Р Е Ш Е Н И Е № 60225 гр. София, 14 февруари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 898 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Специализираната апелативна прокуратура срещу въззивна присъда на Апелативния специализиран съд от 30.11.22 г, по ВНОХД № 347/20, с която е отменена изцяло присъда на Специализирания наказателен съд № 17 от 22.05.2020 г, по НОХД № 2287/19, и подсъдимият К. Л. К. е признат за невинен в това, че за времето от 6.04.2015 г до 22.12.2015 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице: прокурор, административен ръководител на Районна прокуратура, К., е нарушил служебните си задължения по чл. 4 и чл. 12, ал. 1 от Закона за съдебната власт / ЗСВ /, чл. 111, ал. 2 НПК, чл. 113 НПК, като деянията са извършени с цел да бъде набавена имотна облага за К. Б. П. и Д. З. Г., и от това са настъпили значителни вредни последици от имуществен характер, възлизащи на 119 750, 55 лв, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 282, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. С първоинстанционната присъда подсъдимият К. Л. К. е признат за виновен в това, че на 22.12.2015 г в [населено място], като длъжностно лице: прокурор при Районна прокуратура, [населено място], е нарушил служебните си задължения по чл. 4 и чл. 12, ал. 1 ЗСВ, чл. 111, ал. 2, пр. 1 и чл. 113 НПК, и деянието е извършено с цел да набави имотна облага за З. Х. Г., като от това са настъпили значителни вредни последици за „фирма“, в размер на 55 332 лв, с оглед на което и на основание чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, като е признат за невинен в това, че на 6.04.2015 г в [населено място], в същото длъжностно качество, е нарушил служебните си задължения по чл. 111, ал. 2, пр. 1 и 2 и чл. 113 НПК, деянието е извършено с цел да бъде набавена имотна облага за К. Б. П., и от това са настъпили значителни вредни последици за И. Л. М., с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 282, ал. 2, пр. 1вр. ал. 1 НК и за това да е действал при условията на продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 НК. С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните аргументи: При анализа на доказателствената съвкупност е допуснато нарушение по чл. 14 НПК. Апелативният съд е дал приоритет на доказателствата, подкрепящи защитната теза на подсъдимия, като е игнорирал доказателствата, които са в основата на осъдителната теза. Не са оценени съобразно действителното им съдържание показанията на св. З. Г., частично показанията на св. П., св. Г., св. П., св. Я., св. Т., св. С., кореспондиращи на писмените доказателства и формиращи доказателствена база за осъждане на подсъдимия. При постановяването на оправдателната присъда не са взети предвид следните доказани факти: длъжностното качество на дееца, фактическото предаване на процесните машини, начина, по който са приобщени веществените доказателства, процесуалната им същност и тяхното неправомерно връщане, размера и естеството на имотната облага и от кого е получена. Не е съобразено обстоятелството, че подсъдимият съзнателно е вписал неверен регистрационен номер на рамата на едната от процесните машини. Не е оценено това, че едната от машините е върната не на собственика, а на друго лице, за което деецът не е проверил основанието на неговите претенции. Невярно са интерпретирани следните обстоятелства: начина на написване на молбата за връщане на веществени доказателства, бързите темпове на произнасяне на прокурора, съставянето на протоколи за връщане на вещта лично от него вместо от служител на деловодството. Не е даден отговор откъде св. П. и св. Г. са узнали, че процесните машини ще им бъдат върнати, и как са постигнали съгласие да се явят в Районна прокуратура, К.. Не е обсъдено обединяването на двете прокурорски преписки в едно наказателно производство. Апелативният съд не е отдал дължимото правно значение на допуснатото от прокурора процесуално нарушение при изменение на обвинението, по реда на чл. 287 НПК, и нарушението, допуснато от съда на първата инстанция при изменение на обвинението с крайния съдебен акт. Не е съобразено, че с приемане на новото обвинение, съдът е допуснал съществено процесуална нарушение, нарушаващо правото на защита на подсъдимия, за отстраняването на което е било необходимо въззивният съд да отмени присъдата и върне делото за ново разглеждане. Апелативният съд е бил длъжен да отмени присъдата на процесуално основание, за отстраняване на нарушението във връзка с изменение на обвинението, и едва след това да пристъпи към обсъждане на правната квалификация на деянието, а като не е сторил това, е допуснал и неправилно приложение на материалния закон. С протеста се прави искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста. Счита, че оспореният въззивен акт е правилен и законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Подсъдимият К. участва лично в касационното производство и моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Протестът е неоснователен. Съображенията за това са следните: Въззивният съд правилно е оценил показанията на св. З. Г. като ненадеждни, поради което е отказал да ги кредитира и да сподели извода на първата инстанция, че тези показания могат да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда. За да бъде потвърдена осъдителна присъда, почиваща преимуществено на показанията на един от свидетелите, въззивният съд следва да се увери, че тези показания не будят съмнение относно тяхната обективност и истинност. Такъв извод обаче не може да бъде направен при оценка на заявеното от св. З. Г., което се характеризира с непоследователност, вътрешна противоречивост и нелогичност. Тези особености на свидетелските показания, депозирани от св. З. Г., са констатирани от апелативния съд, който е отказал да ги кредитира и да ги ползва при формиране на вътрешното си убеждение, за което е изложил съображения, които се споделят от настоящата инстанция, а именно: Свидетелят е разпитван двукратно на досъдебната фаза и един път в съдебната такава, като казаното от него пред разследващия орган е приобщено по надлежния ред. Правилно е становището на контролния съд, че изложението на свидетеля по фактите, интересуващи процеса, от една страна, изобилства от противоречия, а, от друга страна, се опровергава от показанията на свидетелите, участници в инкриминираните събития. Св. Г. е заявил, че е решил да върне процесните машини на св. Д. Г. и св. К. П., по тяхно настояване, с уговорка всеки от тях да му плати възнаграждение по 10 000 лв, общо 20 000 лв. Св. Г. е отрекъл да е водил такъв разговор със св. Г.. Заявил е, че не е правил опит да иска връщане на машините, но е бил заставен да го направи от св. М. П., който го е заплашил. Уточнил е, че след връщане на вещта, св. М. П. е установил своя фактическа власт върху нея. По делото са събрани доказателства, че впоследствие св. Г. е отправил сигнал до прокуратурата, че машината е обсебена от св. М. П.. Св. К. П. е заявил, че привидно е получил фактическа власт върху едната от процесните машини, като е подписал пред нотариус приемателно-предавателен протокол, че вещта му е предадена от И. М. поради невъзможност за плащане на цената. Св. П. е уточнил, че не е виждал посоченото лице и не е получавал вещта, но е подписал документа пред нотариус, „за да направи услуга“. Същият е установил, че е подал молба за връщане на багера не по своя воля, а по настояване на св. Н. М., който го е придружил до прокуратурата, а след връщане на вещта, е установил свое владение върху нея. Св. П. е посочил, че от него пари за връщане на вещта не са искани и няма спомен по този повод да е искал съдействие от св. З. Г.. Св. З. Г., също така, е заявил, че първоначално не е знаел кои са лицата, които могат да получат веществените доказателства, а е узнал това от подсъдимия, който му е предал лист с техните имена. Нееднозначни са твърденията на същия свидетел / З. Г. / каква е била уговорката за плащане на паричните средства във връзка с връщането на машините и кога е следвало да се извърши плащането. Пред съда свидетелят е заявил, че е предал 3 000 лв на прокурора, след като „работата е била свършена“, а в приобщените от досъдебната фаза показания е казал, че е следвало да бъдат платени по 3 000 лв, или общо 6 000 лв, преди произнасянето на прокурора. На следващо място, не кореспондира твърдението на св. Г., че лично се е обадил на св. Г. и св. П. да се явят в прокуратурата, за да получат машините, на заявеното от цитираните свидетели, които са отрекли това да се е случило. Св. Г. е заявил, че се е явил в РП, /населено място/, по настояване на св. М. П., който го е „принудил“ чрез заплашване да извърши това, а св. П. е казал, че е отишъл в прокуратурата във връзка с връщане на машините по настояване на св. М.. Освен това, не е еднозначно твърдението на св. Г. какъв е бил неговият интерес да се заеме с връщането на веществените доказателства. По този въпрос в показанията му се съдържат няколко версии. Първата от тях е, че свидетелят е смятал да получи парични средства, като използва машините, за да работи с тях. Втората версия е, че е целял връщането им, за да даде възможност на св. Г. и св. П. да работят и да му предадат изработени пари. Третата версия е, че е възнамерявал да получи сумата 20 000 лв от двамата свидетели, от които е трябвало да предаде 3 000 лв на подсъдимия, а 17 000 лв да останат за него. Пред съда св. Г. е заявил, че всъщност е дал свои пари на прокурора, които не са му върнати от „заинтересованите“ лица, а и уговорката да делят печалбата от работата с машините не е изпълнена. В показанията на св. Г. се съдържа твърдението, че св. К. П. „го е излъгал“ и не му е дал машината, но е могъл да ползва машината на св. Г.. По делото обаче е установено, че тази машина е намерена и иззета от св. Я., а отделно от това, за същата машина, св. Г. е сезирал прокуратурата, че вещта е обсебена от св. М. П.. На следващо място, установено е, че лицата, фигуриращи като ползватели на процесните машини, не са имали валидни права върху тях. Това обстоятелство ги е мотивирало да не проявяват интерес към съдбата на тези вещи, престояли в двора на РПУ, К., в период от шест години / от 2009 г до 2015 г /. Св. Г. е заявил, че е получил машините в залог срещу заем от 10 000 лв, отпуснат на непознато за него лице, а св. П., че е „направил услуга“ да участва в привидна сделка. За изхода на делото е съществено, че липсват доказателства подсъдимият да е имал информация за наличието на нередовност на сделките, от които съответните лица са черпели правата си като „правоимащи лица“ по смисъла на чл. 111, ал. 1 НПК. В съдебната практика по наказателни и граждански дела е изяснено понятието „правоимащ“, а именно: такъв е не само собственикът на вещта, но и всяко друго лице, което има каквито и да е права, свързани с упражняване на фактическа власт върху вещта, вещни или облигационни, основаващи се на право на ползване, договор за заем, наем, залог, включително владеещият на неправно основание с цел да стане собственик / ТР № 2/2014 по т. д. № 2/2014 ОСНК ВКС, Решение № 137 от 18.02.2019 г, по гр. дело № 2957/17, 3 ГО ВКС, Решение № 70 от 2.08.2021, по гр. дело № 2401/20, 4 ГО, ВКС /. Към момента на изготвяне на постановленията, с правно основание чл. 111, ал. 1 НПК, лицата, подали молби за връщане на веществени доказателства / св. Г. и св. П. / са имали качеството „правоимащи“ лица, от които вещите са отнети. Делата, по които е постановено връщането на веществените доказателства, са водени срещу неизвестен извършител, за престъпление по чл. 345, ал. 1 НК, и са спрени поради неразкриване на извършителите. За престъплението по чл. 345, ал. 1 НК не е имало основание да бъде приложен чл. 53 НК. Следователно, при наличието на данни за неразкрит неизвестен извършител по чл. 345, ал. 1 НК, искане от правоимащи лица, от които вещите са отнети, и липса на законово основание за приложение на чл. 53 НК, актът на прокурора за връщане на веществените доказателства не носи белезите на незаконосъобразност. Следва да се има предвид и това, че, когато, на основание чл. 111, ал. 1 НПК, веществените доказателства бъдат върнати на „правоимащите лица, от които са отнети“, деецът не би могъл да цели набавяне на имотна облага за тези лица, защото те по закон имат право да ги получат. Изложеното има отношение към субективната страна на деянието, която, съгласно повдигнатото обвинение, изначално не е налице от гледна точка на целта. Установено е, че по досъдебните производства, по които подсъдимият се е произнесъл, не е имало данни за възникнал спор за собственост върху вещите, иззети като веществени доказателства, който да предполага приложение на чл. 113 НПК. С оглед на изложеното, правилно е становището на въззивния съд, че подсъдимият не е допуснал нарушение на чл. 111, ал. 1 и чл. 113 НПК, тъй като е имал законово основание да постанови връщане на веществените доказателства и не е разполагал с данни за спор, който подлежи на разглеждане, по реда на ГПК. На следващо място, правилно е позоваването на чл. 132 от Конституцията на Република България, предвиждащ, че магистратите не носят наказателна отговорност за постановените от тях актове. За законосъобразността и правилността на тези актове е предвиден инстанционен контрол в системата на прокуратурата, а в някои случаи, и съдебен контрол. Обстоятелството, че постановление на прокурора от долустоящата прокуратура е отменено от прокурор от горестоящата такава, не обуславя автоматично извода, че прокурорът, чийто акт е отменен, е действал неправомерно. Възможна е и хипотеза, при която съставянето на акта е форма за прикриване на престъпление по служба. В този случай, за да се реализира наказателната отговорност на дееца за извършеното престъпление, следва да бъдат събрани убедителни доказателства за неговата виновност, които да отговарят на стандарта по чл. 303, ал. 1 и 2 НПК. По настоящето дело, от събраните многобройни гласни, писмени и веществени доказателства, оценени при спазване на чл. 14 НПК, не може да се приеме, че е формирана стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия, какъвто верен извод е извела и въззивната инстанция. Що се отнася до аргументите, че обстоятелствата по връщане на веществените доказателства сочат на престъпление, апелативният съд е дал правилен отговор, че такъв извод не може да бъде направен. Това е така, защото при наличие на постановление за връщане на веществени доказателства, няма пречка тези доказателства да бъдат върнати на правоимащия или от прокурора, или от деловодител при съответната прокуратура, като и в двата случая се съставя протокол. Ето защо, не могат да бъдат правени изводи в насока на неправомерно поведение на прокурора, ако той лично е върнал веществените доказателства на съответното лице. С оглед на изложеното, действията на подсъдимия в качеството му на прокурор, вярно са оценени от въззивната инстанция като законосъобразно извършени, което е от значение за липсата на обективната страна на инкриминираното престъпление по служба. Верни са и съображенията относно липса и на субективна страна на престъпление по служба, в която насока правилно са взети предвид следните обстоятелства: Подсъдимият е извършил задълбочена проверка на обстоятелствата, при които са били приобщени веществените доказателства, а за обединяването на делата не е имало пречка в НПК. Прокурорът се е произнесъл с постановление от 22.12.2015 г, тъй като е бил командирован в РП, К., до края на календарната 2015 г, в какъвто срок е следвало да приключи делата, по които е работил. Верен е изводът на апелативния съд, че допуснатата от подсъдимия неточност при изписване на идентификационния номер на едната машина може да се дължи на техническа грешка, доколкото е било установено по експертен път, че е имало неправомерна намеса относно цифровата идентичност на процесните машини. На следващо място, не могат да бъдат споделени доводите в касационния протест, касаещи допуснатото процесуално нарушение от прокурора и от съда на първата инстанция във връзка с изменение на обвинението, тъй като при постановяване на оправдателна присъда евентуални процесуални нарушения, рефлектиращи на правото на защита, губят правното си значение. Съдебната практика е изяснила, че при оправдаване на подсъдимия той получава максимална защита на накърнените си права, което означава, че в тези случаи, дори и да е имало процесуални нарушения, накърняващи неговите права, те не подлежат на отстраняване. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато, а искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено. При правилно установените релевантни факти, които не обвързват подсъдимия с престъплението, предмет на наказателното производство, оправдателната присъда на въззивната инстанция не е постановена в нарушение на материалния закон, тоест, релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не е допуснато. По изложените съображения, ВКС намери, че протестът е неоснователен и като такъв следва да бъде оставен без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Апелативния Специализиран наказателен съд от 30.11.2020 г, постановена по ВНОХД № 347/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: