Ключови фрази
Предявяване на установителен иск * несъстоятелност * публични вземания

Р Е Ш Е Н И Е

№ 179

София, 18.03.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 08.12.2020 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 15 /20 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение на ВКС,ТК № 509 от 03.08.2020 г., постановено по горепосоченото т.д. № 15/2020 г. е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 159 от 01. 07. 2019 г., по т.д.№ 117/2019 г., в частта , с която след отмяна на решението на Варненския окръжен съд № 913 от 28.11.2018 г., по т.д.№ 1619/2017 г. е отхвърлена предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] установителен иск: по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност публично вземане срещу длъжника за сумата 10 708.81 лв., формирана от главници и лихви, възникнали по декларации обр.6, издадени за периода 12.05.2013 г. - 08.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й погасяване и е потвърден първоинстанционния съдебен акт за отхвърляне на установителния иск за установяване поредност на удовлетворяване на публични вземания в общ размер от 643 775.77 лв. в производството по несъстоятелност на ответника, с изпълнително основание РА № 03251300182/17.01.2014 г., издаден от ТД на НАП, [населено място] по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ, както и в частта за изменените деловодните разноски, дължими от страните. Счетено е, че възприетото от въззивния съд разрешение, по отношение на определения за значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос, свързано с правомощията на въззивния съд по чл. 269, пр.2 ГПК и пределите на проверката на първоинстанционното решение при ограничено служебно начало, налага извършване на съпоставка по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, за съответствието му със задължителната и казуална практика на касационната инстанция по същия, обективирана в т.1 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретните цитирани решения по чл.290 ГПК на отделни съдебни състави на ВКС.
Като обуславящ изхода по конкретното дело е определен и формулираният от касатора материалноправен въпрос, свеждащ се до приложимостта на разпоредбата на чл.169, ал.3 ДОПК в производството по несъстоятелност на длъжника. Прието е поради привидното противоречие между разпоредбата на чл.193, ал.4 и чл.169, ал.3, във вр. с ал.1 ДОПК и липса на съдебна практика по чл.290 ГПК, този въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, аргументирано със съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че предмет на производството по делото пред ВОС е установяване съществуването на публични вземания с изпълнително основание визираният ревизионен акт, безспорно възникнали по силата на закона до датата на откриване на производството по несъстоятелност.
Поддържа, че предмет на спора е тяхната поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1ТЗ и затова съжденията на въззивната инстанция за липса на основание за приемането им по реда на чл.688, ал.3 ТЗ, с които е аргументирано отхвърлянето на въззивната му жалба, като неоснователна, са неотносими.
Позовавайки се на установените с чл.269 ГПК правомощия на въззивната инстанция жалбоподателят определя за процесуално незаконосъобразно обжалваното въззивно решение и в частта, с която след отмяна на първоинстанционния съдебен акт на ВОС е отхвърлен установителния иск по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за съществуването на публични вземания срещу длъжника в размер за сумата от общо 10 708.81 лв., възникнали по издадени, в периода 12.05.2013 г. - 08.12.2014 г., декларации обр.6. Застъпена е тезата, че доколкото въззивният съд е обсъждал прекратяването на образуваното по реда на ДОПК принудително изпълнение към 12.05.2013 г., който факт нито е своевременно въведен в процеса, нито е приет за установен от ВОС, а във въззивната жалба на ответника отсъстват и оплаквания в посочения смисъл, въззивното решение, в което същият е подробно разгледан, без да са събирани доказателства и да са изложени доводи от страните, се явява постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила - ограниченото прилагане на служебното начало и на принципа на състезателност.
Синдикът на „ПОЛИМЕРИ“АД(н), задължително участващ в производството на основание чл.694, ал.4 ТЗ, оспорва касационната жалба, излагайки подробни писмени доводи за неоснователността й.
Насрещната по касационната жалба страна „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място] не изразява становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните във вр. с поддържаните касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК, намира:
Касационната жалба е частично основателна.
За да постанови обжалваното решение по предявените от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, [населено място] установителни искови претенции по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ, в частта им, предмет на допуснатата до разглеждане по същество касационна жалба, въззивният съд е споделил извода на ВОС за осъществени процесуалните предпоставки на закона за надлежно упражняване правото на този иск от ищеца: предявяване на вземанията на НАП възникнали по РА № 03251300182/17.01.2014 г. и по декларации, обр.6, издадени за периода 12.05.2013 г. -13.03.2017 г. пред съда по несъстоятелността по реда на чл.164, ал.3 ДОПК; отказ на синдика да приеме част от предявените публични вземания в размер на 2 451.21 лв. – главница по РА № 03251300182/17.01.2014 г. и в размер на 112 160.31 лв. –главница и 21 550.88 лв. –лихви по декларации, обр.6, както и предвидена поредност за удовлетворяване на приетите вземания в допълнителен списък № 17 по чл.722, ал.1, т.7, вместо по т.6; депозирано в срок възражение срещу допълнителен списък № 2 на неприетите вземания и поредността на удовлетворяване, което е било оставено без уважение с определение по чл.692, ал.4 ТЗ на съда с № 3566/09.11.2017 г., по т.д.№ 1132 / 12 г.. Позовавайки се на приетите и неоспорени в процеса писмени доказателства, които е подложил на самостоятелен анализ, наред с доводите и възраженията на страните, решаващият състав на Варненския апелативен съд е счел за категорично установени по делото следните факти: че на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), е извършена ревизия за установяване на задължения за корпоративен данък, данък по чл.42/49 ЗДДФЛ, вноски за ДОО, здравно осигуряване и за ДЗПО за УПФ за периода 01.01.09 г. - 31.01.2013 г., като този ревизионен акт е редовно връчен на синдика на дружеството - длъжник на 24.01.2014 г.,т.е. след откриване на производство по несъстоятелност за „ПОЛИМЕРИ” АД (н) с решение на ВОС № 1758 от 12. 12.2012 г., по т.д.№ 1132/ 2012 г. и е влязъл в сила; че в периода 12.05.2013 г. - 13. 03.2017 г. ответникът „ПОЛИМЕРИ” АД (н) е подавал ежемесечно декларациите обр.6( 47 бр.), които са приложени по делото и по които е извършвал съответно плащане, удостоверено с представените и неоспорени в процеса платежни документи за сумата от 141 210.15 лв.; че първото плащане, осъществено чрез синдика на АД(н) на 20.01.2015 г., касае задължения за периода до м.12.2014 г., а последното, относимо за периода до м. 11.2017 г., е от от 13.12.2017 г. За безспорен е приет и факта, че с постъпилите от синдика суми данъчният орган е погасявал предходни и различни задължения на длъжника, а не само тези, с конкретно посочени от платеца периоди и основания, относими към процесните декларации, обр.6. Зачитайки приетата за установена фактическа обстановка по делото и данните от неоспореното заключение на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза Варненският апелативен съд е счел, че към момента на подаване молбата по чл.688 ТЗ в производство по несъстоятелност на „ПОЛИМЕРИ” АД (н) ищецът НАП, [населено място] има непогасени вземания за главници по описания в исковата молба ревизионен акт общо от 519 264.69 лв., предвид извършени общо плащания от 47 294. 42 лв., а по декларациите обр.6 – главница от 163 878.65 лв. и 39 219 лв. лихви, които са изчислени за периода 13.122012 г. -17.03.2017 г. При обосноваване размера на непогасеното публично вземане, произтичащо от процесните декларации обр.6 решаващият състав на въззивната инстанция е съобразила характера на извършените в тази вр. плащания – за погасяване текущи ежемесечни задължения на длъжника, възникнали след решението за откриване на производството по несъстоятелност, като е извел правен извод, че в сочената хипотеза правилото на чл.169, ал.3 ДОПК е неприложимо. С оглед възприетото разрешение е отречено да е налице надлежно възникнало за данъчния орган право на преценка за погасяване задълженията на длъжника в установената с чл.169, ал.1 ДОПК последователност, на която ищецът–въззивник се е позовал. Изрично е отбелязно, че по силата на чл.193, ал.1 ДОПК е било възможно започналото преди производството по несъстоятелност принудително изпълнение за събиране на публичните вземания срещу длъжника „ПОЛИМЕРИ“ АД (н) по изпълнително дело № 4358/09 г. да се реализира от публичния изпълнител по реда на ДОПК, но във времевите рамки, очертани с чл.193, ал.4 ДОПК - в срок до 6 м. от откриване на производството по несъстоятелност. С изтичане на въведения от законодателя 6 месечен срок, обаче, нереализираното в изпълнителното производство имущество на длъжника се предава от публичния изпълнител на синдика и реализирането му е вече в производството по несъстоятелност. Следователно образуваните срещу „ПОЛИМЕРИ” АД (н) изпълнителни дела за принудително събиране на публични вземания, които към 13.08.2009 г. са 212 287.92 лв. –главница и 3 103 лв. лихви, според Варненския апелативен съд, следва да се считат за прекратени по силата на закона, а принудителното изпълнение по тях – за приключило.
Това означава, че и правото на избор на данъчния орган кои задължения да погаси, предоставено му с чл.169, ал.1 ДОПК , е също погасено, което изключва и възможността за надлежното му упражняване в производството по несъстоятелност .
В допълнение решаващият състав на въззивната инстанция се е позовал на изричната разпоредба на чл.639, ал.1 ТЗ отбелязвайки, че осъщественото от синдика на дружеството -длъжник плащане на падежа на декларираните, чрез декларации обр.6, задължения е в изпълнение изискването на закона. Констатирайки, че данъчният орган, в нарушение на закона – чл.639, ал.1 ТЗ и чл.169, ал.3 ДОПК и в отклонение на заявеното желание от длъжника, е погасявал, с постъпилите суми, по-стари задължения на последния, които са подлежали на удовлетворяване по реда на чл.722, ал.1 ТЗ Варненският апелативен съд е приел, че погасителният ефект на плащането е настъпил само по отношение на вписаните в съответните платежни нареждания задължения, което обуславя правен извод, че всички дългове на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), декларирани с декларациите обр.6 след месец декември 2014 г., са изцяло погасени и искът за установяване съществуване на кредиторово вземане за този период е неоснователен.
Приетата неоснователност на установителната искова претенция за поредността по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ на удовлетворяване публичните вземания в размер на 505 274.62 лв. главница и 138 501.15 лв –лихви, възникнали по посочения РА от 17. 01.2014 г., безспорно редовно връчен на синдика на 24.01.2014 г. и влязъл в сила, решаващият състав на въззивния съд е аргументирал с неправилното им приемане за предявими в срока по чл.688, ал.3 ТЗ и включването им от синдика в допълнителния списък, въпреки, че са възникнали преди откриване на производството по несъстоятелност – обстоятелство, изискващо предявяването им в срока по чл.685, евентуално по чл.688, ал.1 ТЗ. Счел е, обаче,че при липса на жалба от насрещната страна по делото, неправилното приложение на чл.688, ал.3 ТЗ не следва да се ревизира и поредността на удовлетворяване на тези публични вземания, следва да е определима по чл. 722, ал.1, т.7 ТЗ, игнорирайки по този начин задължението на синдика произтичащо от чл. 687 ТЗ.
І.По правните въпроси, обусловили допускане на касационното обжалване:
1.) По процесуалноправния въпрос за приложението на чл.269, пр.2 ГПК.
Константна е практиката на ВКС –задължителна и казуална, обективирана в т.1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл. 290 ГПК: № 14 от 07.02.2014 г., по т.д.№ 1130/2013 г. на ІІ т.о. ; № 55 от 03. 04.2014 г., по т.д. № 1245/ 2013 г., на І т.о.; № 25 от 23. 07. 2019 г., по гр.д. № 2299/18 г. на ІІ г.о.; № 14 от 03.05.2019 г., по т.д.№ 937/2018 г. на ІІ т.о.; № 8 от 05.06. 2019 г., по гр.д. № 1295 /18 г. на І гр. о.; № 176 от 08.06.2011г., по гр.д.№ 1281/10 г. , на ІІІ г.о. и мн.други, с които е аргументирано допълнителното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, че ограничението по чл.269, пр.2 ГПК в обхвата на дейността на въззивния съд, извън задължението му да провери служебно валидността и допустимостта на решението, се отнася само до изясняване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Следователно въззивната инстанция не може да променя заявените от страните, по съответния процесуален ред, правно-релавантни факти и обстоятелства, а е длъжна да постанови решението си само при съобразяване на въведените и поддържани от тях такива. В изпълнение на основополагащия принцип за законност, обаче, въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, установен в публичен интерес, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване от първоинстанционния съд.
Изрично е посочено, че ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защита правата на някои частноправни субекти е дължимо в защита и на друг публичен интерес. Извън посочените две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция е длъжна да провери законосъобразността на обжалваното решение само на визираните във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично конкретизираните негови фактически констатации, като дори и при условията на ограничен въззив въззивният съд е длъжен да се произнесе по предмета на спора след извършване на самостоятелна преценка на фактите и доказателствата и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като формира самостоятелни фактически и правни изводи, в очертаните с въззивната жалба рамки, които да изложи в съобразителната част на въззивния съдебен акт.
2.) По материалноправния въпрос за приложимостта на чл.169, ал.3 ДОПК в производството по несъстоятелност:
Не съществува спор в съдебната практика, че поредността на удовлетворяване от имуществото на длъжника в масата на несъстоятелността, установена в чл.722, ал.1 ТЗ е императивна. Тя изключва общия ред на привилегиите, уредени за индивидуалните изпълнения на частни и публични вземания. Отклонение от правилото на на чл.722 ТЗ законодателят е допуснал с разпоредбата на чл.639 ТЗ, но само по отношение на вземания, възникнали на/или след откриване на производството по несъстоятелност, като същите следва да се удовлетворят на падежа, без да е необходимо предявяването и приемането им по реда на гл.43 ТЗ „Предявяване на вземанията“. Ако възникналото след откриване на производството по несъстоятелност вземане не бъде удовлетворено на падежа, от този момент – настъпването на падежа, за кредитора възниква правото да го предяви, което той може да упражни по предвидения в ТЗ процесуален ред. Следователно изплатените от синдика суми за погасяване на задължения, възникнали на/след откриване на производството по несъстоятелност, не могат да бъдат отнасяни от кредитора за погасяване на по-стари негови вземания към длъжника, независимо дали последните са били своевременно предявени, тъй като би се накърнил (заобиколен) установения от законодателя императивен ред за справедливо удовлетворяване на кредиторите в универсалното принудително изпълнение, каквото е производството по несъстоятелност.
Публичните вземания, чиято дефинитивна определеност се съдържа в чл.162, ал.2 ДОПК не са изключени от соченото правило. Поради това и разпоредбата на чл.169, ал.3 ДОПК, даваща право на избор на данъчния орган кои задължения да погаси, не може да намери приложение в производството по несъстоятелност. Да се възприеме обратното, означава да се постави конкретен кредитор ( в случая - НАП) в различно и привилегировано положение, спрямо всички останали кредитори, за което липсва основание в закона. Обстоятелството, че изрично в хипотезата на чл.722, ал.3 ТЗ, каквато не е разглежданата, законодателят е създал правомощие на данъчния орган да извърши разпределение за съответния ред на изплатената общо сума от сметката за разпределение по реда на ДОПК, т.е. извън реда на производството по несъстоятелност, означава, че във всички останали случаи редът на ДОПК е неприложим.
Следователно изплатените от длъжника/синдика суми за погасяване на текущи публични задължения, които са възникнали на/след откриване на производството по несъстоятелност на могат да бъдат ползвани за покриване на съществуващи и установени стари публични задължения на длъжника, възникнали до този момент, вкл. и при изрично изразено съгласие на платеца. За последните винаги ще е приложим редът на чл.722 ТЗ
С оглед изложеното,настоящият съдебен състав дава следния отговор на поставения материалноправен въпрос: “С платените на падежа суми за удовлетворяване на публични вземания,възникнали на/след решението за откриване на производство по несъстоятелност следва да бъдат погасявани конкретните посочени от длъжник/синдика дългове. Тези суми не могат да бъдат разпределяни за погасяване на стари неудовлетворени публични вземания, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, дори и при изричното съгласие на платеца. В производството по несъстоятелност разпоредбата на чл.169, ал.3 ДОПК не се прилага.“
ІІ.По същество на касационната жалба:
Въззивното решение е валидно, допустимо, но частично неправилно.
Възприетите разрешения по поставените правни въпроси дават основание да се приеме, че оплакванията на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на същественото процесуално правило на чл.269 ГПК и на материалноправната разпоредба на чл.169, ал.3 ДОПК са неоснователни. Отговорът им, съдържащ се в обжалваното въззивно решение, не е в отклонение от практика на ВКС-задължителна и казуална.
Изводът на въззивния съд, че към 12. 05.2013 г. (началото на периода на подадените декларации, обр.6) изпълнителните дела, образувани от публичния изпълнител, вкл. изп.д.№ 4358/2009 г., следва да се считат за прекратени, респ. принудителното изпълнение по тях, за приключило по силата на закона, предвид установения в чл.193, ал.4 във вр. с ал.1 ДОПК срок и датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за длъжника „ПОЛИМЕРИ“АД (н), [населено място] не фактически, а правен. Следователно същият не е изграден въз основа на непосочени от страните фактически констатации, както се твърди в касационната жалба, а въз основа на тълкуването на закона, което е не само правомощие, но и задължение на решаващия съд. Поради това е правно несъстоятелно оплакването на касатора, че при разглеждане на спорния във въззивното производство въпрос дали данъчният орган би могъл успешно да приложи правилото на чл.169, ал.3 ДОПК, даваща му възможност да разпредели заплатеното от синдика на ответното АД(н) по реда на чл.169, ал.1 ДОПК, е нарушено диспозитивното начало, установено в чл.6 ГПК и правото му на защита в процеса.
Що се касае до осъществените от въззивната инстанция процесуални действия на втора- първа инстанция, то видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт решаващият състав на Варненския апелативен съд, в съответствие с очертания с въззивната жалба предмет на въззивното производство, е подложил на самостоятелен анализ всички събрани от ВОС относими към предмета на спора доказателства, доводите и възраженията на страните, както и съдържащите са във въззивната жалба оплаквания на настоящия касатор. Подробно е обсъдил и тезата на ответника, според която правилото на чл.169, ал.3 ДОПК е приложимо и в производството по несъстоятелност, като е изложил подробни правни съждения, с които е аргументирал крайния си правен извод за отсъствие на създадена от законодателя възможност заплатените от синдика суми да се разпределят за стари задължения на длъжника, т.е. извън установения в чл.722 ТЗ и чл.639 ТЗ ред.
Обоснован и в съгласие със закона е и изводът на Варненския апелативен съд, че процесните задължения, предмет на установителния иск, са възникнали след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за ответника - длъжник, поради което кредиторът получил плащане на падежа не може да разпредели предоставените му суми, отнасяйки ги към стари длъжникови задължения, предхождащи тази дата, т.е. да приложи успешно правилото на чл.169, ал.3 във вр. с ал.1 ДОПК. Изложената в противен смисъл теза на ищеца – НАП, както е приел и Варненският апелативен съд, води до обезсмисляне както на разпоредбата на чл.639 ТЗ, така и на изискването, установено с чл.107, ал.1 ДОПК, поради което не се споделя и от настоящия съдебен състав.
Отделно е, че същата се явява в пълно противоречие и с основната цел на производството по несъстоятелност - да се осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите на длъжника.
Поради изложеното въззивното решение в частта, с която предявената исковата претенция, основана на чл.694, ал.2, т.1 ТЗ - за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност публично вземане срещу длъжника за сумата 10 708.81 лв., формирана от главници и лихви, възникнали по издадени за периода 12.05.2013 г. - 08.12.2014 г. декларации обр.6, ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й погасяване, е отхвърлена следва да бъде потвърдено.
В останалата част, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт на ВОС за отхвърляне на установителния иск на ищцовото ЮЛ за установяване поредността на удовлетворяване на публични вземания в размер на 643 775.77 лв. по РА № 03251300182/17.01.2014 г., издаден от ТД на НАП, [населено място] по реда на чл.722, ал.1, т.6 ТЗ, а не по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ въззивното решение на Варненския апелативен съд е неправилно и следва да бъде отменено. Спорът, на основание чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК, следва да бъде решен по същество от касационната инстанция, тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.
Безспорно е между страните по делото, а се установява и от събраните по делото доказателства, че вземанията, възникнали по процесния влязъл в сила РА № 03251300182/17.01.2014 г., са публични държавни вземания по см.162, ал.2 ,т.1 ДОПК, произтичащи от задължения за корпоративен данък, данък по чл.42/49ЗДДФЛ, вноски по ДОО, здравно осигуряване и за ДЗПО за УПФ, а ищецът НАП, като представител на Държавата съгласно чл.10, ал.1, т.15 ЗНАП, е предявил същите - главница в размер на 566 539.11 лв. и лихви – 138 501.15 лв. Те са включени в допълнителен списък № 17, с предвидена поредност за удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.7 ТЗ, като възникнали след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и неплатени на падежа и списъкът е вписан в ТР по партидата на търговеца под № 2017109145702.
Обосновано, предвид периода на извършената ревизия от ТД на НАП, [населено място] - 01.01.2009 г. - 31.01.2013 г., приключила с издаване на процесния ревизионен акт РА № 03251300182/17.01.2014 г. и ангажираните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, Варненският апелативен съд е счел, че установените с този акт задължения - главница в размер на 505 274.62 лв. и лихви в размер на 138 501.15 лв. са възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност.
Основан на закона – чл.118, ал.1, т.1 ДОПК е и изводът на въззивния съд, който настоящият съдебен състав споделя, че ревизионният акт, като административен акт с декларативен, а не с конститутивен ефект, т.е., не поражда, а установява публични задължения, които с издаването му подлежат на изпълнение по реда на чл.127 ДОПК, като вземане определено по основание и размер. Но не намира опора в закона изведеният правен извод, че доколкото извършването на данъчна ревизия и издаването на ревизионния акт не са необходима предпоставка за определяне на съответното данъчно задължение, което е възникнало в размер и падеж, определен от конкретния данъчен закон, вземанията, предмет на РА № 03251300182 / 17.01.2014 г. е следвало да се предявят в срока по чл.685, евентуално в срока по чл.688, ал.1 ТЗ, което не е сторено и затова, макар да са неправилно приети като такива по чл.688, ал.3 ТЗ, същите не следва да се ревизират. Явно съображенията на въззивната инстанция са породени от недопускане влошаване положението на единственият жалбоподател- НАП.
Същият е несъобразен както с разпоредбата на чл.209, ал.1 ДОПК, според която принудително изпълнение на публични вземания се допуска въз основа на предвидения в съответния закон акт – изпълнително основание за установяване на вземането, така и с нормата на чл.164, ал.4 във вр. с ал.1 ДОПК, която последна изрично предвижда, че в хипотезата на предприето събиране на публични вземания чрез участие в производство или чрез присъединяване към открито производство по несъстоятелност на длъжника, установеното с влязъл в сила акт публично вземане подлежи на незабавно включване от синдика в списъка на приетите от него вземания, както е предявено. То не подлежи на оспорване по реда на част ІV ТЗ, или чрез обжалване на определението на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка с приетите от синдика вземания.
Предвиденото служебно приемане по отношение на сочената категория публични вземания е законодателно разрешение, което е в съгласие с вмененото с чл.687, ал.2 ТЗ задължение на синдика. Това означава, че публично вземане по см. на чл.162, ал.2 ДОПК, установено с влязъл в сила акт подлежи на приемане от синдика и без носителят му да го е предявил в производството по несъстоятелност. Както е прието и в решение № 43 от 20.06.2014г.,по т.д.№ 2471 / 2013 г. на І т.о. на ВКС разпоредбите на чл.164, ал.4 и ал.5 ДОПК са специални по отношение на разпоредбите на ТЗ относно органа, легитимиран да предяви публичните вземания и начина на приемането им, който последен в зависимост от установяването им или не с влязъл в сила акт.
Следователно когато публичното вземане е възникнало, както е в разглеждания случай, преди откриване на производството по несъстоятелност, предявяването му не се свързва с преклузивния срок по чл.688, ал.1 ТЗ, т.е. не е нужно НАП да го предяви и то до изтичане на срока по чл.685, ал1 ТЗ, респ. чл.688, ал.1 ТЗ. Щом синдикът е длъжен да включи изчерпателно посочените в чл. 687 ТЗ вземания служебно и следва да изпълни това си задължение незабавно с грижата на добрия търговец, то по аргумент от по- силното основание, не е необходимо спазване на срокове за предявяване на старите вземания, при неизпълнение задължението на синдика за тяхното служебно установяване – арг. от чл. 658, ал.1, т.10 ТЗ.
Различно би било разрешението при невлязъл в сила акт за установяване на старо вземане, но доколкото тази хипотеза не е предмет на спора между страните, това разрешение не следва да бъде обсъждано.
Предвид изложеното и липсата на възникнал между страните спор по отношение на визираното вземане с публичноправен характер, предявеният установителен иск се явява основателен и следва да бъде уважен. В чл.722 ТЗ е предвиден ред за удовлетворяване на вземанията при осребряване на имуществото в производството по несъстоятелност, като т.6 на чл. 722, ал.1 ТЗ са включени публичноправни вземания, възникнали до дата на решенето за откриване на производството по несъстоятелност, а в т.7 на същата законова разпоредба –възникналите такива след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, които не са платени на падежа. Следователно от значение за определяне реда за включване на конкретно публично вземане е моментът на неговото възникване, който както е приел и Варненския апелативен съд не се свързва с датата на ревизионния акт, който го установява, поради което и исковата претенция е основателна.
При този изход на делото в касационната инстанция ще следва да въззивното решение на Варненския апелативен съд да бъде изменено и в частта за деловодните разноски. На синдика на ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] ще следва се присъдят от масата на несъстоятелността на „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] своевременно претендираните деловодни разходи за касационната инстанция, които предвид приложените и неоспорени договор за правна защита и съдействие № 007 от 15.07.2019 г., сключен с адв.Е М., заверено ксероксно копие от фактура № 37 от 25.07.2019 г. и платежно нареждане от 25.07.2019 г. на „Булбанк“АД, са единствено доказаните в процеса за реално извършени и възлизат на сумата 1 151.26 лв.(851.26 лв. + 300 лв.). При определянето им в горепосочения размер настоящият съдебен състав съобразява общия размер на договорената и внесена, като адвокатски хонорар, сума от 5 012.40 лв. с ДДС, относима както за оказване правна защита, съдействие и процесуално представителство във вр. с предприетото обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд по т.д.№ 117/2019 г. от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София, така за подготовката и подаването на касационната жалба на синдика на „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място]- недопусната до касационно обжалване с обжалваем интерес по същата от 119 193.88 лв. и разпоредбите на чл.7, ал.1, т.4 и ал.2 , т.4 и т.5 от наредба № 1/2004 г. на ВАС.
С оглед уважената искова претенция по чл.694,ал.2, т.1, във вр. с чл.722, ал.1, т.6 ТЗ за установяване поредността на удовлетворяване на публични вземания в общ размер на 643 775.77 лв. по РА № 03251300182/17.01.2014 г., издаден от ТД на НАП, [населено място], която е неоценяема, ответникът „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] следва да бъде осъден да заплати от масата на несъстоятелността дължимата държавна такса за производството пред ВКС в размер на 40 лева по сметка на Върховния касационен съд. В полза на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София следва, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.1 ГПК да се присъдят от масата на несъстоятелността на „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] своевременно претендираните с касационната жалба деловодни разноски за касационното производство, дължими като юрисконсултско възнаграждение, което определена съразмерно уважената част на касационната жалба и чл.25 от Наредбата за плащане на правната помощ, във вр. с чл.37 ЗПП е в размер на 150 лева.
Мотивиран от горното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненския апелативен съд № 159 от 01.07.2019 г., по в.т.д.№ 117/2019 г., постановено при участието на синдика на„ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] Т. Б., в частта , с която е потвърдено решение на Варненския окръжен съд № 913 от 28.11.2018 г., по т.д.№ 1619 / 2017 г. за отхвърляне на предявения от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София иск за установяване поредността за удовлетворяване на публични вземания в общ размер от на 643 775.77 лв., от които главница в размер на 505 274.62 лв. и лихви, в размер на 138 501.15 лв., по РА № 03251300182 / 17.01.2014 г., издаден от ТД на НАП, [населено място], по реда на чл.722, ал.1, т.6 ТЗ и вместо него

ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място], при участие на синдика И. Т. Б., че установените с Ревизионен акт №03251300182/17.01.2014 г., издаден от ТД на НАП, [населено място] публични вземания с общ размер от 643 775.77 лв. (шестстотин четиридесет и три хиляди седемстотин седемдесет и пет лева и седемдесет и седем стотинки), от които главница - 505 274.62 лв. (петстотин и пет хиляди двеста седемдесет и четири лева и шестдесет и две стотинки) и лихви - 138 501.15 лв. ( сто тридесет и осем хиляди петстотин и един лева и петнадесет стотинки) имат поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ оставя в сила въззивното решение на Варненския апелативен съд № 159 от 01.07.2019 г., по в.т.д.№ 117/2019 г.
ОСЪЖДА ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] да заплати от масата на несъстоятелността по сметка на ВКС сумата 40 лева( четиридесет лева) държавна такса за касационното производство.
ОСЪЖДАПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] да заплати от масата на несъстоятелността на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София сумата 150 лв.( сто и петдесет лева) деловодни разноски, формирани от юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, гр. София да заплати на „ПОЛИМЕРИ“ АД (н), [населено място] сумата 1 151.26 лв.( хиляда сто петдесет и един лев и двадесет и шест стотинки), деловодни разноски за касационното производство
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: