разпита е протекъл нормално, приключил е в рамките на половин час, без паузи и всичко по време на разпита е било нормално, без да е имало нещо нередно. Съдът е обсъдил показанията на св. Р. и в светлината на заявеното от св. Н., като убедително е защитил тезата си защо не следва да се дава вяра на показанията на Н. и е изложил многобройни и подробни съображения в тази насока, които не е необходимо да бъдат преповтаряни. Решаващият съд по фактите има суверенното право да кредитира или не определени доказателствени източници, щом като това е сторено при внимателна, логична и задълбочена проверка, с изискуемата аргументация, поради което и няма как в случая да търпи упрек, че не се е доверил на заявеното от св. Н., а е дал кредит на доверие именно на пострадалия Р.. По същия начин не търпи упрек и отказа на въззивния съд да се довери на заявеното от св. В., за което е изложил подробни и аргументирани съображения, включително и поради тяхната непоследователност и постоянна изменчивост, като не без основание е била приета и пристрастност на същата предвид връзката й с подсъдимия Д. и тяхното общо дете, поради което и стремежът й да облекчи неговото наказателно-правно положение се явява напълно логичен и обясним. Нарушение на процесуалните правила е съзряно от защитниците на подсъдимите и с отказа на контролирания съд да обсъди приложена по делото докладна записка от разследващ полицай К.. Тази докладна записка не е събрана по предвидения в НПК ред, поради което и не може да бъде предмет на обсъждане. Само за коректност следва да се отбележи, че същата не е от разследващ полицай К., а е адресирана до нея от друг полицейски служител – т. 3, л. 81 от ДП. Защитата на подсъдимите съзира противоречие в заявеното от пострадалия Р. относно маршрута, по който са се придвижвали въпросната вечер на инкриминираната дата, за да отидат до дома на св. Н., с наличните по делото данни от мобилните оператори, установяваща проведените разговори на подсъдимите и свидетеля Р., както и относно тяхното местонахождение. Контролираната инстанция не се е съгласила с ОС – Варна по този въпрос и не без основание е проявила критичност към процесуалната дейност на първата инстанция и по отношение на тази информация. Затова наличната по делото информация от мобилните оператори също е била задълбочено обсъдена, като е верен извода на апелативния съд, че телефоните на подсъдимите и на св. Р. са били засичани от едни и същи клетки на мобилните оператори конкретно в периода за времето от 22,30ч. до 23,30ч. Данните от мобилните оператори са били съпоставени не само с показанията на пострадалия, за който е прието, че не би могъл да даде обяснение за предполагаемия маршрут на движение, описан от него, тъй като не той го е избирал и е имало, пак според него, някакви безсмислени точки от маршрута им на движение на инкриминираната дата, но и са били подложени на внимателен анализ при съпоставяне със заявеното от подсъдимите В. и Д.. При разпита на пострадалия пред въззивния съд, по искане на прокурора са били прочетени неговите показания на л. 114 от ДП, обективирани в протокол за разпит от 11.12.2013г., на основание чл. 281, ал. 5, вр. с ал. 1, пр. 1 и 2 от НПК, при което отново свидетелят Р. е заявил, че доколкото има спомени, това е маршрута им на движение, но отново се забелязва неговата неувереност по този въпрос все във връзка с това, че не той е шофирал, а и както е отбелязал въззивния съд в мотивите към присъдата си, свидетелят се е намирал под въздействие на упражнено спрямо него психическо и физическо въздействие, поради което и някои от неговите фактологически пропуски се обясняват с преживения стрес и шок, в които се е намирал. Отбелязано е, че приетият извод за едновременното пребиваване на подсъдимите и пострадалия по едно и също време и на едно и също място на инкриминираната дата съвпада с последната версия на подсъдимата В. и със заявеното от подсъдимия Д. като маршрут на движение. Обсъдено е било и че посоченият от подсъдимия Д. маршрут, е противоречащ на формалната логика и е бил изграден от Д. като една защитна версия едва след получаване на информацията от мобилните оператори, за да напасне твърдението си, че е бил със св. В. и с нея са издирвали из целия град таксито, в което са се возели пострадалия Р. и подсъдимата В. и така маршрутът им на движение бил съвпаднал. В заключение, настоящият касационен състав не откри по делото обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107, ал. 3 от НПК да събира както разобличаващи, така и оправдаващи доказателства. Съдът е събирал доказателства и от двете категории, като е упражнил законосъобразно правото си да посочи коя група от тях кредитира и защо, като е изложил съображенията си по реда на чл. 305 от НПК. Няма надценени или подценени доказателства, нито пък на някое от събраните такива е била придадена предварително определена сила, поради което и не се констатира нарушение по чл. 13 и чл. 14 от НПК. Не е било допуснато и нарушение на материалния закон. При установените по делото факти, на базата на надеждна доказателствена основа, материалния закон е приложен правилно относно инкриминираното престъпление по чл. 213а, ал. 3, т.2 вр. ал. 2, т. 3, пр.1 и т. 4, пр. 2 вр. с ал. 1 от НК. В пълнота са били изпълнени дадените указания от касационната инстанция при второто поред разглеждане на делото във ВКС. Престъплението по чл. 213а от НК е такова на формално извършване, като е достатъчно резултатът да е само цел на дееца. Ако упражнената спрямо пострадалия принуда го е мотивирала да извърши сам имуществено разпореждане, противно на волята му, тогава евентуално се касае до престъпление по чл. 214 от НК, но настоящият случай не е такъв. Контролираният съд е обсъдил и правилно е приел, че по конкретното дело целта на подсъдимите е била да принудят св. Р. да поеме финансов дълг в размер на 10 000лв, за което дори заснели клип с негови признания за дейност, свързана с изготвяне на фалшиви шофьорски книжки и дължими на подсъдимата В. пари. Целта на двамата подсъдими не е била да набавят за себе си неследваща се имотна облага, а са целели подсъдимата В. да си получи обратно дадените на Р. пари, които той признава, че й дължи. В субективните представи на двамата подсъдими, в тяхното съзнание и мотивите на тяхното поведение не са включвали намерението за неоснователно обогатяване, за причиняването на имотна вреда на Р., а за получаване на дължимите от него суми, макар и в завишен от подсъдимите размер, като вид финансова санкция за него в резултат на забавата и неизпълненото от него обещание да „свърши работата“ по изготвяне на фалшиви шофьорски книжки. Поведението на двамата подсъдими, инкриминирано от обстоятелствената част на обвинителния акт, от чиито рамки АС – Варна не се е отклонил, действително съставлява престъплението изнудване по чл. 213а от НК, за което двамата подсъдими са били признати за виновни и осъдени. Осъждането по фактите не е било изненада за подсъдимите, тъй като те са им били известни още със самия обвинителен акт и са имали в пълна степен възможност да се защитават по тях, като въззивният съд им е дал друга съставомерност само относно целта на подсъдимите. Целта на подсъдимите е била ясна - да мотивират свидетеля Р. да поеме този финансов дълг от 10 000лв. към тях, тъй като той очевидно не е взимал сериозно претенциите на В. към него, може би донякъде дължащо се и на роднинската връзка помежду им. Употребените от подсъдимите насилие и заплаха с насилие, безспорно установени по делото, принудили Р. да поеме това финансово задължение, като дори допълнително бил „стимулиран“ от тях да намери парите още същата вечер. Едва след провала на мисията му по намирането на парите чрез вземане на сумата от 10 000лв. от св. Н., двамата подсъдими пристъпили към отнемане на описаното в обвинителния акт имущество на пострадалия, което щяло да им послужи като залог, че той ще върне парите. Отнетото имущество се явява един допълнителен предмет на престъплението, това е част от упражнената спрямо пострадалия принуда и чрез нея деецът се стреми да мотивира изнудваното лице да предприеме имуществено разпореждане с отнетите вещи, като деецът е воден от основната си цел - да принуди изнудения да поеме имуществено задължение, което е различно по вид от отнетото имущество. Единствено настоящият касационен състав намира за необходимо да се разграничи от извода на въззивния съд, че „ същото не води до извода за несъставомерност по чл. 213а от НК, доколкото претендираната сума надхвърля дължимата, към която била добавена и глоба“. Именно в цитираното в мотивите към въззивната присъда решение № 152/18.03.2010г.на ВКС по нд № 41/2010г. на ІІІ н.о. е коментирано, че „обстоятелството, че крайната цел може и да е основателна, доколкото не се отрича наличието на неизпълнено парично задължение…“ означава, че не е необходимо претендираната от подсъдимите сума да надхвърля действително дължимата, за да е налице осъществено от тях престъпление по чл. 213а от НК, стига да са изпълнени и останалите признаци от състава на коментираното престъпление. В заключение, крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите към решението си апелативният съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата на подсъдимите и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото След като правно релевантните факти от предмета на доказване са изведени съобразно процесуалните правила и въз основа на очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, то са налице основанията по чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, поради което и Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 11 от 16.12.2022г. на Апелативен съд - Варна, постановена по внохд № 216/2022г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: